Елка НЯГОЛОВА

ВИТРАЖНАТА СВЕТЛИНА НА ИВАН СТРАНДЖЕВ

в книгата му „Граматика на тайната”

Кацнах. И още не мога да се опомня след този полет, в който ме увлече моят приятел и побратим Иван Странджев. Като че бях една от Шагаловите летящи героини. Не, не от прекрасните му и най-известни картини, а от витражите, след които примижваш, защото окото е поело толкова светлина и послания за светлина, че ти е нужна малка пауза – колкото да се опомниш и да застанеш пак в изходна позиция – на пръсти, чакайки следващото излитане…

Малко автори днес носят тази витражност в стиха си, това просмукване на сиянието, въпреки лепкавия мрак в живота наоколо – и родния, и световния. Отдавна прозряхме, че красотата, за жалост,  едва ли ще спаси света, но с неистова жажда продължаваме да я търсим във всичко, в Словото – също, както и в спокойното равновесие на днешния Поет, облякъл за защита екзистенциалната си карнавална кожа, която да го предпази от рани върху раните, или да скрие разочарованията му и болката от този свят… Така, де: „На хората им трябва светлина, а мрак достатъчно си има всеки.” (Л.Левчев) Или кой знае, може би, позицията на Поезията от край време е тая – да направи опелото на живота. Някои – с открити гърди. Други – с привидно спокойни жестове към битието, но вторият подход издава само умело скриваните рани…

Навярно Иван Странджев е точно от този, от втория вид. От много години съм смирена поклонничка в словесния му храм, затова мисля, че не греша и в двете си съждения: че е един от Шагаловите хора и че в привидно отмерения поетически жест лирическият му герой  крие раните от живота – така неразбиран и объркващ всички нас. Особено в последните двайсетина години, в които изконни цивилизационни ценности бяха загърбени, даже – умишлено подменени. Върховният цинизъм ги изрича с гръмки понятия, зомби-молекулите се движат из тълпата с безизразни погледи: „Това не ме засяга!” И гледаш как едни ъгловати хладилници ходят по ларгото на всеки град (и българските – включително). Гледаш как едни 240 самозвани Високоговорители оповестяват от своята трибуна онова, което Хладилниците трябва да съхранят и замразят в своята паст, а Високоговорителите за всеки случай ще продължат да го повтарят срещу 15 000 лв. месечно, докато в един момент Хладилниците дадат на късо, един по един започнат да изгарят и… толкова. После 13 души в ритуалната зала на гробищата (от тях – 4 са от семейството), две шепи пръст без благодарности и пак: ларгото, празничните светлини, самодоволните Високоговорители и т.н.

Поезията? Тя не е за тях. Тя е за онези, които все още могат да чувстват и да мислят самостоятелно. Поезията не е коричката хляб, оставена на прага на храма – за гълъбите или за клошарите.  Тя е сигурният разграничаващ тест, след който ще прокървиш отвътре…

Така прокървих и аз, след като прочетох на няколко пъти новата книга на Иван Странджев „ГРАМАТИКА НА ТАЙНАТА”, Издателство „Български писател”, 2022 г. Да, въпреки тази горчива и истинна поезия, остава желанието да се вдигнеш на пръсти и да бъдеш част от Шагаловото ято. Защото изстрадването на нещата от живота в нашата православна традиция, а и в народопсихологията ни – също, е толкова значимо и устойчиво, че едва ли можеш да стигнеш до озониране на света край себе си и у себе си, без това осъзнато прието съ-страдание. Както сам авторът казва в едно от стихотворенията си, „Нещата от живота са изписани с дребни букви”. Виждат ги не тези, които само гледат, а онези, които мислят и чувстват…

Нещата от живота са изписани със дребни букви

и могат да се разчетат единствено

през лупичките сини на капките море

и на дъжда през сълзите солени.

Смъртта е търпелива като Пенелопа,

ще ни изпитва за страха от пътя,

за песента на непознатите

и ще ни дочака.

Пристанището е едно

и който път да изберем,

ще стигнем до Итака.

И пак ще се върна към Шагал и към неговата опоетизирана представа за живота – полета. Помните ли онази негова картина с готовия за полет стенен часовник? Разтърсваща драматургичност! Тежкото махало на Времето откънтява в… Безвремието.

Това месингово махало символизира много авторови внушения, но подсказва и за трудното, почти невъзможно преодоляване на гравитачното битие. Часовникът има само едно крило! Едно синьо крило, подсказка за вътрешното му време, ала и готовност за полет. Но… лети ли се с едно крило?!

Ето едно късче от стихотворението „Воден портрет”. Почувствайте сами драматизма, скрит на пръв поглед зад равната томителна тъга на поета:

Върху брега стоях и нямах спомени във мен,

бях умълчан ,

и празен,

неразлистен.

Две птици кацнаха на мойте рамене,

запяха във очакване дъжда да плисне,

но дъжд не зрееше във синьото небе

и с двата си пернати еполета

приличах на избягал в страх от бойното поле

свидетел.

А витражите?! Тези бликащи светлина прозорчета – молитви за душите ни ранени, не са ли все пак някаква надежда – за самата Поезия и за живота? Навярно поетът е усетил, че и те са застрашени, защото го виждам наведен над купчината разпилени стъкълца, натрошени от поредния удар на безразличието. Виждам го как ги събира търпеливо в шепа, за да спаси и възкреси това Чудо – Светлината. Всъщност, сещам се, че Иван Странджев цял живот ѝ служи, независимо къде е тази светлина – вътре или вън от нас…

Жените тръгваха през юли,

а най-далечната им поза беше в ранна есен.

Като презряла пита мед

се стичаше на слънцето окото по паважа.

Дърветата размахваха крилете си,

ловяха се за светлината,

след всеки техен опит за летене

растеше в децибели тишината.

Раздялата ме гледаше с безброй очи

и никое от тях не каза

защо на самотата сребърните гвоздеи

в душата си все още пазя.

(„Беглец”)

Нали ви казах: кацнах. Но и аз като Шагаловия стенен часовник с едно крило, продължавам да летя с двойна сила, макар и наум. Благодаря ти, Иване – за прекрасната книга, която си написал, за витражната ѝ светлина и за този опит за летене!