Гледаме, че отбелязват някои годишнина от кончината на Патриарха на родната ни литература Иван Вазов. За нас той е жив във всяка оставена от него дума, във всяко негово дело и най-вече в заветите му. Затова ние не честваме тази дата, защото това е датата на временната материална победа, на мнимо победилата тленност.

Иван Вазов живее извън тленността, извън забравата и извън обществените канони. Ето защо в този ден ние се завръщаме отново към поезията му, светла както мълния и силна като водопад! Защото той е Иван Вазов – нашият, българският и вечно живият в сърцата и душите ни!

Боян Ангелов

ИВАН ВАЗОВ

МОИТЕ ПЕСНИ

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.

ЗИМНА НОЩ

Пак бурята вие,
пак вятъра снежен
в прозореца бие
сърдит и наежен.

В мечтанья унесен
ослушвам се мрачен
на зимната песен
във говора плачен:

ту пъшкат неволи
във тоз шум студени,
ту сироти голи,
ту гърди сломени;

ту воплите тайни
на сила убити,
ту мъки незнайни
на горести скрити.

И сякаш в таз песен,
де горка скръб диша,
тъгата световна
велика въздиша.

ТРИТЕ НАШИ ЕЗЕРА

Трите наши езера светлеят,
трите наши огледала ясни,
трите водни небеса синеят
в македонските долини красни.

В първото стар Охрид се оглежда,
в другото – духът на Самуила,
върху третьото чело навежда
царствено Беласица унила.

Денем те унесени мечтаят,
тихо шъпнат с вековете дални,
в лунни нощи край вълни кристални
самодиви тайнствени играят.

СРЕДСТВО ДА НЯМАШ ВРАГОВЕ

„Преклонената главичка
остра сабя не сече“ –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?

Както всички умни хора
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.

На богатий шапка клата
и на силний казвам: да!
И затуй ми е душата
мирна, весела всегда.

Се е харно за челяка
да е скромен и разбран:
не пречупва се гръбнака
от един учтив метан.

За начала, убежденья
в препирня не влазам аз,
нито ме е много еня
кой що мисли тоя час.

Що е бяло, черно, сиво
аз не знам – не ща да знам.
И готов съм услужливо
право всекиму да дам.

Интереса си обаче
нивга ази не презрях
и със силните най-паче
винаги съгласен бях.

Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътят ми е прав.

Завчера една плесница
аз изядох например
от един простак – бъбрица.
Ах! Какъв постъпък чер!

Що вий мислите, че сторих?
– Че предложих там дуел?
Не, аз хитро се престорих,
нищо че не съм видел.

По туй светът има право
тих човек да ме зове,
и уверен съм на здраво,
че аз нямам врагове.

ЗВУКОВЕ

Звуци сладки до мен стигат
в тоя нощни час светѝ
и в душата ми повдигат
цял рой сладостни мечти.

Болно струните сърдечни
тръпнат и изпущат вик,
чудни спомени далечни
жив изново взимат лик.

О, млъкнете, звуци мили!
Не намирам веч покой!
Спят долове, спят могили…
А аз плача, боже мой!

БЕЛОГРАДЧИШКИТЕ СКАЛИ

I

Глави на вкаменени великани,
безмълвни сфинксове, титани прави,
загледани в небето замечтани –
о карпи, чуда редки, величави

на мирозданьето, мечти гранитни
гигантски вцвръстени и вековечни,
аз взирам се в захлас, мечтател скитни,
във ваший тайнствен рой, покой безпечни.

И чини ми се, че чета във вази
на вековете тайните загадки,
на времето летежа, във талази
безследно минал над чела ви гладки.

I I

В полите на гигантите базгласни,
във чийто дупки гълъбите гукат,
пасе си стадо; агънца безстрастни
играят; нейде крави мукат.

Внезапно там овчарче с лик опален
от слънце лекичко се закатери
по щърбите на истукана скален,
на върха спря се и ръце разпери.

Ръце ръзпери и с гърди пияни
от въздух и свобода нещо викна:
трепнà роякът неми великани
и ехото му десет пъти кликна.

I I I

Залезе слънце. Месецът изгрява.
Под златний му светлик, в мирът поднебни
тълпата великани оживява,
добива странни образи вълшебни:

чудовища, страшила баснословни
неземни, чужденци на битието,
порастват още, чудни и страховни,
рисувайки си сенките в небето!

И мощно диша в нощното сиянье
суровий хор на тез колоси чудни
и сякаш в общий сън, във общото мълчанье
еднички те не спят, едни са будни!

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!