Един коментар към публикацията “Вестник „Словото днес“, бр. 16, 2017”
ГРЕШКАТА МОЖЕ И ДА Е ВЯРНА, НО СИ Е ГРЕШКА
Като благодаря на в. „Словото днес“ и конкретно на поета Иван Есенски за публикацията „Неологизмите на Димчо Дебелянов“ (бр. 16 от 2017 г., стр. 12), искам да изкажа и голямо съжаление за допуснатата от мен непростима грешка: в елегията на на Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща“ последният стих от втория куплет „пред гостенин очакван радост плаха“ съм цитирал като „пред гостенин НЕЧАКАН радост плаха“.
Тази моя грешка или (само)заблуда се дължи в много голяма степен на факта, че в следващия стих от третия куплет на същата елегия „да те прИсрещне старата на прага“ глаголът навява (поне на мен) мисълта, че гостенинът пристига нечакан, защото и без това след смъртта на Димчовия баща Вельо Дебелянов през 1896 г. цялото семейство напуска Копривщица и се преселва в Пловдив; оттогава никой от семейството на Вельо не живее в тяхната част от общата семейна къща (на двамата братя Иван и Вельо, включително и вдовицата му Цана – майката на Димчо Дебелянов).
Знаейки това, машинално и буквално съм възприел, че гостенинът в този дом е очакван толкова, колкото и всеки син, напуснал рано-рано бащиния дом и който никога или съвсем рядко се завръща, като в някакъв смисъл винаги е очакван, дори и да се е появил внезапно, без да предупреди. (С писмо, телеграма или SMS дори…)
Така че донякъде „грешката е вярна“ и „гостенин очакван“ не означава непременно, че е очакван точно в дадения момент, а тъкмо обратното. Смесването на обаче на художествени и житейски факти понякога (ни) прави лоша услуга: знаейки, че майката на Дебелянов повече не се е връщала да живее в Копривщица (тя дори умира през 1913 г. във Враца, където е живяла при семейството на най-голямата си дъщеря Найда и от гроба й днес няма и помен, тъй като гробището е било разрушено и застроено след 9.9. 1944 г.), аз по инерция съм възприемал и възприемам и досега Димчовото „гостенин очакван“ именно като „нечакан“, защото се е появил изневиделица – като любим човек, очакван от нас всъщност вътрешно непрекъснато, дори и без да знаем, че е вече на прага на портата…
А какво да кажем за двустишието
„И в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете“,
изсечено върху надгробния паметник на Дебелянов в Копривщица, който представлява потънала в мълчалива скръб майка, очакваща своя син да се завърне от фронта. Самият Дебелянов загива през 1916 г., т.е. три години след смъртта на своята майка, и физически е невъзможно тя да го очаква; но в съзнанието на хората и до днес този паметник символизира именно това…
Тъй като бях спестил тези размисли, които само биха удължили доста моето изложение, сега виждам, че уточнението е неизбежно, тъй като на същата страница е публикувана елегията, за която става дума. И по този начин още по-драстично и нелепо прозвучава моята недопустима „редакция“ на Дебеляновия стих.
Така че се извинявам искрено както на редактора Иван Есенски и на главната редакторка на „Словото днес“ Надя Попова, така и на всички читатели на вестника, които до един са ревностни почитатели на безсмъртната Дебелянова елегия (и творчество) за грешката, колкото и „вярна“ да е тя в художествен смисъл.
Съюз на Българските Писатели
ГРЕШКАТА МОЖЕ И ДА Е ВЯРНА, НО СИ Е ГРЕШКА
Като благодаря на в. „Словото днес“ и конкретно на поета Иван Есенски за публикацията „Неологизмите на Димчо Дебелянов“ (бр. 16 от 2017 г., стр. 12), искам да изкажа и голямо съжаление за допуснатата от мен непростима грешка: в елегията на на Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща“ последният стих от втория куплет „пред гостенин очакван радост плаха“ съм цитирал като „пред гостенин НЕЧАКАН радост плаха“.
Тази моя грешка или (само)заблуда се дължи в много голяма степен на факта, че в следващия стих от третия куплет на същата елегия „да те прИсрещне старата на прага“ глаголът навява (поне на мен) мисълта, че гостенинът пристига нечакан, защото и без това след смъртта на Димчовия баща Вельо Дебелянов през 1896 г. цялото семейство напуска Копривщица и се преселва в Пловдив; оттогава никой от семейството на Вельо не живее в тяхната част от общата семейна къща (на двамата братя Иван и Вельо, включително и вдовицата му Цана – майката на Димчо Дебелянов).
Знаейки това, машинално и буквално съм възприел, че гостенинът в този дом е очакван толкова, колкото и всеки син, напуснал рано-рано бащиния дом и който никога или съвсем рядко се завръща, като в някакъв смисъл винаги е очакван, дори и да се е появил внезапно, без да предупреди. (С писмо, телеграма или SMS дори…)
Така че донякъде „грешката е вярна“ и „гостенин очакван“ не означава непременно, че е очакван точно в дадения момент, а тъкмо обратното. Смесването на обаче на художествени и житейски факти понякога (ни) прави лоша услуга: знаейки, че майката на Дебелянов повече не се е връщала да живее в Копривщица (тя дори умира през 1913 г. във Враца, където е живяла при семейството на най-голямата си дъщеря Найда и от гроба й днес няма и помен, тъй като гробището е било разрушено и застроено след 9.9. 1944 г.), аз по инерция съм възприемал и възприемам и досега Димчовото „гостенин очакван“ именно като „нечакан“, защото се е появил изневиделица – като любим човек, очакван от нас всъщност вътрешно непрекъснато, дори и без да знаем, че е вече на прага на портата…
А какво да кажем за двустишието
„И в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете“,
изсечено върху надгробния паметник на Дебелянов в Копривщица, който представлява потънала в мълчалива скръб майка, очакваща своя син да се завърне от фронта. Самият Дебелянов загива през 1916 г., т.е. три години след смъртта на своята майка, и физически е невъзможно тя да го очаква; но в съзнанието на хората и до днес този паметник символизира именно това…
Тъй като бях спестил тези размисли, които само биха удължили доста моето изложение, сега виждам, че уточнението е неизбежно, тъй като на същата страница е публикувана елегията, за която става дума. И по този начин още по-драстично и нелепо прозвучава моята недопустима „редакция“ на Дебеляновия стих.
Така че се извинявам искрено както на редактора Иван Есенски и на главната редакторка на „Словото днес“ Надя Попова, така и на всички читатели на вестника, които до един са ревностни почитатели на безсмъртната Дебелянова елегия (и творчество) за грешката, колкото и „вярна“ да е тя в художествен смисъл.