ВЕЧЕР ЗА ДВАМА

Разказ

Лъчезар ГЕОРГИЕВ

 

За час всичко побеля. Скриха се пътищата в сребърната пяна, покривите загърнаха зиморничаво снежни палта, а над тях антените стърчаха унило и комините на пресекулки изпускаха дима като забравена в пепелник цигара.

Реката още не беше замръзнала. Черната ивица вода край гарата се сви, сякаш бе сянката на самотна птица сред гаснещия в здрача залез. Обагрено в червено, небето се сливаше с кафявите хълмове, незасипани още от снега.

Скоро ще се стъмни, рече си Надя и се върна обратно в кухнята. Станимир ще дойде към седем, тъкмо ще го изненада с нещо за празника. И докато бъркаше с миксера, наблюдавайки как сместа за сладкиша неусетно побелява, тя прехвърляше през главата си последните разправии в магазина.

Отначало се опита да ѝ скочи управителят, но тя го отряза, после захвана да се мъкне Дамянов, един от главните акционери. След съкращението в предишната работа тя хукна да търси ново място и налетя тъкмо на него във фирмата. Дамянов ѝ разписа молбата за постъпване, заместваше отсъстващия директор. Усмихна се загадъчно, измери я от глава до пети и кимна одобрително. Отначало тя приемаше идванията му в магазина за чисто служебни. После посещенията зачестиха. В погледа му се четяха желания, почти нелепи за белите му коси. Но той продължаваше с привидна деликатност да ѝ напомня колко е всесилен и как добре би се чувствала, оградена от неговото внимание, зад което се таят скъпи подаръци, пищни вечери в луксозни ресторанти, пътувания с новия му мерцедес, отсядания в интерхотели и бар-вариетета, дори чартърни полети до атрактивни острови из световните океани, за които всяка жена би могла само да мечтае. Той би осъществил бляновете ѝ по един луксозен и бляскав начин, стига да е благосклонна и с подобаващ жест да отвърне на всичко това, което само той единствен в града би могъл да ѝ предложи.

Тъкмо в тези дни Надя се запозна със Станимир. Търсеше някаква дефицитна стока и тя успя да му я намери, тогава я покани на кафе в обедната почивка. Тя не прие веднага, но след като разбра, че зад кафето се крие нещо друго – не обикновен флирт, не и мимолетно мъжко желание, се съгласи. Няколко пъти подред ходиха в барчето. Отсядаха в най-затъмнения ъгъл. На Надя ѝ беше приятно да го вижда, да чува гласа му. Беше строен, с леко удължено лице и широко чело, зад което сякаш се таяха дълбоки мисли и неспокойна същност.

Станимир работеше като начинаещ адвокат, но заедно с това бе репортер към областния вестник. Подписваше се под псевдоним и очакваше да направи някой ден големия си удар. „Тогава си струва да надникнеш в нашата фирма – подхвърли тя и въздъхна. – Не мога да си обясня  как за кратко време довчерашни партийни функционери с чиновнически заплати днес вече са притежатели на акции за милиони, регистрираха дружествени фирми и сега са сред богаташите на този град…“

Мимоходом тя подхвърли и за Дамянов, сетне захвана да му разказва за баща си. Изпитият алкохол развърза езика ѝ. Подхвана за  загадъчната смърт на баща си. Най-кадърният архитект за времето си, той, види се, здраво е пречел на някого, та са предпочели да го махнат от пътя си. Не е било случайно. Татко ѝ не мълчал ни на местните, ни на столичните величия, раздухал на два пъти тъмни далавери на депутати и ги изкарал на показ, а това подписало окончателно присъдата му. Един шоколадов бонбон, изяден от архитекта по време на официален прием, става уж случайна причина за усложнения и инфаркт, след който вече било невъзможно да бъде върнат в съзнание. Поне такава е версията на майка ѝ. Щом отшумява фалшивата суетня на големците около погребението на съпруга ѝ, тя стяга куфарите и заедно с дъщеря си напуска града, за да не се върне никога повече тук.

Надя учи в столицата, оженва се за състудент, който се случва от същия град, и заедно с него се завръща. Само че на двамата учители не е писано дълго да живеят като семейни. Тъкмо когато синът ѝ е приет в езикова гимназия, мъжът ѝ си намира подходяща партия. Разводът е мъчителен. На делото присъждат апартамента на майката, а съпругът поема с двайсетгодишната си приятелка за чужбина, където вече е пета година, само от дъжд на вятър ще се обади с картичка за празник, ще прати по някое евро за издръжка на малкия и с това се изчерпва някогашната голяма любов и привързаност в семейството.

Последните думи тя изрече едва чуто, с извърната глава. Станимир продължаваше да държи ръката ѝ. След тази среща се уговориха да се видят скоро. На сбогуване Надя го попита, ако се уговорят, ще може ли да остане вечерта и няма ли да си има разправии заради закъснението. „Работите вкъщи отдавна не вървят – мрачно отвърна той. – Ще дам подаръка на малкия и ще се спася. Причини хиляди. Стига да иска човек. Татко отдавна си замина от този свят… Поне да беше жива майка ми, би ми дала съвет, но уви…“.

В онзи ден Надя все още щеше да се побои от мисълта, че съдбите им със Станимир си приличат и че тайно в себе си тя се надява на нещо светло, което обещава да ѝ се случи оттук насетне. Но какво точно бе то, в затъмнения ъгъл на барчето тя дори не опитваше да разгадае.

…И сега Станимир дойде точно в уреченото време. Надя тъкмо бе успяла да залее сладкиша с нежна глазура от малинов сироп. Погледна към госта и се усмихна. С него сякаш влизаше белотата на празничната вечер. Лицето му бе ведро и преливаше с посипания по косите и дрехата сняг в някакво особено настроение. Тя стисна ръката му и го въведе в кухнята. Другите стаи не отопляваше, но тук камината на дърва бумтеше и сякаш нашепваше нещо загадъчно хубаво на двамата.

Надя го настани на широкия диван, извади чаши и салата за перловата ракия. После наряза от сладкиша, който той побърза да похвали. Седна срещу Станимир и наля.

– Е? За какво  да пием? – подвоуми се тя.

  • За това ново приятелство, което е и една нова надежда – рече усмихнато той и докосна чашата ѝ в своята. Звукът на кристала бе нежен като звън от далечна камбана.

Той я наблюдаваше минута с вперен в очите ѝ поглед. Допря с горещи устни ръката ѝ и продължи тихо:

– Знаеш ли, нещо красиво най-после трябваше да ми се случи. Само че когато човек от дълго време е таил в себе си смътната мечта, когато е загубил вяра, че хубавият ден ще го споходи, в мига на жадуваната радост дори не може реално да прецени всичко това наяве ли е, или просто сънува.

– Странно говориш, и все пак ми е хубаво – каза тя и усети, че кръвта пулсира в слепоочията ѝ. – Имам чувството, че те познавам отдавна, още от малка…

Те още дълго се опитваха  да преодолеят сковаността си. Надя пусна музика. Неусетно разнежващите балади ѝ помогнаха да се отпусне. Станимир я покани на танц. Сенките на притиснатите им тела приличаха на птица с разперени над хладилника криле, двамата я забелязаха и почти едновременно се разсмяха.

Той посегна и угаси лампата. Докосна внезапно устните ѝ и тя дори нямаше смелост да му се противопостави, макар в началото да бе решила волностите да останат за някой друг път. Впрочем други ден можеше и да няма скоро, защо тогава да измъчва и него, и себе си. Колко време е била без мъж, като не се броят случайните и мимолетни връзки?

И Надя не издържа. Вихрите я завъртяха. Остави се в ръцете му. Станимир я повдигна без усилие и я постави като малко дете на дивана.

Тя се съблече сама. Цялото ѝ тяло пламтеше, с изненадваща жажда устните ѝ се впиха в неговите. Не можеше да се познае. Тя ли бе? Усети ръцете му като въглени по гърба си, неволно простена. Сплетените им тела танцуваха по тавана – причудливи сенки, сподиряни от отразения пламък, който излизаше през отвора на камината и се люлееше, напомняйки за самотен птичи полет сред нощната белота. Надя се извиваше, горещи вълни прииждаха и все по-напористо я заливаха, и едва сега тя го позна – той беше, желаният, истинският мъж, сама го хареса и повика, и не съжаляваше, че дори не си е поиграла с него поне малко, както повеляваше гордата ѝ природа.

Станимир я галеше, засипваше красивото ѝ лице с целувки и като заклинание изричаше шепнешком, забравил за възрастта ѝ и всички условности – колко необикновена е вечерта за него, най-необикновената от много години насам, и как адски тъжно би било, ако се свърши само с тази среща…

Когато двамата най-сетне се отпуснаха успокоени, тя почти не усещаше тялото си. Беше ѝ леко и радостно. Очите ѝ се затваряха. Опря глава на гърдите му, той рошеше косите ѝ и това още повече я унасяше.

Стояха така повече от час. Музиката бе секнала. Неочаквана мисъл я сепна, тя се изтръгна от унеса и скочи:

– По-добре да си отидеш още сега. Жена ти и детето ще те чакат. Все пак празник е!

– Децата ми… – поправи я той. – Е, те може и да са заспали вече.

– Мислех, че имаш само едно дете…

„Господи, та той е по-зле и от мен“ – рече си Надя. А тя, глупачката, си беше въобразила…

– Макар и да съм по-малък на години от теб, дъщеря ми е колкото твоя син – сепна я гласът му и прозвуча някак студено в тишината на стаята. – Нарочно не ти казах за нея. Тия дни тя бе във ваканция, на лагер с връстниците си. Не исках да си мислиш, че съм прекалено обвързан. Не се сърди!…

– Няма за какво – притегли тя дрехите си. – Е, вече трябва да тръгваш, знам какво е да те чакат вкъщи.

– Бързаш да ме изгониш – обади се той с усмивка в ъгълчетата на устните си. – Да не би синът ти да се връща тази нощ?!

– Не, заради теб го изпратих вчера при майка ми в София. От утре излизам в отпуск. Мислех да остана повече дни тук, преди да отида при двамата, но сега, изглежда, е по-добре да замина.

Станимир се двоумеше. Облечен, той вече бе излязъл в коридора. Последните ѝ думи го парнаха. Сигурно е права. Но и той бе дошъл не само за леглото. Дали да ѝ каже?

Погледна в огледалото. Срещу него стоеше все още младолик мъж с хубави пъстри очи и коса, на места с прошарени кичури. Не беше ли тази вечер твърде закъсняла, както много други пропуснати неща? Оставаше му утехата от работата, от риска и борбата за някаква висша справедливост, която не би могъл точно да определи, но която винаги го държеше буден, където и с когото да преминаваха дните и нощите му.

– Дамянов е бил в кръга на хората, които са готвели погубването на татко ти – каза той и хвана ръцете ѝ. – Майка ти го е разбрала, трудно е обаче да се докаже, макар да открих някои документи. Дамянов е имал гръб. И сега го има. Но това няма да му помогне. И да не се разкрие нещо около инфаркта с баща ти, поне фирмата му, дето здравата пере мръсни пари, ще затъне, нищо че са се облажили доста от държавни поръчки и европроекти. Такива хора не бива да се оставят! Ще стане голяма публикация. Медиите ще раздухат случая, а този път прокуратурата няма да има избор и ще поднови делото!…

– Приличаш на татко – прошепна тя. – Да беше жив, непременно щях да ви запозная. Как щеше да се зарадва на огъня в очите ти…

И тя стисна ръката му. Отвърна на целувката му и отключи. Сякаш някаква буца заседна на гърлото ѝ, когато сянката му се люшна като самотна птица в полумрака на стълбището.

„И се пази, тези хора не си поплюват и пред нищо не спират!“ – извика след него.

Олюля се, облегна се на стената. Значи, и той си отиде. Дали завинаги?

Постоя безмълвна, вперила неподвижен поглед към тъмното гърло на коридора. Тогава гласът, отдавна притаен в гърдите ѝ, зашепна с равномерен ритъм, подобно на водата от стар извор, изтичащ от сърцето на вечната планина.: „Какво пък, може би утехата, че всяка жена все някога постига своята най-хубава вечер в живота, е нещо, заради което си струва да преглъща, да премисля хиляди пъти и да очаква…“

Но Надя поклати глава, въздъхна и пое към отворената врата, без да чува мъдрите и поучителни думи. Една сълза падна като горещ въглен върху лицето ѝ.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post Вестник „Словото днес“, бр. 21, 2019
Next post ПОКАНА