Владимир Стоянов е роден на 11.10.1959 г. в гр. Варна. Завършва Българска филология във ВПИ, гр. Шумен, през 1983 г., както и специализация по Методика на литературното образование в същото учебно заведение. Член е на Съюза на българските писатели, на Градския съюз на писателите в Санкт-Петербург и на Московската градска организация към Съюза на писателите в Русия, вице-президент на Международната асоциация „Искусство народов мира“.

Работиил е като преподавател по български език и литература в родния си град (1991 – 2006). като главен експерт в дирекция „Култура и духовно развитие“ в Община Варна (2006 – 2012). Той е един от основателите, организаторите и участниците на Салоните на изкуствата в гр. Варна, на редица международни проекти, фестивали,  писателски семинари с участието на литературния институт „Максим Горки“. От 2012 г. до януари 2019 г. е културен координатор, създател  и ръководител на Славянския културен център в СОК „Камчия“.

Автор е на поетически, литературоведчески книги и монографии, на компактдискове с авторски песни и музика, преводач и съставител на билингвистични поетически сборници, представящи за първи път на български език такива явления в областта на руската и световната поезия като Варлам Шаламов, Владимир Набоков, йеромонах Роман и др.

Негови творби (стихове, литературна критика и история, авторски песни, преводи) са публикувани в редица български, руски, украински, естонски и полски вестници, списания, антологии, алманаси и сайтове.

Носител е на Годишната награда на СБП за литературна критика и история за 2006 г., на наградата „Георги Братанов“ за поезия (2009), на наградата „Варна“ за превод (2011). През  2014 г. е удостоен със званието „Заслужил деятел на изкуствата“ на Международната асоциация „Искусство народов мира“, а от 15 февруари 2015 г. е член кореспондент на Академията на Руската словесност в Москва. Академия „Руска словесност“ награждава Владимир Стоянов с  Пушкински медал „Ревнител на просвещението“ .

Докторант е на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Защитил е дисертация на тема „Слово и музика в обучението по българска литература в училище (V – ХІІ клас).

vlstoyanov.com

 

 

„АПОСТОЛ И ДЕТЕ НА ВЕТРОВЕТЕ“

 цикъл стихотворения от Владимир Стоянов

  

Побелявам и виждам снега

да изплува в нощта като пристан –

свободата е бяла сълза

във окото на скритата истина.

 

И си спомням десетки неща,

и забравям стотици измами.

И изгребвам със шепи нощта,

та денят само с мен да остане.

Мълчаливо се взирам в снега,

без да пиша във бялата книга –

ужасява ме всяка следа

от писеца зъбат на мастилото.

 

Побелявам и виждам снега,

в тъмнината бездънна го виждам –

сто снежинки от жива вода

и внезапно детинско намигване.

 

 

Ти, който даде на земята семена

и се сниши да пиеш от водата –

творец ли бе, или отплата,

олово или нови небеса?

 

Ако се срути стволът на дървото,

ще искаме ли храстите да го възпеят?

Да го прегърнат и да оцелеят

под плъзналата сянка на страха?

 

Животът има две лица.

Защо ги крием в тези думи,

израсли като храсти помежду ни

край калната и бистрата река.

 

 

А времето прилича на разстрел

и на помилване с непостоянна дата.

Вървиш по пътя на съдбата –

каквото можеш дал, каквото можеш взел.

Крилете и на стария орел

в смъртта предчувстват свободата.

 

Той се завърта над земята –

каквото може дал, каквото може взел.

Защо обичаш светлината,

полазила във мрачните ти мисли,

дошла да ги повие и пречисти

като помилване или разстрел?

 

 

 

На Атанас Липчев

 

Нищо село от другия бряг на реката,

слязло някак набързо с усмивка по хълма –

смешно втренчено в огледалото на водата,

остаряло и шарено като писана стълба.

Бог ли слиза при него,

или Дявол вършее земята?

Не капризничи.

Никого нищо не моли.

 

Есенно време

изпраща ятата,

полетели на юг

и с дима си говори.

Оредяват комините, тъмнината навява.

Всяка зима е призрачна бяла утроба.

Тишината наречница ли се изправя

да прегърне селцето с очите на Бога?

 

 

Отсечете ми ствола,

ала как ще достигнете корена?

Може би с някаква химия

ще натровите даже и почвата?

После ще дебнете

мислите ми наболи –

ослепените ясновидци,

които ми пълнят къщата.

 

Те потропват на прага,

невидими в пруста присядат –

сякаш стърже във гърлото

стара забравена песен.

Ще повият душата ми,

слово и хляб ще оставят,

и вода – да прелея посоките

на живота ни тъмен и тесен.

 

Обузданият страх ли

е нашата истинска сила?

Като смъртен по образ безсмъртен

да се вдигнеш във земната кочина,

да си срешеш перчема,

да си сложиш и бялата риза.

И да бъдеш на себе си

брат, съдия или гостенин.

 

 

 

Изкълваха пътеката някакви птици.

Надробиха трохите от бога избраните.

А от нищото плъзнаха вещери скитници –

ада в рай да превърнат за самозваните.

И сега припознават рода ни, родината –

не каквито са всъщност, а каквито им казват.

И се лее речта им като път на коприната,

но отбити не сучем от майчина пазва.

 

 

Преболяха тракийските златни полета.

Беломорският вятър посърна далечен.

Иманяри преравят могили, тепета…

Черен Дунавът бял от години потече.

Боже, колко сме диви и колко сме питомни –

вместо волни жребци, фотографски разчесано пони.

За зората ни, първата, европейците питат ли,

или даром ни разпват с ръждясали стари пирони?

 

Но от кръста се вижда

надлъж и нашир надалече.

Гурбетчийският път кръстопът

е пробудена бяла престолнина,

щом послушникът в нас

се надигна и тихо отсече:

„Време е, братя,

да си напишем историята!“

 

 

 

Преболях всички пътища,

даже тези, които не стигнах.

Преживях всички думи

с песента недопята във тях.

И с надежда на кълн

от земята вековна се вдигнах,

за да чуя смеха на снежинките

на света във небесния впряг.

 

Как танцувах със тях

и звънях като снежна китара –

шепа пръст и небе,

и сълза от пенлив водопад!

Кой отключи и ада,

и рая във мене тогава –

да прекрача на сладката болка

кръстоликия облачен праг?

 

Ще дамгосам мига

с песента си докрай неизпята.

Древна Скития пее

и волно танцува във мен.

Богомилските клади са само

запалена клечка във мрака,

от която ще литне духът ми

като жречески златен орел.

 

 

 

От Дяволското гърло на Родопа

съм хвърлил сянка до вълните на морето.

И чакам в мене някой да потропа

като снега, преобразил полето.

Да се разтворя в белите му длани

подобно светлина, простор и извор.

Да се разлистя в старите си рани,

приел и заплатил за своя избор.

 

Да видя, че животът ни замира

като далечна есенна Колхида.

Но като жрец надеждата да диря,

защото красотата не умира.

Тя слиза във сърцето на Родопа,

по чуките на времето възлиза –

утробата родилна на Европа

да облече във бялата си риза.

 

 

Изподрасках ума си,

но пак не достигнах до края.

Всички мисли прогоних,

ала те си останаха в мен.

И разпънат мълча

между пъкъла кървав и рая –

и голгота, и кръст,

проговорили в люлчин рефрен.

 

Колко много препятствия,

да забравя накрая рода си.

Чужди гости, неканени,

да ми кажат защо съм роден.

А пък аз да се свия

и тихо да мина на пръсти –

и голгота, и кръст,

проговорили в люлчин рефрен.

 

И когато повдигна ръка

със последното крайче на хляба,

нека само децата ми

греят до мен и във мен.

Ние бяхме земята

между пъкъла кървав и рая –

и голгота, и кръст,

проговорили в люлчин рефрен.

 

 

 

Все безпътен край пътя вървях,

който властно разделя и ни събира.

Слизах в нощния кладенец

върху черното дъно на белия свят

и потъвах във нищото

като звездна тракийска могила.

 

Търсех в себе си мост

или тежка кована врата –

да обърна лъжата

и в детството пак да се върна.

Но на щастието тихо ръждяса ключа

и в съня си побягнал случайно го зърнах.

 

Победих ли страха, щом от стръмния връх

като ек се отронвам по урвите диви

и заглъхвам далече от ехо, надежда и звук?

И разбирам, че въпреки всичко

все още сме живи – недорасли деца

на свободния български дух.

 

 

 

По края, по ръба на хоризонта

достигам глетчера на мисълта.

Тъй много ми се иска да остана

в дома на своето безумие.

При толкова откраднато мълчание

отдавна не е време да мълчим

или пък да говорим празни приказки.

Щом цял живот пътуваме за никъде,

навярно ще достигнем и до себе си?

Навярно ще изсвирим преживяното

или ще го изпеем – да се помни.

Защо сънувам пееща чешма

в Родопите на гордостта си?

 

Под ямурлука тежък на снега

пристигат спомените с лай на кучета.

Пристъпват тежко, сядат край огнището,

обсебено от Холивудска кооп продукция.

Какво ли има още да се случи?

 

По края, по ръба на хоризонта

достигам глетчера на мисълта

и виждам слънцето да се подпира

на Вихрен, Рожен и Мусала.

Усещам тръпките да ме побиват

от тази светлина и чистота,

високо изкласила в златна Добруджа,

в ефирната Тракийска низина.

Морето ме посреща с: „Аз съм българин!“

И Търновград е зинала врата,

готова да погълне вековете.

Стоя пред глетчера на мисълта –

апостол и дете на ветровете.

 

 

 

Всеки ден виждам нищото

и му кърпя пробитата раница,

и мечтая за друг,

преизпълнен със радост живот.

Ала всъщност танцувам отдавна

на бита си в средата на дансинга –

непохватно мъничък и сам,

и забравен съвсем като Бог.

 

Чувам музика.

В мене звъни тишината

и препуска – двугърба камила

в оглушалите ми уши.

И не зная дали

да приема накрая мълвата,

неспособна доброто от злото

да разпознае и приюти.

 

Аз израснах със нея,

но за друго отворих дома си,

щом Ви каня усмихнат

пред двукрилата светла врата.

Колко дълго Ви чаках

в скриптория на мисълта си –

черноризец словесен и жрец,

и побратим на любовта.