Продрум ДИМОВ

Така Димитър Милов е озаглавил своето юбилейно издание, което столичното издателство „Мултипринт“ предложи наскоро на читателската ни общественост. Авторът е посветил тази своеобразна оригинална книга на 70-годишнината си, която навърши на 18 февруари т. г.

Димитър Милов е един от ярките и талантливи наши поети, които напомниха за неподозирания си творчески потенциал през 80-те години на миналия век с появата на бял свят на дебютната му поетична книга „Мъжка постеля“. За съжаление неговият път към първото заглавие, както споделя с мен поетът, не се е оказал никак лесен. Първородният му ръкопис е бил заставен да обира праха цели седем години, забутан в чекмеджетата на издателство „Народна младеж“. Но така или иначе, стихосбирката изтърпява незаслуженото си пренебрежение и успява през 1984 г. да стигне до читателите си. Закъснялото ѝ излизане от печат вдъхва кураж в гърдите на младия тогава творец, разгръща постепенно спотаеното му дарование, амбицира го, застава все по-често със самочувствие пред белия лист, за да го видим през следващите години забелязан като поетичен творец в литературните ни среди. Това го кара да се раздели окончателно със света на специалността си „Международни икономически отношения“ и да се посвети на поетическото поприще, проявявайки изключителна прецизност в своята работа върху мерената реч. Това обяснява и изискаността при подбора на художествено-естетическия инструментариум при сътворяване на поетичните му рожби. Такъв го виждаме и в следващите му издания: „Тризъбец“ /1990/, „Поетично букварче“ /1991/, „Шепот на тополи“ /1994/ и др.

Моите дългогодишни наблюдения и общувания с този скромен и даровит наш автор ми дадоха възможност да се убедя в невероятното му умение да съзерцава, а и да се вживява в поведението на природните явления; да се вглежда в изгрева на слънчевия диск; вълнува го гальовния полъх на вятъра; вслушва се захласнат в напористия бъбрив глас на капчука, в напевната песен на крайречните тополи в родното му село Тополница… И всичко това пренася в примамливите преживелици на обикновените трудови хора в селото и техния бит вкъщи, в кръчмата и с животните, впрегнати да орат нивите. Ето кое му позволява да прониква в самите дълбини на душевността на нашия съвременник, потънал в нескончаемите си грижи. А тази, може би, вродена му вглъбеност в съвременното битие, оживява в стиховете му и го прави истински сърцевед. Обичта му към селските труженици, атмосферата на трудовото им всекидневие дишат пълнокръвно в поезията му. Достатъчно е да си припомним само неговото силно впечатляващо стихотворение „Варим със майка ми ракия“. Да не говорим за живителното присъствие на пейзажа и неговото одухотворено настроение в емоционалния психологичен рисунък на любимия му персонаж.

От творческото му полезрение обаче не убягват, разбира се, и интимните преживявания, острите социално-психологически и нраствени сътресения на нашето съвремие, от които се раздира обществото ни днес.

В сюжетно-тематичен план обаче „Вместо огледало“ съвършено се различава от всичките досегашни издания на автора. Той дълго е обмислял, както сам споделя, съдържанието на тази наистина необичайна книга и се е колебаел дали тя може да ознаменува неговия юбилей. Тези съмнения са го заставили да разговаря за творческите си намерения с поети и приятели, но все не се е решавал да предложи за печат произведения, в което битуват стихотворения на много негови колеги, посветили му от най-добри приятелски чувства свои стихове. И все пак вземат връх положителните препоръки да се представи пред читателите си с това оригинално и нестандартно заглавие. А в случая може би решаваща се е оказала настойчивата подкрепа на Иван Есенски, който е държал най-много тази книга да види бял свят и да покаже на писателските ни среди, че поетични издания от този род също имат право на живот.

Но да се взрем в художествено-естетическата същност на нещата. Книгата съдържа четири раздела: „Взаимни посвещения“, „Предизвикани посвещения“, „Неочаквани посвещения“ и „Закачливи посвещения“. В течение на години Димитър Милов е посветил немалко от поетичните си творби на близки колеги със сродни души. И на всеки от тези топли и добронамерени стихотворни жестове, авторът е отвърнал с поетичен поздрав за удостоилите го с внимание. В първия раздел поетите са подредени по година на раждане, а останалите са строени по азбучен ред. От всяка творба на автора и на неговите „ответници“ струи благодарност за приятелството и горещото благородно творческо съпричастие.

Във всяко свое стихотворение Димитър Милов показва удивително познаване и сродяване с творческия и човешки свят на своя близък колега. Дълбоко ни впечатлява проникновеното му въвеждане в житейски сътресения, неволи, радости, скърби и унижения. Намирам за твърде показателно в тази насока стихотворението му, посветено на покойния вече Янко Димов – „Предзимен сонет“. Още в първата строфа се докосваме до същностни черти от портрета на пишещия му събрат:

Небесен син, с душа във синини,

                        приема раните като награда.

                        Ако неволно някого рани,

                        той двойно повече ще страда.

Асоциативно тези бегли щрихи ни препращат към вълнуващата поетична изповед на великия Пушкин в неговия шедьовър „К Чаадаеву“.

А неговият вечно безпаричен любимец на чашката от Хасково не закъснява да излекува болката от постоянно гнетящото го изтезание:

Чакаме просто аванс

                        от онази – Нобеловата награда.

                        Но пустият Нобелов комитет

                        явно също  си пие.

                        Няма пощада

                        за българския поет.“

/“Елегия в Мон Парнас“/

Цитирам тези болезнени лирични изповеди, защото те ни потапят в тежкото

непосилно и изстрадано битие на значителна част от творците на художественото слово, принудени да потискат огорчението си често с чашката и да го изливат като Пеньо Пенев в парещи стихове. А терзанието и напрежението винаги раждат и голямата поезия.

Общувайки с посвещенията на Димитър Милов, усещам полъха на добротата, сърдечното отношение, творческата и човешка сроденост, топлото съпреживяване в лишенията и несгодите, езика на взаимното приятелство и солидарността с много поетични имена под купола на нашето литературно небе. В тези дружески взаимни посвещения се чувства искреното уважение, което на места е емоционално обагрено от чистосърдечна самоирония. Струва ми се, че тон за това разголване на душевността дава самият автор, в чиито стихове нерядко откриваме вкоренената му доморасла скромност.

Намирам за твърде стойностни тези посвещения, те ни връщат и към немалко отишли си вече „ответници“ – Янко Димов, Воймир Асенов, Петър Динчев, Александър Ангелов, Цветан Илиев и много други творци на поетичното ни слово. В тази многолика творческа компания от близки единомишленици откриваме сърдечното съпричастие и на Матей Шопкин, Иван Есенски, Боян Ангелов, Венцеслав Пейков, Пламен Киров и други приносни имена от съвременното поетическо творчество, които с талантливото си перо продължават да обогатяват българския лиричен свят. Доказателство за тяхното неоценимо присъствие на поетическото поприще са и откровените изповеди на Матей Шопкин – знаменосец на днешната ни социално-гражданска и патриотична поезия:

Душата ми от пориви прелива

                        и стихва суховеят на скръбта,

                        защото още съм прашинка жива

                        в огромното око на вечността.

В книгата заслужено място са намерили и „Неочакваните“ посвещения на              Анибал Радичев, Валентина Михайлова, Георги Драмбозов, Нико Стоянов, Василка Петрова и др., които се сродяват творчески и човешки с поета от Тополница. Рядко приятен колорит на изданието обаче придават сърдечните „Закачливи посвещения“, които адресират към автора подчертано добронамерено симпатиите и своята благоразположеност в приятелството си към своя колега от Дупнишкия край. Към колорита бих добавил и илюстрациите на Здравка Брайкова-Николова, които са в унисон с цялостната атмосфера на книгата.

Разсъждавайки върху нраствените откровения на тези посвещения, стигаме до впечатлението, че съдържанието на включените поетични творби е сякаш безпристрастно огледало на състоянието на родното ни слово през последните няколко десетилетия. Тези изповеди дават ясна представа за генезиса на стихотворното ни слово, неговата стилистика и професионалното израстване на неговите творци. Посланията, които отправя изданието, се отличават с неотразимото си въздействие, дълбок психологизъм и оригиналност. Затова, общувайки с това наистина своеобразно и нестандартно в жанрово отношение произведение на Димитър Милов, имам усещането, че „Вместо огледало“ допълва и надхвърля нови неподозирани щрихи от творческия портрет на автора, а заедно с това обогатява облика на съвременната ни изящна словесност.