Един коментар към публикацията “Вестник „Словото днес“, бр. 38, 2015”
В брой 38 има текст на Людмила Григорова за Е. Каранфилов, който не украсява писателския вестник с бомбастичното нищоазване. Каго противовес ще приведа своята филипика от студията си „Завещанието на Сервантес“:
„Съвсем се е оплел сред гръмки фрази известният български литератор Ефрем Карамфилов. Своя предговор към съкратеното издание за средношколците той е нарекъл „Дон Кихот и присмехулниците”. Да видим на каква словесна абракадабра трябва да повярва младото поколение:
„Йезуитът гледа със студени, присмехулни очи на живота и иска да го подчини на своите тези. Рицарят гледа на живота със сърцето си и се бори за разхубавяването на този живот”.
Ето и още една от неизчерпаемото количество звучни, ала кухи формули, от които може да се проследи как покълват „бисерите” из кандидатстудентските съчинения:
„Дяволска е хитростта на йезуита, устремена към тази възторжена, наивна и искрена душа. Йезуитите, враговете на човешките чувства винаги са притежавали кофа студена вода, изпълнена с логически формули, за охлаждане на разпалените човешки глави. Те са упоритите гасители на човешките възторзи, врагове на приказките и чудесата”.
Ще се засмеем ли на всичко това, или е добре и да си поплачем, решете сами, но и в двата случая не бива да забравяме: цялата беда е там, че ако прилагаме признаците на окичения с академични лаври тълкувател, то самият Сервантес ще се окаже главният „йезуит”. Нали той непрестанно осмива приказните превъзнасяния за вълшебници и духове, рицарските измишльотини и клетвените въздишки към прекрасни дами…“
Съюз на Българските Писатели
В брой 38 има текст на Людмила Григорова за Е. Каранфилов, който не украсява писателския вестник с бомбастичното нищоазване. Каго противовес ще приведа своята филипика от студията си „Завещанието на Сервантес“:
„Съвсем се е оплел сред гръмки фрази известният български литератор Ефрем Карамфилов. Своя предговор към съкратеното издание за средношколците той е нарекъл „Дон Кихот и присмехулниците”. Да видим на каква словесна абракадабра трябва да повярва младото поколение:
„Йезуитът гледа със студени, присмехулни очи на живота и иска да го подчини на своите тези. Рицарят гледа на живота със сърцето си и се бори за разхубавяването на този живот”.
Ето и още една от неизчерпаемото количество звучни, ала кухи формули, от които може да се проследи как покълват „бисерите” из кандидатстудентските съчинения:
„Дяволска е хитростта на йезуита, устремена към тази възторжена, наивна и искрена душа. Йезуитите, враговете на човешките чувства винаги са притежавали кофа студена вода, изпълнена с логически формули, за охлаждане на разпалените човешки глави. Те са упоритите гасители на човешките възторзи, врагове на приказките и чудесата”.
Ще се засмеем ли на всичко това, или е добре и да си поплачем, решете сами, но и в двата случая не бива да забравяме: цялата беда е там, че ако прилагаме признаците на окичения с академични лаври тълкувател, то самият Сервантес ще се окаже главният „йезуит”. Нали той непрестанно осмива приказните превъзнасяния за вълшебници и духове, рицарските измишльотини и клетвените въздишки към прекрасни дами…“