ПРОЗРЕНИЯТА НА ЕДНА ЖЕНА
Самотата има своя чар –
прави, каквото си иска.
Тя е верен другар.
Времето не я притиска:
книги да препрочете,
приятели да отсее,
от фалша да се отърве,
себе си да осмее…
Самотата има цена –
тя хич не е малка.
Самотата е силна жена –
стиска зъби, не се вайка.
И върви с изправена глава,
когато душата й плаче.
Самотата е силна жена –
едно умъдряло сираче…
ЗАД КУЛИСИТЕ
Никога не казвай: край!
Краят е едно начало.
Ада бъркаме със Рай.
Черното излиза бяло.
Ту омраза, ту любов –
сцената е без завеса.
Всичко има прочит нов –
даже старата пиеса.
КОТВИТЕ
Ти си само спомен –
сега засега.
Рана отворена,
светла тъга.
Част от душата ми,
миг от живота.
Ти си сълзата,
която ме топли.
И всичко останало,
имащо смисъл.
Ти си пристанище,
от мене измислено.
Ще акостирам,
щом те намеря.
Котви събирам
от днес за вчера.
***
НАЗДРАВЕ ЗА БОЛКАТА!
Наздраве и за тъгата!
Всичко е толкова,
колкото попива душата.
Каквото е драснато
е все от Създателя.
Горчилките напасваме
и хвърляме на вятъра.
Наздраве за враговете!
За ударите под кръста!
Наздраве за греховете,
след които възкръсваме!
Наздраве за любовите –
щастливи и несподелени,
за хубавите истории,
приключили без време!
Наздраве за всичко това
и другото, дето ме чака!
Още имам здрава глава –
за светлината и мрака…
ОСТАНИ ПО ДУША…
Тази нощ остани по душа
и свали всичко от себе си –
дрехи, спомени, суета.
В тишината се вгледай.
Потърси там онези очи,
дето още те чакат.
Ти не знаеш колко боли
несподеленото в мрака.
Потърси пак онези ръце,
които насън те прегръщат.
Ако имаш за тях сърце,
те към теб ще се връщат.
Тази нощ остани по душа!
Аз отдавна останах по нея…
Тя ми е нужна, единствено Тя –
за да дишам, обичам, живея.
МИННО ПОЛЕ
Ти – на сънищата ми зрител.
Аз – нощното ти разсъмване.
Бомба със закъснител сме –
не се знае кога ще гръмнем…
ТАТКО!
Рея поглед към звездите.
Често си мисля за татко:
как ли се нижат дните му,
нощите дали са кратки?
Как се чувства там горе
в онова сакрално измерение?
Навярно близките му хора
са го чакали с нетърпение.
Среща, силна прегръдка
след толкова дълга раздяла.
Един към друг – стъпка по стъпка
непрекъснато са вървяли.
Към мен – с обич Той ще се връща
през всичките земни сезони.
И никога няма да е същото.
Животът душата ми рони…
***
Тук горе – високо в Триград,
където земята докосва небето –
различен е този истински свят
и влиза направо в сърцето ми.
Достолепни борове, отвесни скали,
омайна, чиста природа.
Реката наблизо бълбука, шуми
и нещичко казва на хората.
Тук горе – високо в Триград
животът опира в небето!
Земният Рай има този вкус, този цвят,
щом е спечелил сърцето ми.
