3 коментари към публикацията “Вестник „Словото днес“, бр. 19-20, 2020”
ХОРА НА 21-ВИ ВЕК – АВТОР: КРЪСТИНА ТОДОРОВА
Живеем в динамичен и модерен век,
в който са на почит лукса и парите,
те са мерна единица за щастлив човек,
а всичко друго е в графата ретро демоде,
обсебени от манията на суетните амбиции,
най- скъпите любими хора често нараняваме,
неглижираме изконни ценности, традиции,
и дефицита от истинското щастие не осъзнаваме.
Преставаме да се усмихваме и да вярваме дори,
подвластни на илюзията за реална съвършеност,
а след това изпадаме в депресия разочаровани,
и претенциозната си гневна неудовлетвореност,
изливаме върху най-близките обичащи ни хора,
забравили,че те са ни в живота най-ценната опора,
че идеални хора няма и всеки може да сгреши,
и че най-боли, когато, не друг, а свой те нарани.
И може би едва тогава,когато все пак дойде време,
да си отидем завинаги от този тъй прекрасен свят,
макар и късно, но ще осъзнаем и ще разбереме,
че не е важно всъщност бил ли си или не бил богат,
защото щастието земно изобщо не е в лукса и парите,
а в обикновените на вид,безценни хубави моменти,
когато въпреки всички важни делнични ангажименти,
се усмихваме един на друг и казваме:„Обичам те!”.
Защото най-истинското богатство се състои в това,
да обичаш винаги живота, дори и да не е съвършен,
да умееш да цениш и да се радваш на дребните неща,
да се събудиш здрав и кажеш:„Добре дошъл нов ден!”
Да не ти се свиди от хляба твой на гладен да дадеш,
да побеждаваш лошото с добро и напред да вървиш,
дори на враг в беда ръка приятелска да подадеш,
да бъдеш себе си и за горчивото небето да не виниш,
с пълни шепи от живота бяло сбъдване да гребеш,
да си човек с главно „Ч”, облака в слънце да преродиш.
ОПТИМИСТИЧНО – АВТОР: КРЪСТИНА ТОДОРОВА
Умира денят и отново се ражда,
животът неуморно вечността гради,
в сезоните земни телата ни вгражда,
изпива тленното от нашите гърди.
Оставаме в спомена – светъл или черен,
събираме трохите от сбъднатото битие,
за да нахраним щедро огъня неверен,
допивайки на екс житейското си питие.
Щастието земно е всъщност само блян,
доброто или злото са въпрос на лотария,
усмихнат Луцифер ръкопляска без свян,
в човешкия морал има явно авария.
Умира уж тъмното и светло се ражда,
но защо наместо радост скръб в нас горчи,
защо светлината в темели се вгражда,
а чернилката пъклена на воля хвърчи.
Откъде този злобен лед в сърцата човешки,
откъде тази завист като дива проказа,
и Адам и Ева са правили своите грешки,
но грешки от любов,а не от черна омраза.
Умира човек и друг човек се ражда,
животът неуморно вечността гради,
дано душите ни към добро да преражда,
дано отмие тъмното от нашите съдби.
Сънувах вълшебна гора, боса тичам
по трънлива, стръмна пътека,
високо в небето лястовица бяла,
звънливо пее и ми маха с крила.
Протягам ръце да я уловя,
но тя уж е близо, а е далече,
ден и нощ след нея тичам,
сили не ми останаха вече.
Ставам, падам, не се предавам
и пак напред продължавам,
от изранените ми крака и ръце,
горчива кръв тече, жадна съм,
а и слънцето как жарко пече.
Дано завали, та поне жаждата ми
да утоли и не щеш ли за беда,
още щом си помислих това,
намръщен черен облак свъси вежди
над мен, уплашено слънцето бързо
се скри, а облакът зловещо промълви:
“ Стига си тичала, глупачке, спри,
щастието земно не съществува,
разбери, лястовица бяла няма!
Тя е само мираж, измама,
измислица на гладни земни мечти,
лъжат те твоите очи, ти няма никога
да я уловиш, реална тя не е, виж! “
Но щом посегна към нея той,
тя разпери бели криле,бяла светлина
заваля от небето и злият облак потъна
в небитието.Стоях удивена и гледах
в захлас, тогава бялата лястовица
ми заговори с ласкав глас:
“Никога не забравяй, помни,
безсмъртен е копнежът по
невъзможните възможни мечти!”
“Да, така е – съгласих се аз – цял живот
не спираме да тичаме подир
невъзможното възможно щастие
и все не можем да го догоним,
но никога не спираме да вярваме
и да се надяваме, не се предаваме,
винаги напред продължаваме,
непобедим е смелия човешки порив
да открива красивото и в грозното,
да търси щастието и там, където го няма,
да вярва в любовта и когато не съществува.“
След това се събудих, отворих очите си
и чух, че на вратата ми някой звъни,
но странно – наяве сънят продължи.
Трябваше само да отключа вратата,
познах я по белия цвят и по крилата,
когато най-малко очаквах, бялата лястовица
сама до мен спря, кацна на рамото ми и запя.
Съюз на Българските Писатели
ХОРА НА 21-ВИ ВЕК – АВТОР: КРЪСТИНА ТОДОРОВА
Живеем в динамичен и модерен век,
в който са на почит лукса и парите,
те са мерна единица за щастлив човек,
а всичко друго е в графата ретро демоде,
обсебени от манията на суетните амбиции,
най- скъпите любими хора често нараняваме,
неглижираме изконни ценности, традиции,
и дефицита от истинското щастие не осъзнаваме.
Преставаме да се усмихваме и да вярваме дори,
подвластни на илюзията за реална съвършеност,
а след това изпадаме в депресия разочаровани,
и претенциозната си гневна неудовлетвореност,
изливаме върху най-близките обичащи ни хора,
забравили,че те са ни в живота най-ценната опора,
че идеални хора няма и всеки може да сгреши,
и че най-боли, когато, не друг, а свой те нарани.
И може би едва тогава,когато все пак дойде време,
да си отидем завинаги от този тъй прекрасен свят,
макар и късно, но ще осъзнаем и ще разбереме,
че не е важно всъщност бил ли си или не бил богат,
защото щастието земно изобщо не е в лукса и парите,
а в обикновените на вид,безценни хубави моменти,
когато въпреки всички важни делнични ангажименти,
се усмихваме един на друг и казваме:„Обичам те!”.
Защото най-истинското богатство се състои в това,
да обичаш винаги живота, дори и да не е съвършен,
да умееш да цениш и да се радваш на дребните неща,
да се събудиш здрав и кажеш:„Добре дошъл нов ден!”
Да не ти се свиди от хляба твой на гладен да дадеш,
да побеждаваш лошото с добро и напред да вървиш,
дори на враг в беда ръка приятелска да подадеш,
да бъдеш себе си и за горчивото небето да не виниш,
с пълни шепи от живота бяло сбъдване да гребеш,
да си човек с главно „Ч”, облака в слънце да преродиш.
ОПТИМИСТИЧНО – АВТОР: КРЪСТИНА ТОДОРОВА
Умира денят и отново се ражда,
животът неуморно вечността гради,
в сезоните земни телата ни вгражда,
изпива тленното от нашите гърди.
Оставаме в спомена – светъл или черен,
събираме трохите от сбъднатото битие,
за да нахраним щедро огъня неверен,
допивайки на екс житейското си питие.
Щастието земно е всъщност само блян,
доброто или злото са въпрос на лотария,
усмихнат Луцифер ръкопляска без свян,
в човешкия морал има явно авария.
Умира уж тъмното и светло се ражда,
но защо наместо радост скръб в нас горчи,
защо светлината в темели се вгражда,
а чернилката пъклена на воля хвърчи.
Откъде този злобен лед в сърцата човешки,
откъде тази завист като дива проказа,
и Адам и Ева са правили своите грешки,
но грешки от любов,а не от черна омраза.
Умира човек и друг човек се ражда,
животът неуморно вечността гради,
дано душите ни към добро да преражда,
дано отмие тъмното от нашите съдби.
Коментар:
ДА ДОГОНИШ ЩАСТИЕТО – АВТОР: КРЪСТИНА ТОДОРОВА
Сънувах вълшебна гора, боса тичам
по трънлива, стръмна пътека,
високо в небето лястовица бяла,
звънливо пее и ми маха с крила.
Протягам ръце да я уловя,
но тя уж е близо, а е далече,
ден и нощ след нея тичам,
сили не ми останаха вече.
Ставам, падам, не се предавам
и пак напред продължавам,
от изранените ми крака и ръце,
горчива кръв тече, жадна съм,
а и слънцето как жарко пече.
Дано завали, та поне жаждата ми
да утоли и не щеш ли за беда,
още щом си помислих това,
намръщен черен облак свъси вежди
над мен, уплашено слънцето бързо
се скри, а облакът зловещо промълви:
“ Стига си тичала, глупачке, спри,
щастието земно не съществува,
разбери, лястовица бяла няма!
Тя е само мираж, измама,
измислица на гладни земни мечти,
лъжат те твоите очи, ти няма никога
да я уловиш, реална тя не е, виж! “
Но щом посегна към нея той,
тя разпери бели криле,бяла светлина
заваля от небето и злият облак потъна
в небитието.Стоях удивена и гледах
в захлас, тогава бялата лястовица
ми заговори с ласкав глас:
“Никога не забравяй, помни,
безсмъртен е копнежът по
невъзможните възможни мечти!”
“Да, така е – съгласих се аз – цял живот
не спираме да тичаме подир
невъзможното възможно щастие
и все не можем да го догоним,
но никога не спираме да вярваме
и да се надяваме, не се предаваме,
винаги напред продължаваме,
непобедим е смелия човешки порив
да открива красивото и в грозното,
да търси щастието и там, където го няма,
да вярва в любовта и когато не съществува.“
След това се събудих, отворих очите си
и чух, че на вратата ми някой звъни,
но странно – наяве сънят продължи.
Трябваше само да отключа вратата,
познах я по белия цвят и по крилата,
когато най-малко очаквах, бялата лястовица
сама до мен спря, кацна на рамото ми и запя.