САМО   СЕЛО

Къщата на баба Магдалена е до гората –

няма мрежа, няма жив плет, нито ограда,

насред двора  клонеста, дива круша расте,

а сянката й пресича една дъждовна вада.

Събира съчки, посред лято огън пали там,

суши сини сливи, от къпини вари сладко и прави вино.

По рафтовете внимателно реди после  буркан след буркан

и знае, някой все ще дойде да се раздумат, да я види.

И  идват – идват  най-първите гласовити  певци,

най-нежните нощни щурци идват и огласят простора,

после минава горският, няколко старци като светци,

и попът понякога идва с една икона.

И влачи се времето – сякаш е спряло на някой хълм,

на който всички сезони понякога ведно  се събират,

на който бие камбаната и оглася простора със звън:

два пъти за жена и три пъти за мъжете,

които от тук

си отиват.

УТРО

Под цвета, коронясал бадема на двора,

през клонака бръшлянов, потънал в роса,

виждам как  избледнява над мене простора,

как изплува зад горския хребет зора.

Чувам песни отвред на невидими  птици

и пастир как с тръбата събира стада,

простодушни и къдрави, бели овчици,

а пред тях – млад  овен със юнашки рога.

И заглъхва рева на среднощни чакали,

през баирите тръгват напети коне,

извор бял  се разплисква сред  горските пазви

и тревата наоколо буйно расте.

Аз не зная възторг по-възвишен от този

да усещаш наоколо зов за живот,

да долавяш  дъха на разцъфнали рози,

като в приказка кратка

за дълга любов.