Владимир Луков е роден на 2 юни 1949 г. в гр. Бяла – на р. Янтра. Расте като дете в с. Ценово, Русенско. Възпитаник е на СУ „Св. Кл. Охридски”. Автор на тринадесет стихосбирки, между които: „Сверка на сетивата“ (2005), „Провидения” (Скопие, 2006), „Следи от вятър“ (2007), „Слънчев пояс“ (Скопие, 2016; София, 2019), “Усамотени стихове“ (2024). Представен е като поет в множество български, македонски, френски, испански и мексикански антологии и списания. Известен е и с прозаичната си книгата в два тома „Мястото, откъдето започва безкраят“ (2012 – 2014), а също и с есеистичната си книга „Народът, учителят, писателят“ (2015).
ПО ПРАВЕДНИЯ ЙОВ
Какво е човек, та толкова го цениш…
Йов, 7:17
Нищожен съм
Не съм и „най-големият
от всички жители на изток”
Малък и голям съм едновременно
За мярката която съм създаден
Грешник жив
И праведник несретен
Съжителстват у мен
И взимат връх
Един над друг
Във битка безконечна
Един от тях за да ме има
Уви
Не е решено
Нито се предават
Не падат духом и един пред друг
Безценен съм им сякаш с нещо вечно
Подпитам се подобно Йов с какво ли
И аз нищожният не се предавам
Живея като сред жарава
С тази тайна в мене
Божия
ЧОВЕШКО
Не е ли време вече да въстанем
Срещу суровата убогост на живота
Да бъдем жертви и ловци на жертви
Все тъй наплашени във себе си
А вън от себе си – озъбени
Страшници страшни
И стръвници
И все така търчащи подир плячка
И бягащи уви сами от себе си
Животни заличаващи следите
Пред своите убежища убоги
На жертви вречени
И на насилници
…
Не е ли време
Ех не е ли време
ЧОВЕКЪТ ОТ ГОРАТА
На тишината е самотен жител
Притихва като бурен вятър в нея
И с палави мечета тъй се втурва
В прегръдката на скришната поляна
В игра захласнат с тях и те със него
Във клоните с проблясъци се рее
Обхожда мигом в себе си Небето
И на пчелина тъй е Вестоносец
И на Зората синя – Младоженец
Дъхтящ на билки и треви цъфтящи
Невидим
На Гората е владетел
СЪЗЕРЦАВАЩИЯТ
От Бѝло планина
На Стара планина
Брънка от веригата ѝ вечна
В градините на Нейното подножие
В една от тях – Орачът нощен
С лунен плуг
В бразда разкошна
В звездно семе
В път без време
(Какъвто пролетните вихри искат
И Слънцето – за утрешния ден)
И Той отгоре
Той отдолу
Връх на Бѝло планина
Съзерцава
Мен
ИЗПОВЕДНИКЪТ
Кому,
кому да изповядваш себе си,
когато всичко изповядва себе си…
…
И Вишната сама… – самичка във цъфтежа си.
И Вятърът самин… – самичък във цъфтежа ѝ.
И Котката сама… – самичка уж, на Слънце.
И Слънцето само… – самичко на Небето.
И Утрото само… – тъй както кукурига
възторжено само… в сърцето на петела…
И Той самин-самичък… (Той, който се надвиква
със другите петли – сами в самите себе си…)
…
И ти самин-самичък, Поете, с тази песен,
в която си на всичко самотен изповедник…
ПОНЯКОГА
Да се смълчиш като дърво, притихващо пред Буря,
когато тишината в себе си за себе си
e шепот непонятен… и шепот тъй понятен!…
Два шепота, в които ти трябва да повярваш.
И да им вярваш трябва… Но не и да гадаеш
узнатото, което е вече във душата ти
затишие пред буря… и Буря във затишие…
С два Вихъра, които дървото само знае.
И помни! – за да бъдеш и Ти Дърво самият
понякога…
Понякога…
ОБЛАКЪТ
Този облак грамаден – че и бял, и златист –
се понася в Небето като някакъв кораб
без кормчия. И плава сред небесната вис
с моя поглед неволен… с моя поглед лъчист…
…
Накъде ли Той плава във безкрая – самотен!
И къде ли Той в него своя Бряг ще открие!
И къде ли Той котва най-накрая ще спусне –
щом и аз в мисълта си съм зареян без пристан…
СЛЕД ПАДНАЛИЯ ДЪЖД
Тъй светла е Нощта и ясна като в гледка
на влюбен котарак и на Самотник сетен
към дома си крачещ по лунната пътека,
която от дъжда в очите му просветва…
…
От покривите сякаш прокапва яснота…
И сипе безнадеждност в душата му. А в нея
улици с улуци и със асфалт тъй черен
светят, а и чезнат във светеща безбрежност.
…
Сред купища звезди Небето вече смесва
близко и далечно в сърцето му… Сияят
и лунните лъчи във гледката му, гдето
душата му в несрета венчае се с Безкрая…
ПРИВЕЧЕР
От източният хребет Луната се надига
и някак си притворно започва да оглежда
владенията прежни на Слънцето червено…
(Божем е вдовица, а аз любовник неин.)
…
Залезът в тревите гледката замрежва
в алено… И иска в близкото да гледам.
И нежно ме натирва самичък уж да виждам
как всичко в Светлината е своя сянка бледа.
(И аз самин на мен си.) Тъй и да съзирам
как Тя се разпорежда досущ като на сцена
във себе си Привечер… Тъй и да избира
Поетът в мен за зрител на театъра ѝ вечен…
ПРОЛЕТНО
Да виждаш пролетния Вятър как лудува…
В цъфналата вишна как издига
бели венчелистчета… Как те танцуват
като стотици малки сини пеперуди
с лъчите слънчеви… със миглите им сини…
И себе си да виждаш там – безсилен…
И тъй безстрастен – като венцелист отронен
от своя цвят, от своя свят тъй тайнствен.
И в своя Свят – от Вятъра подгонен,
да полетиш дълбоко нейде в Небесата
като орел щастлив в подемната му сила…
…
Или да яхнеш Лъч, политащ във безкрая,
но никога и ти да не напускаш
за нищо на света като самия Него
своя вечен Източник светлинен…
ПЪЛНОЛУНИЕ
Пътеката се олюлява…
Премрежва погледа и вече
напред невидимото става
пределно видимо и дебне
кой тук в сумрак ще приближи…
…
Какво остава!…
Кой е мислил,
че някогашните мечти
ще те пресрещнат сред забрава?…
…
И както пълната Луна
над горски дебри се явява
след залез Слънце и показва
на светло тъмния си лик,
така и твоята Мечта –
да се роди у теб Поета –
душата твоя осветлява
и ти напомня, че си Ти…
.