СПОМЕН ЗА КОЛЕДА
Струва ми се, сякаш беше вчера времето, когато коледният празник донасяше тонове траен сняг и вихрушки, и те дълго ваеха зимата, по-вълшебна от всеки друг сезон. Светът заприличваше на оживяла легенда, в която от време на време прехвърчаваха настръхнали врабчета, чуваше се хрущенето на снега под ботушите, съскането на шейните по пързалките и свистенето на снежните топки във въздуха – изящна, бяла рапсодия!
По някакво небесно чудо, заваля точно по Коледа онази година, само ден преди Бъдни вечер. И, понеже рано се стъмнява, решихме да направим един бърз курс през подножието на Средна гора, и да занесем топла храна на двете немски овчарки, които целогодишно обитаваха широкия парцел на бунгалото ни на Горна поляна. Възнамерявахме да оставим храната, да поразчистим снега и да се върнем, преди момента на тържественото бдение за Рождеството.
Колата пъплеше внимателно по нагорнището, когато, преди завоя в нашата посока, чухме силен звук от форсирани гуми на кола, която вероятно беше закъсала и не можеше да потегли. Марин натисна спирачки, после слязохме двамата и се отправихме по посока на силния вой. Надолу по мекия път, слизащ от баира, береше душа един чисто нов фиат.
- Искате ли помощ? – провикнахме се в един глас.
През прозореца на предната врата се показа глава на мъж, с увит около врата червен шал.
- Не, няма нужда – каза той – ще сложа вериги и ще реша проблема, просто се надявах, че може да мина и без тях, но явно няма да стане…
- Дано имате късмет, весела Коледа! – отговорихме и хванахме нашите пътища.
Проправяхме пъртини, тичахме с кучетата, пихме горещо кафе, дори направихме един снежен човек пред вратата от телена мрежа, вдъхновени от празника и изобилния сняг, образувал камари наоколо.Тръгнахме обратно, когато здрачът падна тъмно лилав върху преспите. Времето скрипна, въздухът сякаш се превърна в ситни кристали, които кацаха по кожата на лицето, пробождаха клепачите и пълнеха кладенчетата на очите с болезнена влага. И не спираше да вали…
Когато минавахме покрай мястото, където беше закъсал фиата, чухме клаксон. Слязохме и съзряхме закъсалата кола все още там. Фаровете й осветиха пътя, по който я приближихме.
Мъжът с червения шал слезе, а отвътре доловихме тихо хлипане. Той побърза да обясни:
- Госпожицата с мен до час трябва да се прибере, защото иначе семейството й ще сътвори чутовен скандал, ако разбере, че сме били заедно…
Разперих въпросително ръце:
- А, защо? – попитах.
-Хм… – направи кратка пауза мъжът – защото съм моряк по професия, излизам на дълги рейсове, а според родителите, морякът имал любовница на всяко пристанище… един ден щял съм да се заселя неизвестно къде по света, а дъщеря им да страда… искат да прекъснем връзката си, не виждат в мен добра перспектива… В кръга на шегата, аз бих попитала тогава дали е вярно, че моряците имат любовница на всеки пристан, но при положение, че за пръв път виждахме тези хора – нямаше място за такава плоски провокации.
Нямаше и никакво време за празни приказки, затова бедстващата двойка, без повторна покана, се качи в нашия фолксваген.
Прибирането в града се разтегли във времето, защото пътищата бяха трудни. А когато вече пристигнахме, установихме, че задръстването на някои улици, без светофари, изглеждаше безнадеждно.
Цялото пътуване се случи в рамките на близо два часа. Мълчахме напрегнато и тайно се надявахме всичко да мине мирно и тихо, що се отнася до младата жена и нейните родители.
-Нали казват, че на Коледа ставали чудеса, кой знае… – изрече почти шепнешком Морякът, а в гласа му трепна надежда.
Пристигнахме пред дома на младата жена и четиримата слязохме от колата. Подадохме си ръце за сбогуване, представихме се с имената си – нали участвахме в едно и също приключение.
С Марин решихме да изчакаме финала на случката, леко притеснени, защото вече имаше причини за скандал…
Пътната врата не бе заключена и двойката влезе предпазливо, оставяйки я открехната. Не знам как изведнъж Морският се престраши и, вместо да остане скрит в колата, реши да придружи спътницата си. Явно, не го плашеше рискът от разправия и жестът му беше кавалерски, на място.
Останахме в очакване всеки миг въздухът да се взриви, ако е вярно това, което Владо ни разказа – такова беше името му. Ако наистина това се случеше – щяхме да го откараме на неговия адрес – в този сняг не можеше да се разчита на такси, а ние тъй и тъй бяхме тръгнали да правим добро, нека бъде до край, мислехме си.
Останахме за кратко под белия рояк, който се вихреше все по-обилен. Когато решихме, че всичко е наред и трябва да яхнем отново времето и пътя към дома, с гръм и трясък по стълбите на къщата се спусна як мъж с осанка на воевода.
-Ей, хора, чакайте, бе! – извика той, приближавайки с разперени ръце. – Къде така изведнъж?! Идвайте с мен, трапезата е готова, ще посрещнем Коледа заедно, трябва да се сродяваме, ами как! Дълъг път през празници ни чака от тук нататък, скоро ще имаме и сватба – нали вие сте кумовете?