АНА И ФУТБОЛЪТ

(от поредицата Носталгиите на Дарио Пас)

Мексиканците са потомци на ацтеките, перуанците – на инките, а ние, аржентинците, произлизаме от корабите. Дядовците ни са дошли по вода от цяла Европа да търсят храна, мир и просперитет. Харесало им и останали. Затова градовете ни напомнят за Италия, Испания, Франция. И културата ни, и нравите, и всичко. Каквото и да ви разправят разни бразилци и чилийци, това е положението. Те по принцип от завист приказват срещу нас, защото знаят че аржентинците сме по-специални.

А росариноносите [1] сме още по-специални. Друга раса сме, както казваше баща ми. Че Гевара е от Росарио. Кемпес, Меси, Биелса, Меноти, целият свят ги знае. И Фонтанароса, и Фито Паес, и Валерия Маца… Даже на най-великия от всички – Марадона, му се прииска да е росарино. Дойде в края на 93-а, ала обърка тротоарите. Набута се при „прокажените“  [2] и знаете какво му се случи [3].

Нас, росариносите, Бог ни е избирал един по един, твърдеше баща ми. Друг е въпросът за какво ни е избирал, не пропускаше да го подкачи майка ми. Като всяка бивша актриса, тя беше невротична и си го изкарваше на него. Облаци цигарен дим неизменно витаеха около главата ѝ, натежала от спомени за отминала слава. С баща ми харесваха тангото. Всеки четвъртък ходеха на танци и се връщаха тъжни, с издължени лица, защото в тангото все за страдание се пее.  Носталгии, меланхолии, няма оправия. А самият танц е като кръстословица.

Сестра ми и аз допълваме семейната снимка. Освен това имахме две котки, куче, цветен телевизор, разбрицан Фиат и цяла стена с прашясали книги, които баща ми купуваше от антикварите по „Кориентес“. Семейните спестявания възлизаха на 9 хиляди песо. По това време песото вървеше едно към едно с долара, затова нашите потриваха ръце, че скоро ще се върнем в Росарио и ще си купим къща… Май взех да се отнасям. Всъщност искам да разкажа за Ана и за най-великия футболен подвиг.

Ето, карам поред.

Увод

Аржентинците си падаме малко песимисти. Както написа Мартин [4], ако нямаме нещо лошо за споделяне, хората се мръщят. А една от типичните ни фраза гласи: „Животът ме третира като задник“. Запазена марка ни е. Способни сме да я изречем дори в деня, в който спечелилим от лотарията. Но поне днес аз ще се опитам да бъда позитивен.

Първа част: Ана

По света има безброй жени на име Ана: Ана Каренина, най-красивата неверница; Ана Болена, кралицата; Ана Ахматова, поетесата – любовница на Модилиани; Ана Обрегон, любимката на баща ми; Ана Белен, Ана Франк и т.н.

Ана, за която говоря, не е известна като тях. Ана Паула Марини е цялото ѝ име. Дядо ѝ е италианец, южняк, като моя. Ама нейният е генуезец, а моят е роден в София. Ето я. Кестенянява коса, сиви очи, устата ѝ вечно е леко отворена, сякаш не ѝ достига въздух. Висока и толкова слаба, че изглежда деформирана. С малки, леко увиснали  гърди, широк ханш и кльощав задник. Прави всичко бавно, несигурно, дори отнесено, което създава впечатлението, че непрекъснато е уморена.

Сборът от всичките ѝ несъвършенства обаче създава чаровна комбинация. Не знам как се получава така. А заговори ли, чарът избуява в сласт. Защото Ана Паула Марини не просто говори, а изрича думите в стил джаз.

Запознахме се през 94-а в университета. Аз следвах литература, тя – педагогика. Същата година гръмнаха моите идоли. Кърт Кобейн се застреля, а Диего го отстраниха от футбола. Ама животът продължи. Животът винаги продължава, както се пееше някъде. И дойде 95-а.

Втора част: футболът

На аржентинците футболът ни е в генетиката. А за росариносите е направо диагноза. Или си болен от „Сентрал“, или от „Нюелс“. Няма изключения, целият ни живот е подчинен на тази страст. Аз например съм болен от „Сентрал“, „негодник“ [5] като баща ми, майка ми, дядовците ми и така нататък.

В ония времена Копа Судамерикана се наричаше Копа Конмебол, на Марко Кича и тогава му казвахме Кича, по МТV все още въртяха не лоша музика, а ние живеехме в Буенос Айрес близо до „Атенео“. Тоест бяхме росаринос в засада, както казваше баща ми. Далеч от родния град, като изтръгнати стръкове.

Откакто е създаден по Коледата на 1889, „Сентрал“ е най-великият отбор в света. Това е ясно. Но също е вярно, че след повече от век съществуване още си нямахме международен трофей.

И ето ти го златния шанс.

Трета част: финалът на отиване

През 1995 за Копа Конмебол разнищихме „Дефенсор Спортинг“, „Кобрелоа“ и „Атлетико Колехиалес“. Шест мача, шест победи. Общо 15 гола, по 5 срещу всеки съперник. Кудет, Кардети и Рубен да Силва я вкарваха наизуст, а отзад бяхме непробиваеми. Така стигнахме на финала срещу „Атлетико Минейро“.

Важно е да се знае, че „Атлетико Минейро“ е не само първият шампион в турнира, но и единственият отбор, успял да дублира титлата. Да не говорим, че тогава на вратата им пазеше Тафарел, който предната година бе станал световен шампион с Бразилия.

Първият мач се игра на „Минейрао“ в Бело Оризонте. Над 50 хиляди души, теренът като блато, съдията парагваец, всички спорни ситуации в полза на домакините. Най-куриозното е, че нашите играха добре. Ама върви обяснявай колко хубаво си играл, когато си паднал с 4:0.

Откриха рано. После изпуснахме две очи в очи с Тафарел и това беше. В началото на второто полувреме два бързи гола за тях. Пак чисто положение за нас, ама Кардети му я подари на Тафарел. И за капак, в 88-ата минута един от техните надбяга Базуката Карбонари [6] и я мушна под плонжа на Бонано. Той ни пазеше тогава – Роберто Бонано, дето после го взеха в „Барселона“.

С баща ми едва не потрошихме телевизора. Сестра ми се разплака. А майка ми спря да се заяжда чак до края на седмицата. Обявихме семеен траур.

Четвърта част: финалът на връщане

Да си призная, отписахме реванша. Много добри бяха тия бразилци. Но какво пък, първи финал в историята не беше лошо постижение. Макар че разни „прокажени“ като Марко Кича не спряха да ни кудошат. Нашето било друг спорт, били сме излагали Аржентина, ей такива ги дрънкаха.

Реваншът се игра на 19 декември, беше вторник – никога няма да го забравя. Ден по-рано се обади братовчедът от Росарио, бил уредил билет и за мен. Аз вече се бях разбрал с Ана и тайфата да гледаме мача в “Мазето“,  кръчмата на Пако Куция, ала като чух за билета, хукнах към автогарата. Същата вечер пристигнах в Росарио. Спах при братовчеда.

На другия ден, четири часа преди мача вече бяхме на „Хиганте де Арожито“ и деряхме гърло с още 45 хиляди души: „Росарио Сентрал създател на шампиони. С Росарио Сентрал вибрират сърцата…“  [7]. Голяма фиеста се заформи.

Нашите нахлуха като татари на терена. Давай и давай, и давай, и в 23-ата открихме, след като Молеца [8] я пилна в ъгъла. Бразилците го раздаваха спокойно. Така де, по-лесно е да спечелиш от лотарията, отколкото да върнеш четири гола.

В 39-ата Базуката Карбонари я измлати от фаул от 30 метра и на Тафарел му се огънаха ръцете. 2:0. В мрежата Лусенхоф се сдърпа с един техните за топката и съдията ги изгони.

Eдва били център, онези нещо се смотаха. Върнаха назад, Тафарел нескопосано изчисти, Санчес се пребори за първа топка, даде я на Молеца, той я прати към Кардети, останал сам отдясно, шут по диагнола и… хайдеее, 3:0.

В една минута празнувахме два гола!  Даже остана време за още две положения, но едното отекна в гредата, другото Тафарел го спаси.

Преди мача бихме се подписали за каква да е победа на „Сентрал“, ала след 3-0 на полувремето победата вече не стигаше. Искахме и купата.

Ама после се закучи. В средата на втората част изгониха Кардети и един от техните. Останахме с по девет на терена. А голът не идваше и не идваше, та чак до края. Пак в 88-ата Базуката получи своя личен реванш. Омар Палма я вдигна отляво, Базуката заходи в гръб на защитата. Извиси се, глава и бам, долу в ъгъла…

Ч-е-т-и-р-и-н-а-н-у-л-а!

Заличихме четири гола. Даже в холивудските сценарии не се случват такива неща.

В този момент полетях. Издигнах се високо над стадиона. Видях жълто-синия делириум по трибуните. Видях как дядовците ми танцуват с пиянски стъпки край гробовете си. Видях баща ми, заровил лице пред телевизора; през пръстите му се стичаха сълзи. Видях себе си рошав,  онемял, парализиран от вълнение – издокаран с първата фланелка на „Сентрал“, подарък за Коледа преди 20 години. Видях се и как, може би още утре, ще предложа брак на Ана. Видях все още неродения ни син, който един ден щеше да бъде „негодник“ като всички нас.

Пета част: триумфът

Наведох се към братовчеда. „Свършени са, треперят. Ще осерат първата дузпа“, изкрещях в ухото му. Той дори не разбра какво му казвам – беше превъртял от радост и пееше с изблещени очи.

Не една, две дузпи изпуснаха – първата над вратата, втората в гредата.  Омар Палма и Поберсник направиха 2:0 за нас. После ония си вкараха каквото им оставаше докрая. За нас пък се разписа и Карбонари, но Колусо пропусна четвъртата. Така при 3:3 ни оставаше още една. Молеца се засили… Тафарел хвана ъгъла.. но топката профуча над плонжа му… и стадионът, градът, страната, целият свят избухна.

Същата нощ двама от титулярите – Чачо Кудет и Пабло Санчес, с фенерче в ръка и бутилка шампанско в другата, преспаха на терена. Бяха дали обет да го сторят, ако вземем купата. Останалите се разляхме из улиците на Росарио. Не помня какво се е случило с мен и около мен. Останало ми е само усещането за една небивала лекота.

Шеста част: и след това

Оказа се, че в „Мазето“ също са празнували до зори. Оказа се, че докато аз съм пътувал към Росарио, един росарино е пътувал в обратното платно към столицата. А именно Тони по прякор Модела, братовчед на  Марко Кича и фен на „Нюелс“ като него. Оказа се, че Ана си е тръгнала първа от фиестата, малко преди полунощ, и същият този Модела се предложил да я изпрати.

– И? – попитах.

И нямало „и“, обясни ми тя с джазовия си тембър. Онзи я придружил в таксито до вкъщи, после продължил със същото такси. Свих рамене и затворих страницата.

Послеслов

Месец по-късно обаче чух другата версия. Получи се случайно, както обикновено става с гадостите. Една неделя се засякох с Рафа на пазара в Сан Телмо, та седнахме на по бира в близкото бистро. Рафа е „гробар“ [9],  зевзек, пиянде, бивш мой съученик от колежа и съсед на Ана в махалата. Попита ме за нея, отдавна не я бил виждал. Всъщност от паметната нощ на 19-и. Така ли? И къде пък я е видял тогава?

– Пред нас, къде другаде? – отвърна Рафа. – Впрочем видях я от балкона. Свирнах ѝ, щом слезе от таксито, но беше скапана и малко така… – направи жест за пиене. – Каза, че утре ще ми звънне и се прибра. То си беше и късно де. Как е тя? Да не е забила нанякъде? Не съм я засичал скоро.

И не беше ли с някого?  Не, сама била. Тя и таксиджията, де. А и с кого да е, след като мен ме е нямало в града, учуди се Рафа. Усетих, че нещо ми стяга отвътре. Попитах го в колко часа се прибрала Ана.

– Късно беше, нали ти казах. Аз тъкмо си довършвах биричката и пушех на балкона… Между два и половина и три. Там някъде. Лятото [10] знаеш как е.

Никога не разбрах дали на Ана ѝ се губеха два-три часа между „Мазето“ и дома, или пък Рафа просто бъркаше часа. Никога не ми се изясни защо Модела не е бил в таксито, или може би Рафа не го бе зърнал в тъмницата. Никога не попитах Ана за онази нощ. Но и до ден днешен, когато си спомням най-славната вечер в историята на „Сентрал“ или я преразказвам – за кой ли път – на сина ми и дъщеря ми, нещо ме гложди отвътре. Чудя се докато ние сме обладавали бразилците, дали един „прокажен“ не е правил същото с Ана, майката на децата ми и моя съпруга от четвърт век. И в такива моменти ми сгорчава в устата, губя ентусиазъм да разказвам за головете на Базуката, за нашия Баджо – Омар Палма, за Молеца… И изведнъж млъквам, сякаш споменът се е обезцветил.

Е, добре, опитах се да бъда позитивен, ала ето заради тия нюанси на съдбата аржентинците все казваме, че „животът ни третира като задник“. Дори когато сме спечелили лотарията в брака плюс купата на терена…

[1] Росарино е жител на аржентинския град Росарио (б.п.)

[2]  „Прокажените“ е нарицателно за отбора на „Нюелс Олд Бойс“ от град Росарио  (б.п.)

[3] Има се предвид отстраняването му от световното първенство през 1994, заради употреба на забранени средства (б.п.)

[4] Става дума за аржентинският журналист и писател Мартин Капарос (б.п.)

[5] „Негодниците“ е клубният прякор на „Росарио Сентрал“ (б.п.)

[6] Прякор на защитника Орасио Карбонари (б.п.)

[7] Фрагмент от химна на „Росарио Сентрал“ (б.п.)

[8] Прякор на централния нападател Рубен да Силва (б.п.)

[9] Нарицатлено за феновете на „Чакарита“ (б.п.)

[10] В Аржентина сезоните са обратно на нашите, декември е един от най-топлите месеци (б.п.)