Един коментар към публикацията “Вестник „Словото днес“, бр. 39-40, 2016”
Лъжата на поета Христо Ботев !!!
В своето стихотворение *Обесването на Левски* авторът му поетът Христо Ботев лъже най безцеремонно читателят, че е сам видял бесилото, край София с висящият на него герой – апостолът Васил Левски и трагедията по цялото обесване. Най-уникалното е, че никой изследовател, историк или всякакъв вариант мислител до сега не хваща Ботев при тази елементарно прозрачна, и скандална, и груба лъжа. Тази фрапантна и странна неспособност на „специалистите” – „учени” удивлява… Това се отнася до „учените – историци”…
Документирано е с множество и различни вярни доказателства, че поетът Ботев не е бил в България тогава, камо ли в София – та да е видял *сам* обесването на Левски по онова черно и тежко робско време. Поредица от години Ботев е емигрант в Румъния, отвъд Дунава. Това не е опровергано и следователно поради тази невъзможност той никак не е могъл да *види*, както сам пише – че е видял (!) Левски на бесилото и от елементарна юридическа гледна точка аз улавям в престъпна измама, че Ботев явно лъже в своето обаче велико стихотворение!
При една дискусия в Съюза на Писателите само преди седмица при тази моя желязна логика се изсипаха цяла вървулица от извинителни аргументи, че Ботев е имал право да използува този метод на внушаване на огромността по тегобата със загубата на Левски и, че тази *лъжа* не е престъпление, а е достойнство при вграждането и *на лъжата*, която съдържа една истина при варианта, който е литературно осъществен…
Прекъснах критикарите ми с необходимостта от подробно изслушване на съвсем друга потребност от нова и различна неупотребена досега логика, която за зла участ не е влизала до днес, до сега в работа.
Имаме много публикации и една най-съществена с фотография от вестникът „Юнак” от 13 Декевмри 1899 г. в която се дават вярни и различни сведения, че Илия Лазаров Джагаров от Локорско е бил четник в бойният отряд на Христо Ботев и е единият от двамата оцеляли.
Оставам крайно изненадан, че никой от изследователите историци на Левски не намери логика, че Ботев е *видял* обесването на Левски, чрез очите само на този свой четник, за когото спореха – е, – ли той – или – не е той – погребал Левски в храма „Света Петка Самарджийска”, а не със собствените си очи. А Ботев действително е *видял* това обесване чрез очите на локорчанина Илия Лазаров Джагаров, който е бил и един от куриерите на Локорският революционен частен комитет – учреден лично от Левски. Присъствието на Илия в бойният отряд на Христо Ботев е историческото най-важно доказателство, че точно този, който е погребал Левски е излагал до последната подробност цялата истина и фактите пред Ботев и, че между тях двамата е имало голяма поредица от разговори и взаимство по тази истинност. Илия Лазаров е бил и сред траурното множество, което насила е било докарано да *гледа* това обесване. Това е бил един траурен митинг на героизма… А след обесването Левски е веднага погребан като светец… от Илия Джагаров и други още помощтници…
Академик Николай Хайтов беше подробно запознат с цялата характеристика на местният комитет в Локорско. Корекция, през 1986-89 г. той не беше все още академик, действителен член на БАН, какъвто е години по-късно. Предадох му моето обсъждане на *Локорският Революционен комитет* с искане да го включим в обсъжданията, при които той беше водещ изследовател и автор. След няколко дена получих телефонно обаждане от Академик Николай Тодоров с искане да се видим. Хайтов му беше предал моят дебел ръкопис и Николай Тодоров още по телефона заключи, че съм намерил ключът към проблема, който е скандална тема на Българската История… Видяхме се – и Академик Николай Тодоров направи един кратък анализ на моите няколко статии и аз ги предложих за печат във вестник „Труд” – лично на главният му редактор – Дамян Обрешков. Той извика заместника си – Тошо Тошев и му предаде моят материал с искане за бързо публикуване. Изследователската ми поредица беше отпечатана в няколко броя заедно с бележката на Академик Николай Тодоров. Тази моя поредица беше част от книга с изобилие от още много и различни факти, която вече беше на привършване.
Ботевата *лъжа* и силата, която се съдържа в нея доставена от Илия Лазаров Ганчов –Джагаров носи уникална истинност, за която никой не се е докоснал. Илия е куриер между Локорсият частен и Централният Революционен Комитет зад Дунава. Той е заминал за Влашко веднага след страшната трагедия след обесването и след погребването на Левски. И напълно естествено и е ясно, че Ботев е узнал всички подробности лично от Илия Джагаров.
Това, което беше отпечатано в „Труд” /25, 26, 27, и 30 юли и 10 вгуст 1990 г./ е само една малка част от Локорската роля при колосалността на героизма на Левски.
Николай Хайтов и дългът ни към Васил Левски…
Моите контакти с писателя Николай Хайтов започнаха още от началото на първата ми студентска година – 1969 г., когато той подаде ръка за взаимство и сътрудничество. Имаше странен повод на първо време. Той беше следвал в сградата на някогашният Агрономически факултет и се оказа – посочено от него, че аз седя на седалката, която той е ползувал при своето следване…
На 15 Септември се проведе едно значимо тържество в НДК по повод на 90 годишнината от неговото рождение. Там се разпространи Хайтовият – „Непубликуван дневник 1986-1992 г.” (2009) Тук се цитира на стр.30 факта, че съм завел Хайтов в Локорско за запознаване с реалностите.
Аз бях сигурен, че Хайтов следва да е отразил различни подробности от нашето взаимно сътрудничество, което имаше над три десетилетия подробна и дълга история. За цялата панорама на нашите взаимства с Хайтов ще отделя време и подробности при други случаи, сега ще се спра само на онези факти, които са в проблематиката около Апостола Левски и цензурираните дефекти по този „Дневник”..
В НДК, когато прелистих набързо новоотпечатаната книга прецених, че тя е цензурирана или грубо окастрена от изобилие от подробности и различни негови оценки и заключения.
Веднага в кръга на поздравите към Жени Хайтова на тази проява я запитах – защо към текста е приложена цензура, или имаме кастрене…? Тя ми отговори – ние сме дали всичко…!
Веднага последва мое запитване до редактора на „Дневника” – Тодор Коруев – защо е цензуриран „Дневникът”… – ? Той отговори – каквото ни е дадено това е влезнало в „Дневника”…!?
Четири страници от своя дневник, както е отпечатан са посветени на част от нашето сътрудничество по проблематиката около Левски с Хайтов и това са стр. 30, 31, 32 и 33. Но има още доста …орязани значими подробности…
Тук следва да очертая част от обемите на цензурата, която е приложена към този дневник, а и следователно към значими моменти от мисълта на крупният, огромен писател.
1. От цялата година 1988-ма – не е намерил място нито един факт, мнение, спомен, емоция, оценка, подробност… Страниците 27-28 завършват със запис от 31 декември 1987 г. и следващата страница 29 започва със записка, цяла година по-късно – от 10 януари 1989 г. – Цялата 1988 година е изядена, ще отбележа с Хайтовска реч. – Защо, – и сега се питам…?
2. През август 1991 г. имаме друг важен момент на търсено взаимство с Николай Хайтов, при това по негова лична инициатива и инициатива на писателят Георги Тахов. Тези моменти Хайтов не е възможно да е пропуснал да отбележи… Хайтов ме кани с писмо на 3 август1991 г. да се върна от Америка и заедно да решим окончателно истината за Левски…
Николай Хайтов достойно държеше държаво-съзидателната роля на Левски на свещенна висота и това ни поставяше в необходимостта за постоянна взаимна информираност по тази държавогенезисност към Левски.
Ние имахме дадена между нас взаимната клетва да доведем до край битката за истината по великата, държаво-генезисна жертва на Левски. Аз водих уникална битка по тази посока с „апарата” от „учени” в Българската Академия на На/Ъ/уките – с „историците” от Института по История и с „философите” от Института по Философия „Т.Павлов-Ъкадемик”. През лятото на 1988 г. представих завършеният вариант на дисертацията ми върху ролята в науката на генетитът Академик Дончо Костов. В резултат на изучаванията ми му се присъди последната „Димитровска награда” – посмъртно на ученият генетик.
На 1 юли 1988 г. се проведе обсъждане на дисертацията ми в „Сектора *България през епохата на Социализма*. – Протоколът от фаталните 13 страници документира – недопускане до защита на дисертацията ми! След това уникално престъпление на „историците” аз помолих Николай Хайтов да прочете тази моя дисертационна работа и да сподели мнение. На 10 ноември 1988 г. той е написал своето положително мнение и ми го предаде на ръка.
При четенето и при писането авторът на „Дневника” не е възможно да не си е оставил „бележка” – която аз сега преценявам за цензурирана…
Същият екземпляр на дисертацията ми, след Хайтов помолих да прочете и да имам неговото мнение Желю Желев – когото по-късно предложих за президент на държавата ни. Желю Желев ми е връчил своят „Отзив” на 22 февруари 1989 г. Моето застъпничество за Желю беше известно на Хайтов. Аз осъществих проекта *революция* само в 3 минутна критика към дефективния Тодор Живков от Мюнхен и тази моя *3-минутна революция* не е възможно да е премълчана от Николай Хайтов…
3. В списанието, което печаташе Николай Хайтов – „Родопи” той отпечати и две статии, които се отнасяха до дисертацията ми – „Дончо Костов по южните склонове на Родопите” – кн.5, 1988 г. и „Преданието за Левски в Локорско” – кн.6, 1990 г.
4. По моя инициатива с Николай Хайтов посетихме два пъти Локорско. Ненамерилите „място” бележки при другото посещение се отнасяха до заслушване на подробни спомени от наследниците на Локорчани, на които дедите са „Комитетът учреден” при клетва тогава, през турското време пред Левски. Аз имам фотографии и от двете срещи.
Значителна част от моята изследователска дейност е предизвиквала критична резултатност, а впоследствие не са допускани до печат множество мои намерени доказателства и факти, които обръщат каруцата на критикарите ми – „учени – историци”. Аз работих изследователска работа 7 години в системата на БАН. Чрез тази цензура окастрена и при Хайтов се правят нови наукообразни парадокси…
Тук при кастренето на „Дневника” на Академик Николай Хайтов се прилага същият стар метод и модел с цензура, на което следва да се сложи край и да се направи корекция…
Ако издателят на „Дневника” планира да „напълни” годината 1988 в отделна книга – има извинение – но само за 1988 година!!!
Хайтов беше подробно от мене информиран за десятки и поввече дефекти на Българската и Световната историография и ние имахме една постоянна тема на тези обстъждания. От моето пребиваане в САЩ освен с кореспонденция ние водехме и постоянни телефонни разговори. Последният ни телефонен разговор беше на 20 юни 2002 г., само 10 дни преди неочакваният му трагичен край.
И така Хайтов подробно описва в „Дневника” това, което видя при разрухата на Локорският храм „Свети Николай”. За Руската история е съществено, че този храм е назован на още живият Император на Русия и тази страна на подробности е била известна на Левски, който без всякакво съмнение е идвал тук три пъти и се е любувал на силното въздействие на стенната композиция на „Светите Кирил и Методий” и азбуката над тях а, така и на останалото стенописно уникално богатство. Всичко това беше известно на Хайтов. Тази последна книга на Академик Николай Хайтов отново е изцяло посветена на държавотворника Левски и на националната трагедия по нескопосно държавно лидерство от периода на окастрената датировка 1986 – ? – 1992 г. Тя внушава необходимост от национални достойнства, които и от близкото минало, а и от днес са изоставени…
Ние имаме правото да поискаме ясни обяснения за приложената цензура към записките над Академик Николай Хайтов…?
А катаклизмите и по история и по наука и по държавност, които виждахме заедно с писателя Николай Хайтов ме принуждаваха на правя революция в „3-минути”, която и днес е още повече актуално да се проектира…
Съюз на Българските Писатели
Лъжата на поета Христо Ботев !!!
В своето стихотворение *Обесването на Левски* авторът му поетът Христо Ботев лъже най безцеремонно читателят, че е сам видял бесилото, край София с висящият на него герой – апостолът Васил Левски и трагедията по цялото обесване. Най-уникалното е, че никой изследовател, историк или всякакъв вариант мислител до сега не хваща Ботев при тази елементарно прозрачна, и скандална, и груба лъжа. Тази фрапантна и странна неспособност на „специалистите” – „учени” удивлява… Това се отнася до „учените – историци”…
Документирано е с множество и различни вярни доказателства, че поетът Ботев не е бил в България тогава, камо ли в София – та да е видял *сам* обесването на Левски по онова черно и тежко робско време. Поредица от години Ботев е емигрант в Румъния, отвъд Дунава. Това не е опровергано и следователно поради тази невъзможност той никак не е могъл да *види*, както сам пише – че е видял (!) Левски на бесилото и от елементарна юридическа гледна точка аз улавям в престъпна измама, че Ботев явно лъже в своето обаче велико стихотворение!
При една дискусия в Съюза на Писателите само преди седмица при тази моя желязна логика се изсипаха цяла вървулица от извинителни аргументи, че Ботев е имал право да използува този метод на внушаване на огромността по тегобата със загубата на Левски и, че тази *лъжа* не е престъпление, а е достойнство при вграждането и *на лъжата*, която съдържа една истина при варианта, който е литературно осъществен…
Прекъснах критикарите ми с необходимостта от подробно изслушване на съвсем друга потребност от нова и различна неупотребена досега логика, която за зла участ не е влизала до днес, до сега в работа.
Имаме много публикации и една най-съществена с фотография от вестникът „Юнак” от 13 Декевмри 1899 г. в която се дават вярни и различни сведения, че Илия Лазаров Джагаров от Локорско е бил четник в бойният отряд на Христо Ботев и е единият от двамата оцеляли.
Оставам крайно изненадан, че никой от изследователите историци на Левски не намери логика, че Ботев е *видял* обесването на Левски, чрез очите само на този свой четник, за когото спореха – е, – ли той – или – не е той – погребал Левски в храма „Света Петка Самарджийска”, а не със собствените си очи. А Ботев действително е *видял* това обесване чрез очите на локорчанина Илия Лазаров Джагаров, който е бил и един от куриерите на Локорският революционен частен комитет – учреден лично от Левски. Присъствието на Илия в бойният отряд на Христо Ботев е историческото най-важно доказателство, че точно този, който е погребал Левски е излагал до последната подробност цялата истина и фактите пред Ботев и, че между тях двамата е имало голяма поредица от разговори и взаимство по тази истинност. Илия Лазаров е бил и сред траурното множество, което насила е било докарано да *гледа* това обесване. Това е бил един траурен митинг на героизма… А след обесването Левски е веднага погребан като светец… от Илия Джагаров и други още помощтници…
Академик Николай Хайтов беше подробно запознат с цялата характеристика на местният комитет в Локорско. Корекция, през 1986-89 г. той не беше все още академик, действителен член на БАН, какъвто е години по-късно. Предадох му моето обсъждане на *Локорският Революционен комитет* с искане да го включим в обсъжданията, при които той беше водещ изследовател и автор. След няколко дена получих телефонно обаждане от Академик Николай Тодоров с искане да се видим. Хайтов му беше предал моят дебел ръкопис и Николай Тодоров още по телефона заключи, че съм намерил ключът към проблема, който е скандална тема на Българската История… Видяхме се – и Академик Николай Тодоров направи един кратък анализ на моите няколко статии и аз ги предложих за печат във вестник „Труд” – лично на главният му редактор – Дамян Обрешков. Той извика заместника си – Тошо Тошев и му предаде моят материал с искане за бързо публикуване. Изследователската ми поредица беше отпечатана в няколко броя заедно с бележката на Академик Николай Тодоров. Тази моя поредица беше част от книга с изобилие от още много и различни факти, която вече беше на привършване.
Ботевата *лъжа* и силата, която се съдържа в нея доставена от Илия Лазаров Ганчов –Джагаров носи уникална истинност, за която никой не се е докоснал. Илия е куриер между Локорсият частен и Централният Революционен Комитет зад Дунава. Той е заминал за Влашко веднага след страшната трагедия след обесването и след погребването на Левски. И напълно естествено и е ясно, че Ботев е узнал всички подробности лично от Илия Джагаров.
Това, което беше отпечатано в „Труд” /25, 26, 27, и 30 юли и 10 вгуст 1990 г./ е само една малка част от Локорската роля при колосалността на героизма на Левски.
Николай Хайтов и дългът ни към Васил Левски…
Моите контакти с писателя Николай Хайтов започнаха още от началото на първата ми студентска година – 1969 г., когато той подаде ръка за взаимство и сътрудничество. Имаше странен повод на първо време. Той беше следвал в сградата на някогашният Агрономически факултет и се оказа – посочено от него, че аз седя на седалката, която той е ползувал при своето следване…
На 15 Септември се проведе едно значимо тържество в НДК по повод на 90 годишнината от неговото рождение. Там се разпространи Хайтовият – „Непубликуван дневник 1986-1992 г.” (2009) Тук се цитира на стр.30 факта, че съм завел Хайтов в Локорско за запознаване с реалностите.
Аз бях сигурен, че Хайтов следва да е отразил различни подробности от нашето взаимно сътрудничество, което имаше над три десетилетия подробна и дълга история. За цялата панорама на нашите взаимства с Хайтов ще отделя време и подробности при други случаи, сега ще се спра само на онези факти, които са в проблематиката около Апостола Левски и цензурираните дефекти по този „Дневник”..
В НДК, когато прелистих набързо новоотпечатаната книга прецених, че тя е цензурирана или грубо окастрена от изобилие от подробности и различни негови оценки и заключения.
Веднага в кръга на поздравите към Жени Хайтова на тази проява я запитах – защо към текста е приложена цензура, или имаме кастрене…? Тя ми отговори – ние сме дали всичко…!
Веднага последва мое запитване до редактора на „Дневника” – Тодор Коруев – защо е цензуриран „Дневникът”… – ? Той отговори – каквото ни е дадено това е влезнало в „Дневника”…!?
Четири страници от своя дневник, както е отпечатан са посветени на част от нашето сътрудничество по проблематиката около Левски с Хайтов и това са стр. 30, 31, 32 и 33. Но има още доста …орязани значими подробности…
Тук следва да очертая част от обемите на цензурата, която е приложена към този дневник, а и следователно към значими моменти от мисълта на крупният, огромен писател.
1. От цялата година 1988-ма – не е намерил място нито един факт, мнение, спомен, емоция, оценка, подробност… Страниците 27-28 завършват със запис от 31 декември 1987 г. и следващата страница 29 започва със записка, цяла година по-късно – от 10 януари 1989 г. – Цялата 1988 година е изядена, ще отбележа с Хайтовска реч. – Защо, – и сега се питам…?
2. През август 1991 г. имаме друг важен момент на търсено взаимство с Николай Хайтов, при това по негова лична инициатива и инициатива на писателят Георги Тахов. Тези моменти Хайтов не е възможно да е пропуснал да отбележи… Хайтов ме кани с писмо на 3 август1991 г. да се върна от Америка и заедно да решим окончателно истината за Левски…
Николай Хайтов достойно държеше държаво-съзидателната роля на Левски на свещенна висота и това ни поставяше в необходимостта за постоянна взаимна информираност по тази държавогенезисност към Левски.
Ние имахме дадена между нас взаимната клетва да доведем до край битката за истината по великата, държаво-генезисна жертва на Левски. Аз водих уникална битка по тази посока с „апарата” от „учени” в Българската Академия на На/Ъ/уките – с „историците” от Института по История и с „философите” от Института по Философия „Т.Павлов-Ъкадемик”. През лятото на 1988 г. представих завършеният вариант на дисертацията ми върху ролята в науката на генетитът Академик Дончо Костов. В резултат на изучаванията ми му се присъди последната „Димитровска награда” – посмъртно на ученият генетик.
На 1 юли 1988 г. се проведе обсъждане на дисертацията ми в „Сектора *България през епохата на Социализма*. – Протоколът от фаталните 13 страници документира – недопускане до защита на дисертацията ми! След това уникално престъпление на „историците” аз помолих Николай Хайтов да прочете тази моя дисертационна работа и да сподели мнение. На 10 ноември 1988 г. той е написал своето положително мнение и ми го предаде на ръка.
При четенето и при писането авторът на „Дневника” не е възможно да не си е оставил „бележка” – която аз сега преценявам за цензурирана…
Същият екземпляр на дисертацията ми, след Хайтов помолих да прочете и да имам неговото мнение Желю Желев – когото по-късно предложих за президент на държавата ни. Желю Желев ми е връчил своят „Отзив” на 22 февруари 1989 г. Моето застъпничество за Желю беше известно на Хайтов. Аз осъществих проекта *революция* само в 3 минутна критика към дефективния Тодор Живков от Мюнхен и тази моя *3-минутна революция* не е възможно да е премълчана от Николай Хайтов…
3. В списанието, което печаташе Николай Хайтов – „Родопи” той отпечати и две статии, които се отнасяха до дисертацията ми – „Дончо Костов по южните склонове на Родопите” – кн.5, 1988 г. и „Преданието за Левски в Локорско” – кн.6, 1990 г.
4. По моя инициатива с Николай Хайтов посетихме два пъти Локорско. Ненамерилите „място” бележки при другото посещение се отнасяха до заслушване на подробни спомени от наследниците на Локорчани, на които дедите са „Комитетът учреден” при клетва тогава, през турското време пред Левски. Аз имам фотографии и от двете срещи.
Значителна част от моята изследователска дейност е предизвиквала критична резултатност, а впоследствие не са допускани до печат множество мои намерени доказателства и факти, които обръщат каруцата на критикарите ми – „учени – историци”. Аз работих изследователска работа 7 години в системата на БАН. Чрез тази цензура окастрена и при Хайтов се правят нови наукообразни парадокси…
Тук при кастренето на „Дневника” на Академик Николай Хайтов се прилага същият стар метод и модел с цензура, на което следва да се сложи край и да се направи корекция…
Ако издателят на „Дневника” планира да „напълни” годината 1988 в отделна книга – има извинение – но само за 1988 година!!!
Хайтов беше подробно от мене информиран за десятки и поввече дефекти на Българската и Световната историография и ние имахме една постоянна тема на тези обстъждания. От моето пребиваане в САЩ освен с кореспонденция ние водехме и постоянни телефонни разговори. Последният ни телефонен разговор беше на 20 юни 2002 г., само 10 дни преди неочакваният му трагичен край.
И така Хайтов подробно описва в „Дневника” това, което видя при разрухата на Локорският храм „Свети Николай”. За Руската история е съществено, че този храм е назован на още живият Император на Русия и тази страна на подробности е била известна на Левски, който без всякакво съмнение е идвал тук три пъти и се е любувал на силното въздействие на стенната композиция на „Светите Кирил и Методий” и азбуката над тях а, така и на останалото стенописно уникално богатство. Всичко това беше известно на Хайтов. Тази последна книга на Академик Николай Хайтов отново е изцяло посветена на държавотворника Левски и на националната трагедия по нескопосно държавно лидерство от периода на окастрената датировка 1986 – ? – 1992 г. Тя внушава необходимост от национални достойнства, които и от близкото минало, а и от днес са изоставени…
Ние имаме правото да поискаме ясни обяснения за приложената цензура към записките над Академик Николай Хайтов…?
А катаклизмите и по история и по наука и по държавност, които виждахме заедно с писателя Николай Хайтов ме принуждаваха на правя революция в „3-минути”, която и днес е още повече актуално да се проектира…
15 Септември 2009 г.
Искрен Азманов Тел: 089-673-6807