АРИСТОКРАТИ НА ДУХА
По онова време на аристократизма не се гледаше с добро око. Но от заобикалящото я обкръжение на колеги и приятели, Тя си бе отделила двама. И броят им, докато работеше, се променяше. Първият…
Постъпи на работа без особено желание, началното предложение бе референт по белетристика, но след като председателят на СБП разбра, че е завършила строително инженерство, заяви, че точно такъв човек му трябва за широката строителна програма на съюза, а Тя изведнъж помръкна. Усетил нежеланието ѝ, той ѝ предложи до седмица да остави заявление с текст „на подходяща за нея работа.“ Проблесна надежда, но се озова внезапно не като референт, а като зам. директор на фонда. Единственото хубаво беше, че негов председател бе любимият ѝ писател Павел Вежинов.
Да, той беше първият… аристократ на духа. Имаше и други, не много, но поне не бяха на изчезване.
Него всичко го обичаха. В стаята, в която се събираше Управителния съвет на фонда, Тя го усети веднага. Той не отказваше да подкрепи нито един нуждаещ се писател, нито едно младо дарование, което заслужаваше помощ, за да се развива. И успяваше да уреди подкрепа и за тях. Тогава съюзът бе богат и то не с помощи от държавата, а единствено от постъпленията на продадените тиражи на издателство „Български писател“. Точно с този богат фонд председателят на съюза, вторият за нея аристократ на духа, мечтаеше да построи жилищен блок за писателите и да бъде преустроен дома на ул. „Ангел Кънчев“ № 5 с кафене, с тих кът за разговори, с ресторант, където писателите да се хранят, със салон за кинопрожекции и събрания, и Тя, запалена от него, ангажира най-добрите архитекти, за да се осъществят тези великолепни негови намерения, но тогава още не познаваше общуванията между всички тези гении, които не признаваха никого, освен самите себе си. Нямаше как да сподели с него усещането си. Той бе твърдо убеден, че ще се получи единение и обич между всички. Каквито бяха неговите. И на Павел Вежинов, с когото бе ѝ удоволствие да работи. Съгласуваше всяко свое решение с него, а той се усмихваше: „Ти знаеш, ти решаваш, ти си специалистът“ и след това огромно негово доверие тя се чувстваше все по-отговорна и внимаваше да не сгреши.
Техните разговори не опираха само до работата, а и до всичко, което смогваше да напише при този пълен и наситен със задачи ден. Тя му признаваше, че пише предимно нощем, след като домът ѝ утихне и всички заспят. Той я съветваше да не го прави, че би могла и да отсъства, когато не се налага, защото не е чиновник, а творец с потенциал и той вярва в нея, и все настояваше да прочете какво е написала. Той бе първият, който прочете в ръкопис и нейните „Клонинги“, и толкова бе възхитен, че се приведе, целуна я по челото и каза: „Надминала си всички, дай го веднага за печат!“ и тя го послуша, както го бе послушала, когато преди година бе предала за печат и ръкописа на първата си книга – тя вече се четеше и се приемаше много добре както от младите, така и от критиката с бунтарския й дух! И така се превърна в Джуд заради разказа ѝ „Хей, Джуд, хайде да се обичаме“, минал някак си през иглените очи на цензурата. И през същата 1971 година излязоха в сп. „Антени“ и нейните „Клонинги“, реакцията за тях бе само от други държави, а от България – пълно мълчание. „Не се отчайвай,“ каза ѝ Павел Вежинов, „ще бъде хапка трудно преглътната от нашия скептичен българин.“ И се оказа прав. Макар че… оценката от чужбина бе висока.
Подкрепяше не само нея, а и всеки, в когото откриваше талант.
Беше го виждала да слага ръка на рамото на все още напълно неизвестен автор и да го зареди със свои пари, просто насила ги набутваше в джоба му, а младежът се разплакваше и благодареше. Беше го чувала да вдъхна надежда на творец, загубил доверие в себе си. А болееше за истинско талантливото. Същият бе и председателят на съюза. Той беше вторият ѝ аристократ на духа. Трябваше ѝ време, за да го проумее, би могъл да свали и собствената си риза, за да помогне на начинаещия поет или белетрист, за да продължи по трънливия път на литературата. Нямаше да забрави как на един от новоприетите членове бе казал: „А сега отиди и напиши стиховете, заради които те приехме!“, убеден, че ще ги напише, оказал му пълното си доверие и ще го постигне. И той наистина написа тези стихове, заради които го бяха приели.
Малко бяха писателите, които да приличат на тях, но съвсем не на изчезване. Ала преобладаваха другите, загрижени единствено за собственото си творчество, те следяха внимателно прииждащата млада вълна като бъдеща заплаха за себе си. Все още правеха изключение единствено тези, приели като своя мисия да работят като редактори в малкото на брой издателства по онова време. Понякога се чакаше с години за издаването на книгите на младите. Особено на поетите. И, въпреки всичко, всяка година се правеше преглед на новите автори, а и ѝ бе обявена наградата „Южна пролет“ за дебютната литература. За поезия, проза и критика. И за всеки, спечелил я, пътят вече се очертаваше по-лек. По онова време…
А и още… правеха се и аналитични прегледи на цялата дебютна продукция. С оценки за всяка излязла книга. От доказалите се най-добре критици – Тончо Жечев, Здравко Петров, Кръстьо Коюмджиев, и тримата отдадени изцяло на литературата, младите критици се учеха от тях, но все още не бяха поели щафетата и, въпреки това, нейните аристократи на духа се бяха увеличили.
Това я радваше, но и донякъде я плашеше, ще успее ли и Тя да бъде като тях.
Усети голямата си отговорност към бъдещето, когато постъпи като млад редактор в издателство „Народна младеж“. Павел Вежинов много ѝ липсваше с добрите съвети, с разговорите им дори за черния му котарак, който винаги седял до него на бюрото му, отвори ли капака на пишещата си машина. Разказваше ѝ и се смееше, че иначе не би могъл да напише нито един ред, а естествено Тя не му вярваше и също се разсмиваше. Когато получи инфаркта, направо го преживя заедно с децата му, а когато той я видя пред болницата при изписването му, отново се засмяха и двамата и, като я потупа по рамото, ѝ каза: „Продължаваме, момиче, оная с косата не успя да ме изплаши, ама ми заръча да побързам!“ И тогава той наистина написа най-хубавите си книги: „Бариерата“, „Езерното момче“, „Нощем с белите коне“, и пое да оглави новото модерно списание „Съвременник“, в което заедно с екипа си от най-талантливите млади публикуваха най-значимото от световната литература, но винаги имаше място и за младите български поети и белетристи. Когато почина, Тя направо осиротя. Много време ѝ бе нужно да се съвземе. Обеща си да бъде като него, не знаеше дали ще може да държи толкова високо жезъла му, както той го бе държал. Опитваше, но все ѝ се струваше недостатъчно.
В издателството работеше точно за младите, в Библиотека „Смяна“. Наистина бе огромна отговорност за бъдещето на литературата ни. Внимаваше да не подкрепи бездарна книга, но истинската ѝ грешка щеше да бъде, ако върне талантливата. И тя, поучена от аристократите на духа, винаги усещаща ги до рамото си, претегляше много внимателно, като на везни „за“ и „против“, преди да запознае автора с решенията – своето и на шефа си, Давид Овадия. И го отстояваха до край по-нагоре по веригата на одобряването. Припомняше си често как Павел Вежинов ѝ разказваше за спора си със смъртта и се смееше. „Мой си“ – казвала му тя. „Още не! – отвръщал ѝ той с усмивка и продължавал да пише с черния си страж до пишещата си машина, и да понася ударите на цензурата, без да се предава. На края ѝ бе казал: „Беше като надбягване“, а малко по-късно… преглътна мъчително спомена, надбягването свърши.
После… беше болката, но и увереността ѝ, че е до нея. Малко след него си отиде и другият неин аристократ на духа. Него го опозна в общата им работа в Съюза на писателите, не изведнъж, не веднага се докосна до всеобемната му личност. Той се оказа, освен невероятен поет и драматург, и невероятно широко скроен човек с невероятно отношение към другите. Да, блокът за писателите бе вече не само построен, а и населен. Сградата на „Ангел Кънчев“ № 5 бе отворила гостоприемно вратите си за писателите с кафенето и Тихия си кът, с ресторанта и залата за прожекции и събрания, а той вече мечтаеше да се построи най-хубавия, най-удобния и най-близкия до София творчески дом в прекрасната местност Шумако, където те да творят безсмъртните си произведения, хем откъснати от семейните си грижи, хем да са близо до тях. Архитектурните проекти бяха готови и одобрени, когато… него го издигнаха в председател на Държавния съвет. Беше повишение за хората отстрани, но не и за него, за него бе… срив. И Тя го прие като срив. И не само Тя, а и всички, за които бе изградил жилища, места за срещи, кафене и Тих кът, в който да споделят или разискват плановете си за писане, но когато вече седнеше в кафенето, оставаше сам без шумното си обкръжение, което все бе искало още и още нещо, единствено Тя, директорът на фонда и любимия му критик, сядаха на празната маса, за да споделят самотата му. Нито веднъж не се оплака, нито веднъж не упрекна когото и да било, а бе направил толкова много за всеки. Отпиваха мълчаливо кафето или напитката си, а той преглъщаше с тях болката и навярно се питаше безгласно за всичките ли тези хора се е опитвал да направи най-доброто? Не казваше нито дума и си тръгваше горд и красив, написал най-хубавите стихове за страната ни и най-смелата пиеса „Прокурорът“, а след него кафенето бръмваше като кошер.
Тя трябваше вече да отстоява и неговата любов към талантливите. Не ѝ беше трудно, шефът ѝ Давид Овадия, още един аристократ на духа, бе безпогрешен в оценките си, без залитания, но също с огромна надежда в идващите поколения. Той вярваше „в мълчаливата любов“, уж любовно стихотворение, но казващо повече! Обичаше младите. Знаеше, че могат да преобърнат не само литературата, а и света. Доверяваше се и на хъса, който носеха, и на желанието им за промяна, за прескачане на границите и вливането им в големия свят. Смяташе, че България много може да им даде, както и те да ѝ дадат. С него се работеше леко, а се постигаше много, всяка година обираха наградите „Южна пролет“. Всяка година в годишните прегледи най-стойностните, най-хубавите книги на младите автори бяха техните И не само Тя се чувстваше горда, а целият екип. Беше се учила от най-добрите и не пропускаше да го прилага и в литературата, и в живота. След нейните учители вече имаше изцяло и подкрепата на още един аристократ на духа, който заставаше винаги зад истинско талантливото и се бореше за издаването му. И така в грижа за младите неусетно се изтъркаляха осемнайсет години, в които заедно създадоха плеяда от творци, вече добре познати и в страната ни, а и другаде по света. А в същото това време се бяха сменяли директори, колеги в редакцията, само те оставаха верни и всеотдайни, докато не пенсионираха Давид. Разделиха се с болка, Тя пое и неговата, откъснат от любимата работа поради възраст, за да продължат работа и с новия, по-млад колега, също поет и толкова… по-различен.
Не бяха много те, истинските аристократи на духа, макар да откри, че има и още. А и младите вече бяха по-различни, с повече самочувствие и готови да спорят, че са успели на всяка цена. Те издигаха нови постулати за творчество, уж модерно, но всъщност… новото бе добре познатото старо. Времето щеше да отсее ненужното и да съхрани само истинското, бе убедена. Въпреки конюнктурата, въпреки забраните, въпреки издиганите стени и преди, и сега в мисленето. Светът се променяше, жадуваше за свобода. Във всичко!
И Тя самата се променяше с него. Бе имала най-добрите учители, бе успяла да прогледне чрез техните очи, да различава истинското от фалшивото, да подкрепя единствено онова, което заслужава! А то не се откриваше толкова лесно! Съвсем не! Изискваха се много познания, много натрупан опит, много вникване в душевността и добронамереност към автора. И… интуиция! Хрътката подушва следата и я следва, редакторът трябва да усети таланта дори от първото изречение, от първия изграден образ, от първата метафора. И да се опита да изкара на светло най-доброто от твореца. А не всеки успява.
Нейните аристократи на духа я бяха водили стъпка по стъпка, докато осъзнае отговорността и предизвикателствата по пътя си. Тях вече ги нямаше, но те живееха в нея и бе длъжна да ги продължи. И да предаде щафетата по-късно на онзи, който може да я носи с нейната и тяхната любов и отговорност към истинското!
Ще ги открие, засмя се, и новите аристократи на духа! Може би вече ги е срещала, може би вече дори се е разминавала с тях! Нужно е само да бъде по-внимателна! И ще бъде, обеща си.
Беше ѝ нужно, беше ѝ важно! За да може да продължи!