(Вера Николова Иванова)
(3.XII.1901 – 13.IX.1995)
Родена в гр. София. Завършва гимназия в родния си град и славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски” (1924). Работи като гимназиална учителка в София, уволнена през 1941 г. по Закона за защита на държавата. След 9.IX.1944 г. работи в МНП, по-късно като редактор в издателство “Народна младеж”. Пише от ученическите си години, но за пръв път публикува като студентка през 1921 г. От 1930 г. сътрудничи на „Вестник на жената”, в. „РЛФ”, на всички по-известни партийни и прогресивни литературни издания. Поезията ѝ е с ясна социално-революционна насоченост. За стихотворението си „А там преди играеха деца” получава наградата на Националния комитет в защита на мира.
Издадени книги: ”Устреми” (1936), “Двубой” (1945), “Росстрой” (1947), “Йорданка Чанкова” (1949), “Труд и мир” (1952), “Любов” (1961), ”Любов. Избрана лирика” (1967), “Лирика” (1972), “Неизпратени писма” (1981), “Избрана лирика” (1982), “Лирически портрети” (1984).
ИЗ „НЕИЗПРАТЕНИ ПИСМА” (1981)
***
Аз тая нощ завинаги ще помня.
И улиците, минати със теб.
Звездите грейнали безбройни
на юлското небе.
Ще помня как ръце към теб протегнах.
Ще помня силата, с която ги възпря.
Лицето ти монашеско и бледно
и погледа ти, скръбно в мене взрян.
За мене ти остана си загадка.
Остана недолюбен, неразбран.
И твойта ласка беше много кратка,
а цял живот горя ме твойта длан.
***
Мъгла. А ние все нагоре,
на Витоша по скръбния наклон…
Вървим, преплели тръпни пръсти,
допрели пламнали чела –
мъглата беше ни заслон.
От устните ми ти откъсна
целувка влажна от мъгла.
***
Ти завинаги сърцето ми обсеби.
В залеза на младите години
не угасна спомена за тебе,
мъката по тебе не премина.
И ни мъчи тая жажда вечна
по това, което не се сбъдна,
по отминалото ни далечно…
Как щастливи можехме да бъдем.
И сега, когато иде зима,
за сърцата самота, нерадост,
в моето сърце надежда има
да те срещна в тая тъжна старост.
Да се видим двама остарели,
дълго поглед в погледа да взреме.
Може би не всичко е отнело
властното, немилостиво време.
***
Ех, душа, душа ранена,
мъката си премълчи.
Стореното – опростено,
ала белега личи.
Скършен клон не се оправя.
Ти недей, недей рови
във изстинала жарава.
Помъчи се, забрави.
Кой познава тоя белег?
Криеш го ревниво ти.
И да бяха го видели
никого не ще смути.
***
Оголи се вече гората,
застлаха я сухи листа.
Изгубила свойта позлата,
угасва в тъга есента.
Сред голи дървета, там, ето
сама трепетлика трепти
на синята глеч на небето,
унесена още в мечти.