search
top

Вестник „Словото днес“, бр. 19-20, 2020

Вестник „Словото днес“, бр. 19-20, 2020

3 коментара to “Вестник „Словото днес“, бр. 19-20, 2020”

  1. Кръстина Янкова Тодорова каза:

    ХОРА НА 21-ВИ ВЕК – АВТОР: КРЪСТИНА ТОДОРОВА
    Живеем в динамичен и модерен век,
    в който са на почит лукса и парите,
    те са мерна единица за щастлив човек,
    а всичко друго е в графата ретро демоде,
    обсебени от манията на суетните амбиции,
    най- скъпите любими хора често нараняваме,
    неглижираме изконни ценности, традиции,
    и дефицита от истинското щастие не осъзнаваме.
    Преставаме да се усмихваме и да вярваме дори,
    подвластни на илюзията за реална съвършеност,
    а след това изпадаме в депресия разочаровани,
    и претенциозната си гневна неудовлетвореност,
    изливаме върху най-близките обичащи ни хора,
    забравили,че те са ни в живота най-ценната опора,
    че идеални хора няма и всеки може да сгреши,
    и че най-боли, когато, не друг, а свой те нарани.
    И може би едва тогава,когато все пак дойде време,
    да си отидем завинаги от този тъй прекрасен свят,
    макар и късно, но ще осъзнаем и ще разбереме,
    че не е важно всъщност бил ли си или не бил богат,
    защото щастието земно изобщо не е в лукса и парите,
    а в обикновените на вид,безценни хубави моменти,
    когато въпреки всички важни делнични ангажименти,
    се усмихваме един на друг и казваме:„Обичам те!”.
    Защото най-истинското богатство се състои в това,
    да обичаш винаги живота, дори и да не е съвършен,
    да умееш да цениш и да се радваш на дребните неща,
    да се събудиш здрав и кажеш:„Добре дошъл нов ден!”
    Да не ти се свиди от хляба твой на гладен да дадеш,
    да побеждаваш лошото с добро и напред да вървиш,
    дори на враг в беда ръка приятелска да подадеш,
    да бъдеш себе си и за горчивото небето да не виниш,
    с пълни шепи от живота бяло сбъдване да гребеш,
    да си човек с главно „Ч”, облака в слънце да преродиш.

    ОПТИМИСТИЧНО – АВТОР: КРЪСТИНА ТОДОРОВА
    Умира денят и отново се ражда,
    животът неуморно вечността гради,
    в сезоните земни телата ни вгражда,
    изпива тленното от нашите гърди.
    Оставаме в спомена – светъл или черен,
    събираме трохите от сбъднатото битие,
    за да нахраним щедро огъня неверен,
    допивайки на екс житейското си питие.
    Щастието земно е всъщност само блян,
    доброто или злото са въпрос на лотария,
    усмихнат Луцифер ръкопляска без свян,
    в човешкия морал има явно авария.
    Умира уж тъмното и светло се ражда,
    но защо наместо радост скръб в нас горчи,
    защо светлината в темели се вгражда,
    а чернилката пъклена на воля хвърчи.
    Откъде този злобен лед в сърцата човешки,
    откъде тази завист като дива проказа,
    и Адам и Ева са правили своите грешки,
    но грешки от любов,а не от черна омраза.
    Умира човек и друг човек се ражда,
    животът неуморно вечността гради,
    дано душите ни към добро да преражда,
    дано отмие тъмното от нашите съдби.

  2. Кръстина Янкова Тодорова каза:

    ДА ДОГОНИШ ЩАСТИЕТО – АВТОР: КРЪСТИНА ТОДОРОВА

    Сънувах вълшебна гора, боса тичам
    по трънлива, стръмна пътека,
    високо в небето лястовица бяла,
    звънливо пее и ми маха с крила.
    Протягам ръце да я уловя,
    но тя уж е близо, а е далече,
    ден и нощ след нея тичам,
    сили не ми останаха вече.
    Ставам, падам, не се предавам
    и пак напред продължавам,
    от изранените ми крака и ръце,
    горчива кръв тече, жадна съм,
    а и слънцето как жарко пече.
    Дано завали, та поне жаждата ми
    да утоли и не щеш ли за беда,
    още щом си помислих това,
    намръщен черен облак свъси вежди
    над мен, уплашено слънцето бързо
    се скри, а облакът зловещо промълви:
    “ Стига си тичала, глупачке, спри,
    щастието земно не съществува,
    разбери, лястовица бяла няма!
    Тя е само мираж, измама,
    измислица на гладни земни мечти,
    лъжат те твоите очи, ти няма никога
    да я уловиш, реална тя не е, виж! ”
    Но щом посегна към нея той,
    тя разпери бели криле,бяла светлина
    заваля от небето и злият облак потъна
    в небитието.Стоях удивена и гледах
    в захлас, тогава бялата лястовица
    ми заговори с ласкав глас:
    “Никога не забравяй, помни,
    безсмъртен е копнежът по
    невъзможните възможни мечти!”
    “Да, така е – съгласих се аз – цял живот
    не спираме да тичаме подир
    невъзможното възможно щастие
    и все не можем да го догоним,
    но никога не спираме да вярваме
    и да се надяваме, не се предаваме,
    винаги напред продължаваме,
    непобедим е смелия човешки порив
    да открива красивото и в грозното,
    да търси щастието и там, където го няма,
    да вярва в любовта и когато не съществува.”
    След това се събудих, отворих очите си
    и чух, че на вратата ми някой звъни,
    но странно – наяве сънят продължи.
    Трябваше само да отключа вратата,
    познах я по белия цвят и по крилата,
    когато най-малко очаквах, бялата лястовица
    сама до мен спря, кацна на рамото ми и запя.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top