ВИКТОР МЕЛНИК (Украйна)

Виктор Мелник е роден на 5 октомври 1958 г. в Украйна. Завършил е украинска филология във Виницкия държавен университет. Той е поет, прозаик, журналист, преводач, литературовед. Автор е на 23 книги. Превежда от 15 езика, сред които и български. През последните 7 години е превел е и издал в Украйна 10 книги на български поети, сред които са: Любомир Левчев, Валери Петров, Боян Ангелов, Захари Иванов, Ивайло Балабанов, Хайри Хамдан, Рада Добриянова, Анжела Димчева и Бойка Драгомирецкая. Лауреат е на множество литературни конкурси. Неговата поетична книга „Трилиони сонети” (2011) е включена в „Книгата на рекордите на Украйна” за „уникален експериментален опит да се разшири универсализмът на традиционния поетичен арсенал при класическата форма на сонета”. Работил е като зам.-гл. редакор на вестниците „Литературна Украйна” и „Украинска Доля”. В периода 2016-2018 Виктор Мелник е първи зам.-председател на Всеукраинския съюз на писателите. В момента е секретар на същия съюз.

***

Докосваш словото – тъй както глина –

и ваеш светове и времена.

Като че проявяваш снимки –

и всяка крие твойте имена.

Автопортретът ти – в иконата е вложен.

Светът целува твоето чело.

Кръжи земята в дланите ти, боже,

като грънчарско колело.

***

Все по-уверено – към дъното.

Изплува бъдещето от печална слава:

С една съдба – роднини еднокръвни –

Русия и Украйна.

Каин и Авел.

***

Стоя мълчаливо и устни хапя

под нощния свод на балкона.

На тишината черна в шперплата

метроном зачуква пирони.

Хиляди стъпки в мъглата,

в бавно течащото време.

И на Дамокъл скалата

върху гърдите ни – бреме.

***

Факт проклет за света откриваме –

грешно-праведен, изтъкан от митове:

лесно се учим как да убиваме.

Много трудно – да пишем стихове.

***

В душата – зима е. Мете околовръст.

На стълбището вятър кашля от простуда.

А празните тополи – в задпределни амплитуди –

докосват с върхове самата пръст.

***

Сам. Без теб и без приятел.

И пресяват се в сънят

сива като сняг – тъгата,

сив като тъга – снегът.

***

Пристига пролетта – като излязла от затвора.

Зарадвана тъй, сякаш отменена е присъдата.

И само сняг, докрай на зимата покорен,

лежи в окопа – покрай сенчестото бърдо.

***

Отдавна слънцето си тръгна и угасна,

напускайки звездите от харема.

И тишината нощна – като черно масло –

могъл бих като с нож да резна.

***

В алея тъмна, под клоните липови,

контражурно, на свещ приличаща,

една блондинка гори ослепително

и пламъкът по раменете се стича.

***

Вдигни неспокойни очи

към небесата – там няма никой.

И виж, как една реактивна диря личи –

на бога – рентгеновата снимка.

Роден край

Познаваме ли се – не помнят вече

Ни язовирът, ни лесът, ни пътят.

В един друг въздух птиците далечни

От някой чужд подплашени, ще пърхат.

На остарялото игрище кротко,

Наглеждани от гълъби лениви,

Момчета непознати ритат топка –

Срещу тима на бурени трънливи.

Превод Бойка Драгомирецка