Виктория Иванова е родена през 1960 г. в гр. Бяла Слатина. Живее в гр. Враца и работи като библиотекар в Регионална библиотека „Христо Ботев”. Стихове е публикувала в местния периодичен печат и в литературните издания: в. „Пулс”, в. „Български писател”, сп. „Пламък”, сп. „Везни”, сп. „Современост” (Северна Македония). Носител на първа награда на „Мелнишки вечери на поезията” (2004), отличавана е и на други литературни конкурси: „За един по-човечен свят”, „Жени и вино, вино и жени”... Член е на Съюза на българските писатели. Автор на стихосбирките: „Измислени криле” (1997), „Нощем” (2001), „Само дъжд” (2003), „Налей ми кафявия здрач на очите си” (2006), „Пътеводна вселена” (2008), „По брега на безсънието” (2009), „Капки тъга” (2010), „Белег от друг живот” (2015), „Кодирана памет за обичане” (2022).

МЪЖКО СТИХОТВОРЕНИЕ

И така се живее.
И така се диша.
Конят – вятър го вее.
И така се пише.
Светът е мъжки!
За жена – невъзможен.
Но ти се дръж!
И сама. Можеш!
Подкрепи и коня
да не падне –
с една икона
в ръката ти хладна!
И така се живее.
И така се диша.
Чужд вятър вее.
Ти си своя.
Пиши си!

ПРИСПОСОБЯВАНЕ

Кога ли ще скъсам тоя синджир
и ще се понеса на вълната по гръб?
Щом – жива – в душата си нямам мир,
за какво ли ми е мир отвъд?

Не отглеждам в себе си покой.
Покоят ще е вечен. И за там.
А аз съм временна. Не в застой дойдох.
А да се раздам!

Търпеливият синджир да задрънчи,
усетил свободата ми – напук!
Но свиквам вързана!
Да помълчим…
Вълна не ме отнесе…
И съм тук!

СЪРЦЕТО

Изтече празникът. И битието
пристъпва черно-бяло във вените.
Емоциите са табу за сърцето.
То бие равномерно и примирено.
Но помни… И как още помни –
прединфарктната диаграма!
Завъртя се Вселената главоломно!
А обратен ход няма.
Залъгвам го с мъдрите приказки.
Спокойствието си връщам с прошка.
Шептя му… говоря… и викам!
То пише си стихове нощем.
То е само един мускул в тялото.
Но – с кодирана памет да обича…
Сега по обратния ход – до началото –
на Вселената цветната дреха събличам.

ДНЕС

Топи се денят като сладолед
и слънцето свети игриво
и се люлее.
Неочаквано –
между вчера и след –
детето във мен
щастливо се смее!
Попивам по кожата
златния крем –
гърнето излива дядо Боже –
и медът се лее…
Достатъчен е само
този ден –
от утре жената в мен да може
отново да живее!

***

Дъждът измива с плачещи очи
невидими рани.
Разсейва се болката, мълчи,
защото е гузна отлани.
А имах криле в свобода –
загрубели са вече перата им.
Летях над света,
флиртувах с необята.
Дъждът до лъскаво полира
железния им замах
и виждам как светло извира
над локвите полетът… Ах!
Наивно е да моля дъжда
да ме ражда отново в плач.
Почистване поне от ръжда
освежава… Затуй мълча!

КОГАТО СМЕ ДВАМА

Ти не си край на света,
нито аз съм начало…
В средата на пролетта
ни е цветно и бяло.
Ти не си последният мъж,
и аз първа не съм ти.
На лятото в златната ръж
телата ни заедно осъмват.
Листопадът е късният гост –
узряваме в стих или в нота.
На есента от сочния плод
пием сладостта – на живота.
И няма последен и пръв!
И начало и краища няма!
Зимата свети в нашата кръв…
Когато сме двама…

* * *

“Номерът не може да бъде избран.
Оставете съобщение след сигнала…”

И дишаме двама в една слушалка.
И пътища – объркани – пътуват.
Дори и Господ спира за малко
на седмия ден. И тогава ни чува.

Събаря се пак Вавилонската кула –
затова и се разбираме без думи.
Приятелски номер набран – или нула –
сътвореното се разпада без шум.

***

Срещам изгрев със залез,
юнското пладне целувам.
Пътят пред мене бял е,
летят над него обувките.
Въздухът лепне от влага,
гората прелива в зелено.
Бяга реката във такт,
отдавам ѝ се – до колене.
Сякаш току-що родена,
поемам живота на глътки.
Имам и друг рожден ден:
през юни.
С реката…

И пътя.

СТАРА ПЛАНИНА

Планината ново утро бе за мен.
Бях нощ, а тя дойде и ме разсъмна.
Откри очите ми и пътя си зелен.
Прибрах се в себе си. И съм.

Към нея тръгвам изгубя ли се пак,
ако тъмнее хоризонт вечерен,
а нощта е свита шумчица от грях…
Тръгвам!
Вече знам къде да се намеря.