АПОСТОЛ НА ВЕТРОВЕТЕ
По края, по ръба на хоризонта
достигам глетчера на мисълта.
Тъй много ми се иска да остана
в дома на своето безумие.
При толкова откраднато мълчание
отдавна не е време да мълчим
или пък да говорим празни приказки.
Щом цял живот пътуваме за никъде,
навярно ще достигнем и до себе си?
Навярно ще изсвирим преживяното
или ще го изпеем – да се помни.
Защо сънувам пееща чешма
в Родопите на гордостта си?
Под ямурлука тежък на снега
пристигат спомените с лай на кучета.
Пристъпват тежко, сядат край огнището,
обсебено от холивудска кооп продукция.
Какво ли има още да се случи?
По края, по ръба на хоризонта
достигам глетчера на мисълта
и виждам слънцето да се подпира
на Вихрен, Рожен и Муса́ла.
Усещам тръпките да ме побиват
от тази светлина и чистота,
високо изкласила в златна Добруджа,
в ефирната Тракийска низина.
Морето ме посреща с: „Аз съм българин!“
И Търновград е зинала врата,
готова да погълне вековете.
Стоя пред глетчера на мисълта –
апостол и дете на ветровете.
СНЯГ ОТ СВЕТЛИНА
Огъвам се от тази самота.
От мислите във мене се огъвам.
И се превръщам в сняг от светлина –
тъй близък и далечен, и бездънен.
И как да стигна непокварения свят,
във който другите са мои братя –
не вълци със настръхнала душа,
а хора със отворени обятия?
Където съвестта да бъде кръст,
а прошката – зачеркнато проклятие.
Където тленният не търси мъст,
за да превърне ближните в разпятие.
Където…, но какво остава пак
написано на камък или книга?
Рождена дата ли е пепелта,
или свидетелство, че ни е имало?
Човекът е чимшир и розов храст,
отгледан с обич в райската градина –
изкуство на творец със будна страст
да търси бъдеще във родовото минало.
ЕЛЕНОВОТО БРАТСТВО
Така съм уморен,
че виждам детството ми
как играе и как нагазва
с радост във реката.
Усещам жажда –
устните се слепват
в окото на мига
и свободата.
Еленовото братство
ме спасява,
а тъмнината се отдръпва
като пепел.
Но всъщност сам
съм жертвеник на рая –
тракийски жрец, колобър
и владетел.
Пред мене пясък и вода,
и красота, която не умира.
А в мен България мълчи,
осъмнала със страшна сила.
СТАРИЯТ ОРЕЛ
А времето прилича на разстрел
и на помилване с непостоянна дата.
Вървиш по пътя на съдбата –
каквото можеш дал, каквото можеш взел.
Крилете и на стария орел
в смъртта предчувстват свободата.
Той се завърта над земята –
каквото може дал, каквото може взел.
Защо обичаш светлината,
полазила във мрачните ти мисли,
дошла да ги повие и пречисти
като помилване или разстрел?
ГЛАДИАТОР ПО СЪДБА
Угасват спомените до прадядо
и в най-добрия случай до пра-пра.
И паметта ни цялата е ялова,
подплашена от глутница сърна.
Годините съвсем не са доспехи,
а никому ненужни железа,
ръждясали от изборни успехи
без потекло, без стил, без имена.
Но ти не искаш да си никой –
безлично статистично ЕГН,
което чака Бог да го повика
и някой друг срама му да бере.
Човекът е свободен по рождение,
въстанал гладиатор по съдба.
Не му е нужно ритуално провидение
или пък чужда някаква вина.
Съдбата ни поведе и е всичко.
На дъното на нейната торба
осъмва все така мистично
свободната ни българска душа.
ИСТОРИЯТА
Изкълваха пътеката някакви птици.
Надробиха трохите от бога избраните.
А от нищото плъзнаха вещери скитници –
ада в рай да превърнат за самозваните.
И сега припознават рода ни, родината –
не каквито са всъщност, а каквито им казват.
И се лее речта им като път на коприната,
но отбити не сучем от майчина пазва.
Преболяха тракийските златни полета.
Беломорският вятър посърна далечен.
Иманяри преравят могили, тепета…
Черен Дунавът бял от години потече.
Боже, колко сме диви и колко сме питомни –
вместо волни жребци, фотографски разчесано пони.
За зората ни, първата, европейците питат ли,
или даром ни разпват с ръждясали стари пирони?
Но от кръста се вижда
надлъж и нашир надалече.
Гурбетчийският път кръстопът
е пробудена бяла престолнина,
щом послушникът в нас
се надигна и тихо отсече:
„Време е, братя,
да си напишем историята!“
ДЯВОЛСКОТО ГЪРЛО
От Дяволското гърло на Родопа
съм хвърлил сянка до вълните на морето.
И чакам в мене някой да потропа
като снега, преобразил полето.
Да се разтворя в белите му длани
подобно светлина, простор и извор.
Да се разлистя в старите си рани,
приел и заплатил за своя избор.
Да видя, че животът ни замира
като далечна есенна Колхида.
Но като жрец надеждата да диря,
защото красотата не умира.
Тя слиза във сърцето на Родопа,
по чуките на времето възлиза –
утробата родилна на Европа
да облече във бялата си риза.