ОТ ПЪРВАТА ЧАША ПЕЛИН

Той, човекът, бил влюбен, погълнат изцяло,
до безпаметност, каза, от първата чаша пелин.
Завъртял се светът, вътре в него сякаш кипнала лава,
сякаш той бил оня древногръцки воин непобедим.

И усетил под своите мишци как криле го повдигат,
как го носи вятъра на зелените си крила,
как бучи океанът в главата му и в него прилива,
как целебно го целува нощем златогрива луна.

Как пресичат гърдите му дълги, неизбродни пътеки,
осветен от вулкани, над главата му литнал орел
и щастливо празнувал тази внезапна любов човекът –
неочаквана, луда, безпаметна и без предел.

Колко факли високи и въглени тлеят след него,
днес следите му скрива тънка ивица дим.
Ала чашата пазя и не вярвам, че имаше в нея
само глътки рубинов и нагарчащ от сладост пелин…

ПОЕТЪТ

Той гледа тавана,
забравил за своята муза –
жената до него, с разпуснати дълги коси.
А тя сякаш танцува с ръце, облечена в облачна блуза,
изваяна, с мигли копринени с дълги ресни.
Поетът не вижда туй всичко, той „стълба катери“
и търси на стряхата дървена – нова звезда.
Отдавна поетът забрави кои дулцинеи
потънаха в отдавна отминали времена.
А музата негова с поглед, излъскан от нега,
изпраща сигнали на музиканта с тромпет.
Той схвана и свири, разнежен от нощната жега,
от музата пищна на този невзрачен поет.
И всичко завърши щастливо, кръчмата затвори,
и всеки си тръгна по пътя, пресичащ нощта.
Тромпетистът – с жената, която с очи проговори,
поетът – с една непозната, златогрива звезда…

***
ДЪХЪТ НА ЛЮЛЯК и бял карамфил ми напомнят за мама,
синя рокля, смолиста коса, двора окъпан и летен,
един бухнал хинап, две смокини, които отдавна вече ги няма,
една сребърна небесна пендара над лятната вечер.

Тъй е мило и толкоз естествено да бликне песен –
в този миг от птиците, от шума на вятър, който играе с листата,
от крилете на нощен гълъб, който гука унесен
над мен и над моя спомен, над лехите с цветята.

Разхождам се само на сън, оттам не минавам отдавна.
Знам, че орехът пред вратата е тъжен самотник и страда,
той ни люлееше, пускаше дълги филизи, пазеше сянка,
която пълзеше ритмично по каменната ограда.

Кой ме доведе тази вечер, дворът в трева е потънал,
ще ме размекне до край тишината, може и да заплача,
надвесена над ситните бели кокичета до камъша, в левия ъгъл,
които като светъл спомен озаряват наоколо здрача.