„ВИСОКО НЕБЕ“
***
Ще се взривя от толкова любов,
от непростеното, което ще простя.
Животът ни е стряскащо суров,
а се крепи на нежността.
Усмивката се стапя в тъмнина
или пък тъмнината – във усмивка.
И си забравя черните дела.
А калната земя е бяла спирка.
Снегът когато навали,
ще се усмихнат черните ни мисли.
Ще излетят разпенени жребци –
тъй звездочели, алести и чисти.
И ще прогонят тази самота,
пролазила ваксинно зад стобора.
Подобно хляб ще задими дъхът,
за да си спомним, че сме хора.
***
Копнеж съвсем неясен разделя ме от мрака.
По стълбата на залъка ридае светлината.
Защо ли някой драска стъклото на мъглата?
Вали дълбоко в мен. Бог слуша тишината.
И се изправя гол във своето успение
без нито капка жал и самосъжаление.
КАПИТАНИТЕ
Българската история ни учи да вярваме
на капитаните, а не на генералите.
Да коленичим пред най-ангеличния от тях –
Йордан Йовков. И да помним, че те
никога не губят битка, дори и невъзможната!
I.
Когато заливът избухне в пламъци
и хоризонтът – кървав атентатор –
страхливо дезертира настрани,
не викайте на помощ времето.
Очи в очи
със тази нощ
поискайте съвет от капитаните.
Те още теглят насмолените въжета
под сивата коса на тъмнината,
посипват сол в кървящите си памет
и с нажежено острие дълбае,
рисува върху ходилата им смъртта.
Но в тях е приливът и младостта.
А тежките им възлести десници
са койки за върлуващите бури
и палуба за мургавите дни.
Като звезди
се гмурват във подмолите им спомени
и хилаво зелени водорасли
напомнят, че е имало живот.
II.
Водата е бракониер на сънища.
Водата е кивот.
А днес е отлив –
недорасли слухове
прииждат на вълни по тротоарите,
разбиват магазините, витрините,
премазват доверчивост с безразличие
и търсят в умовете ни отдушник,
превръщайки ги в овъглени крепости.
Страхувам се за времето.
По себе си
усещам как раста,
растат децата ни
изнервени,
злопаметни
и глухи.
И някакви гигантски смутове
чертаят знаци в нашите очи
III.
И ето, погледни!
Издухвани прозорците
на моя дом
поемат път за никъде –
без сушата, водата, капитаните,
без пяната, солта и водораслите.
И аз стоя залутан и безпаметен,
но нямам право да говоря за това.
Звездите ще изгреят върху покрива
с разтегнати от ревматизъм глезени.
Не вярвайте на лоши предсказания,
не слушайте възторжени лъжи.
Дълбоко някъде във нас мълчи
великият спасител на света
и чака своя ден и час.
И кой ще порази духа,
когато в теб, когато в нас
възкръснат побелели капитаните
и със тела закрият амбразурите
на най-човешкия живот.
Сега е нощ –
оловна нощ.
Но вече идват,
идват капитаните.
***
Не исках да събуждам завистта,
да бъда люляк в трънена градина,
изгнил трамплин на глупостта,
една открадната година.
Нашествието на зелените треви
повива пътя с хлъзгавата глина.
Като змия пълзи духът,
за да докаже, че го има.
Да прелъсти случайната ми страст,
да сипе сол във старите ни рани
и да остави тежката си власт
на стадо подивели самозвани.
Но за какво и как да издържа?
От думите ли да побягна напосоки,
щом те са бумеранг на съвестта?
***
Човек се ражда и умира сам
като планинско и далечно ехо.
Животът му, небесен храм,
настръхва от цинизма на успеха,
налива самовлюбено снага.
Опива се от тихата наслада.
Разбира, че е тук и че сега
ще грабне туй, което му се пада.
И после ще се вдигне до възбог
или ще падне в неизбродна бездна.
И все така по ангелски жесток
ще ни разделя и ще ни повежда
към нова обетована земя,
към гетото на старите ни нрави.
Дори вълкът прилича на звезда,
промъкнал се през нощните засади.
***
Дом градих от трохите на думите
и го гледах усмихнат,
и се взирах в лицето му
като в дълго очаквана истина.
В мене пееха чанове
и бакъри със вино разплискваха –
бях сватбар и жених,
а надеждата – някаква мистика.
Но дали съм намерил убежище
вече не зная.
Как да стана и път, и спасение
щом съм троха от трохите?
За децата си стискам
последното крайче на хляба,
а пред мен таралежът на мрака
ехидно си точи бодлите.
***
Ако нощем прогонваш онези коне,
дето рият съня ти с копита
и не искат животът безсмислен да е
в този свят оглупял и себичен,
няма как да познаеш ни бряг, ни море
на страха в излинялата риза.
И орелът си търси високо небе,
но смъртта само в миг го застига.
Прегорели от жажда, с подбити нозе,
ослепените стават водачи.
И градят базилика във свойто сърце
със скриптории за сираци.
Нека гладните пишат какво е било –
кой, защо и какво е постигнал.
Този миг звездочел като люляк расте
на хлапето с надежда намигнал.
АРБАНАШКАТА КЪЩА
на Радослав Радев
Арбанашката къща с вековните каменни зидове –
свечерено кале, огласено от думи и песни.
В него диша духът, натежал от пенливото вино,
окрилен със любов от стотици внезапни нашествия.
Притъмнялата пещ и огромният сач ни се смеят:
„Преживели сме – казват – и две, ала знаем и двеста!“
Затова са раните – с ракия и с вино да се полеят,
да помълчиш с другите и да ти олекне.
Или просто така да запееш на воля –
камината топло пред теб да въздъхне,
да забравиш попътната си неволя
и да бъдеш какъвто си, единосъщен.
Здрачът във тога от пурпур ще седне
като древен мъдрец на гласа ти до сладката пита –
да дочака в тунела светлинка да се мерне
и да види в сълзата вода ненапита.
***
Изподрасках ума си,
но пак не достигнах до края.
Всички мисли прогоних,
ала те си останаха в мен.
И разпънат мълча
между пъкъла кървав и рая –
и голгота, и кръст,
проговорили в люлчин рефрен.
Колко много препятствия,
да забравя накрая рода си.
Чужди гости, неканени,
да ми кажат защо съм роден.
А пък аз да се свия
и тихо да мина на пръсти –
и голгота, и кръст,
проговорили в люлчин рефрен.
И когато повдигна ръка
със последното крайче на хляба,
нека само децата ми
греят до мен и във мен.
Ние бяхме земята
между пъкъла кървав и рая –
и голгота, и кръст,
проговорили в люлчин рефрен.
***
Все по белите синори,
след трохите на зимата,
преминаваш задъхан нататък –
на деня по лавината,
на нощта по лавината –
още влюбен в живота си кратък.
Младостта си подмина ли?
Старостта си забрави ли
на луната под тежката пита?
Слънчев гребен
отдавна не буди заспалите
и какво си изгубил не пита.
С длан засенчваш лицето си
и притваряш очите си.
Бие звънко душата набрала
между толкова синори,
между толкова изгреви
като тежка небесна камбана.
След трохите на зимата,
в заснежените синори,
оживява мълвата позната.
Откънтяват нозете ни
по гърба на лавината.
А животът е сладък и кратък.