ДЪЖДОВНА ИМПРЕСИЯ
Един ден реших да сложа край на спора между мен и Марко за това, колко крачки е разстоянието от пътната ни врата на вилата в Крен до гората. Оказа се, че е точно петдесет… Не че са много, но, когато гледах боровете от оградния зид, струваше ми се, че те са толкова близо до мен, че мога да ги докосна. Марко спечели спора, както и да е…
Когато не можех да се разходя по тесните пътечки между дърветата, поради някакви причини, като например заради внезапните порои, които ставаха все по-чести напоследък или някой неудържим вихър, идващ сякаш от пъклото, грабвах един плажен чадър и заставах зад оградата, обгърната от бръшлян и дива лоза. Гледах дълго дъжда, който лудуваше с отвесен танц, мокреше остатъците от слънце между облаците, стичаше се по клоните на дърветата и изглеждаше точно толкова зелен, колкото и те.
По време на един такъв привечерен дъждец видях бай Райчо да изкачва мекия път към гората. Беше кръстосал ръцете си отзад, на кръста, сякаш да си помага при движението. Крачките му бяха неритмични, бавни. Спря се няколко пъти, преди да се изравни с моята позиция зад оградата.
00Бай Райчо, – провикнах се – къде така в дъжда?
Той изцяло се извърна към мен и спря на място.
— Отивам да гоня Михаля, може двамата с дъжда да го стигнем!
Разсмях се с глас, а бай Райчо продължи:
— Няма майтап, най-ми е хубаво да ме вали, да тропа по каскета ми и да газя нарочно в локвите. Останало ми е от детството – такава радост беше едно време да се пръскаме с дъждовна вода, да се мокрим целите и после да ядем бой, ама бой!
— И аз обичам дъжда, може да съм под чадър, но го вдишвам, докосвам го, даже съм го сънувала…
— Хубаво, ама други бяха едновремешните дъждове – падаха напоително, спокойно, а то сега…
— Какво не му харесваш на дъжда сега, бай Райчо!
— Не, не че не го харесвам, ама много се изсилва, бе джанъм, бие косо, влачи и някоя буря след себе си, че да може да изрови и корените на дърветата… Но, право да ти кажа, лош – хубав, пак го обичам, пресен компрес за побелялата ми глава, която изкара инсулт, че и два… Ако не беше тоя пресен въздух, дъжда и разходките – нямаше да оцелея, да знаеш… И понеже се отвори дума, ако моята Стефанка беше жива, сега щеше да ми прави компания, щяхме да се разхождаме, както на младини, ама… Ти знаеш ли, едно време тази гора, баирите зад нея, бяха любимо място на младите от Крен. Събирахме се компания и излизахме на тиферич долу, в клисурата, където реката отглеждаше малки рибки, имаше жаби и комари, ама весело!.. А сега най-много да стигна до изворчето, нямам повече сили… И това изворче и то – колко вода е изтекла за хора и животни… помня баба ми, лелите ми – ходеха с по две стомни в ръце да налеят вода за пиене, специално от изворчето, защото водата от него е вкусна и студена…
— А чакалите, дето вият всяка вечер – те от кога огласят така селото?
— За чакалите – да не ти разправям… Те отдавна не се страхуват от хората, идват почти всяка вечер до края на гората, а през зимата съм срещал чакал, който се върти около контейнерите за боклук, явно гладен… Гледа ме в очите, без да трепне, и после в тръс поема към баирите нагоре… Леля ти Славка им е наела чалъма, понеже са на педя от двора ѝ, и като ги чуе – взема два капака от тенджери и започва да ги удря един в друг, като чинели. Някой път се прибират в гората, а друг път стават по-свирепи… Мъжът ѝ, Марин, бог да го прости, понякога стреляше с ловджийската си пушка и те бежешком изчезваха навътре…
— Ами, ако те срещнат сега?
— Ако ме срещнат – ще търтят да бягат, защото се плашат от хората и гладни да са – пак ще избягат, слушай мен… Взел съм един онзиденшен хляб в ей тази торбичка. Те като са гладни – ще го излапат. На чакала, дето го срещах през зимата до контейнерите, два или три пъти му оставях сухи комати и се спирах настрани да видя дали ще се върне да ги омете. Така се и случваше, никой не може да устои на глада… Чистят природата от мърша, изравят трупове на животни, а бе, чакал, едно диво куче, ама по-добре е да не го срещаш…
— Приятна разходка, бай Райчо, дано дъждът не се усили…
Това си казахме със старецът, той вдигна ръка за сбогуване и продължи пътя си нагоре.
Моят флирт с нежната юлска стихия продължи още известно време, докато не притъмня съвсем, докато капките не образуваха струи, и докато заприлича окончателно на есенна рапсодия. Почти се стъмни, а синият каскет на бай Райчо никакъв не се мерна.
На другия ден чух как камбаната на църквата започна припряно да бие. Празник ли е, помислих, някой ли е починал… Започнах да броя ударите, но те се оказаха непрестанни, тревожно звучаха, сякаш бяха сигнал за внезапно бедствие. Изтичах до оградата, но кого щях да видя – покрай нея почти не преминаваха хора. След около час чух глъч и лай на кучета. Отворих пътната врата и видях десетина човека, мъже, някои от които водеха домашните си любимци, на път към гората. Поздравих, а един от тях рече:
— Съседите на бай Райчо съобщили тази сутрин на кмета, че той не се е прибрал през нощта. Кметът разпоредил да бият камбаната, за да се съберат доброволци и да тръгнат да го търсят… Вчера, в късен следобед, го видели да хваща пътя към боровата гора, отиваме натам… Човекът оцеля след два инсулта, ако го е спипал и трети… След малко ще дойде полиция…
Така и стана – дойдоха две патрулки и една черна лимузина, от които изскочиха пъргаво кучета и полицаи, после се изгубиха навътре в зеления масив.
Почувствах как тревогата постепенно облада мислите ми, предчувствието ми за случилото се никак не беше добро. Не се обадих на трите мои тамошни приятелки, за да коментираме събитието, може би се боях да чуя от тях това, за което мислех и аз. Излизах няколко пъти до оградата, колите на полицията останаха дълго паркирани там. Привечер улучих момента, когато акцията беше приключена и те потеглиха една след друга към града. Малко след това се зададоха и мъжете от селото, изчаках ги на входните стъпала.
Когато съвсем приближиха, вгледах се в лицата им, но те не издаваха нищо. По тях имаше само следи от умора.
– Пребродихме баирите, слязохме долу, в клисурата, – спря се до мен сутрешният ми събеседник – прегазихме реката, преобърнахме света, както се казва, но бай Райчо не можахме да намерим… Разследващите допускат, че човекът е получил внезапно инсулт или инфаркт, паднал е и не е имало кой да му помогне… Дано да е бил в несвяст, че да не усеща как чакалите разкъсват тялото му, кой знае къде са го завлекли в долината и кост не намерихме от него… само един син каскет, който следователят прибра в найлонов плик…