МОМЧЕТО ОТ ПЪРВА СТРАНИЦА

НА МЕСТНИЯ ВЕСТНИК

разказ

Вятърът донесе лъх на изгоряло…

Хуан надигна глава насред градината. Подуши, но не долови нищо смущаващо. Разтърка ноздри. Пак нищо. Огледа околните къщи. Бяха красиви, кокетни, притихнали под пролетното слънце. Приличаха на къщите от онази картичка – единствената вест от баща му, след като замина за Европа. Тогава, преди петнадесет години, Хуан беше малък, още не ходеше на училище. Сега самият той изпраща картички на любимите си хора, та да видят колко е хубаво тук. Картички с европейски къщи, красиви и кокетни.

„Сторило ми се е. Тук не се случват лоши неща. Не е като в моята Грасия“, помисли си той. Споменът за родния квартал го накара да се усмихне.

През отворения прозорец на ъгловата къща се процеди тънка струйка дим…

Хуан не го забеляза. Мислеше за родния дом, вехта постройка с неостъклени прозорци и олющени стени. И прогнилият покрив, разбира се, през който дъждът шуртеше в общата детска стая. Мислеше за майка си и нейната усмивка, непокътната от капризите на остаряването.

Майка му никога не прие друг мъж в живота си, макар да не липсваха кандидати. Дали все още се надяваше, че съпругът ѝ не е забравил обещанието, дадено на раздяла? „Някой ден, като се пооправя, ще ви взема в Европа. Теб и децата“. Не, едва ли беше толкова наивна, петнадесет години са това, много време. По-скоро не искаше да я споходи ново разочарование, затова странеше от ухажорите. Пък и без мъж в къщата, нещата се подредиха все някак. Децата пораснаха, изучиха се, колкото можаха. Хуан, най-големият, замина за Европа с пари назаем от чичо си. Издължи се, сетне взе да помага. Пращаше дребни суми на нея, на брат си и сестра си. Нищожни средства наистина, шепа трохи върху софрата на немотията. Ала те имаха друга стойност, далеч по-висока от номиналната, защото изпълваха получателите с вяра, че някой ще заживеят по-добре, благодарение на Хуан.

Изведнъж пламна като факла, напоена с бензин…

Хуан се вцепени. „Господи! Пожар! Къщата на Кларинови гори!“. Хукна към килера. „Следващия път ще имам какво да разправям“, хрумна му изневиделица в паниката.

Звънеше на майка си веднъж месечно, на всяко десето число, в един и същи час. Понеже нямаха телефон в Грасия, майката ходеше чак до центъра на града, в дома на брат си – чичото, дето даде заема на Хуан. За разлика от нея, Хуан не бе словоохотлив. Винаги повтаряше същото: че е добре, че всичко е наред, че някой ден ще прати покани и пари за билет… и толкова. Останалото го таеше в себе си – униженията, обидните подмятания на улицата и в метрото, нищожната заплата за тукашния стандарт, липсата на приятели. Дори не сподели за отказа да продължат визата му и разрешителното работа. Но какво пък, работеше на черно при стареца, справяше се горе-долу. Защо да се оплаква? Из цялото предградие Грасия се говореше как добре се е подредил Хуан от другата страна на океана. Там да не би да им е по-леко, въпреки че са си у дома?

Гореше…

Хуан излезе от килера с кофа в ръка. Тичешком се запъти към вратата на задния двор, от там бе по-пряко до къщата на Кларинови.

– Къде хукна? Още не си свършил лехата – спря го хрипав старчески глас.

Работодателят на Хуан, възрастен мърморко с оредели зъби и плешиво теме. Нае го да помага в къщата при условие, че ще му дава половин заплата. Хуан склони на мига. Беше трудно да се започне някъде без разрешително за работа и с изтекла виза.

– Пожар, господине! Има пожар!

– Къде? Къде? – старецът се затътри по каменистата алея.

– Ей там – посочи Хуан. –  Къщата на Кларинови гори. Отивам.

– Никъде няма да ходиш. Ще се обадя на пожарната. Ти нямаш работа там.

– Но…

– Като дойде полиция, какво ще им обясняваш бе, момче, а? Че и мен можеш да забъркаш.

– Децата на Кларинови  сигурно са вътре.

– Не са. На училище трябва да са по това време. А и да са вътре, прислужницата ще ги извади… Сега ще се обадя. Ти стой тук – заръча старецът и заситни в обратната посока.

– Докато дойдат пожарникарите, може да е късно.

– Не бъди глупак, момче! Кларин има застраховка. Ти какво имаш? – разсърди се старецът.

Хуан леко поклати глава и се понесе към пламъците.

Пожарът беше потушен преди да се разпространи към съседните къщи. Регионалният вестник отрази събитето на първа страница с обширен материал и снимки. Една от тях изобразяваше Хуан в близък план, с почерняло от саждите лице. Заради тази снимка, Хуан си купи два броя, та да ги показва в Грасия, когато някой ден събере пари за една ваканация…

Три дни по-късно екстрадираха Хуан. Удариха му черен печат в паспорта и му обясниха, че в продължение на една година няма право да посещава Европейския съюз. Държаха се любезно, само очите им сякаш гледаха през него.

По пътя към летището Хуан тихо се разплака.

Когато го настаниха в самолета, придружаващият го полицай рече:

– Между другото, обади се господин Кларин. Помоли да ти предам неговите благодарности, че си изнесъл децата от къщата. Съжалява, че не може да ти благодари лично, но вероятно знаеш, че той е зает човек. Приятно пътуване, Хуан.