Родена в гр. Пловдив, където получава средното си образование. Завършила е Българската държавна консерватория. Работила е в Пловдивската филхармония като оркестрант – виолончелист и в Държавното музикално училище – Пловдив, като преподавател по камерна музика. На украински език е издадена книгата й „У лукоморье дуб зелений” (1988).

Издадени книги: „Дядо Пип” (1969), „Забравени песни” (1969), „Сърдитият дядо Пиперко” (1973), „Госпожица Вещицата” (1976), „Елтимир Тертер” (1976), „Закриването на Америка” (1979), „Аз съм царят” (1980), „Белите“ на доктор Беля” (1980), „Несериозни разкази” (1985), „Инвенция прима” (1986), „Невероятната Марта” (1989), „Къдрави приказки” (1993), „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството” (1999), „25 приказки и половина” (2004), „Заради дякона Игнатия“ (2009), „Градът на жеравите“ (2011), „24 чисто нови приказки” (2012), „Кой крепи света“ (2014).

ГОЛЯМОТО РАЗКРАСЯВАНЕ

Кръстопът. От изток иде Боян – висок, строен, хубав и млад. От юг върви Стоян – висок, строен, хубав и поостарял. Последното никак не се е отразило на лъчезарния му характер. Отдалече вика:

– Гледай сега как ни събра нас Господ такива прелестни да му разкрасим квартала.

– Че той може ли да стане по-красив? – влиза в тон Боян.

– Бе, дай да опитаме, може и да може – и се обръща към Дико Барабата, който се придвижва от север:

– Дико, как си, бе приятел?

Онзи се радва на вниманието, чак се разсмива:

– Изкарахме, бат Стояне, изкарахме зимата. Щото знаеш ли колко колеги измряха? Ама кой да пише по вестника? Само на един му извадиха снимката: “Клошар замръзна в подлез”. Ми, като не се сеща къде да стои…

– Ти къде стоя?

– При парнаджиите в мазето на общината. Не че беше чак топло, ама завет. На, изкарах.

– Много добре. Я сега по тоя случай иди при буля ти Недка, кажи й да ти даде зеленото ми яке, та да те разкрасим и тебе за пролетта. Не ме гледай като тряснат, аз си купих ново. Хай върви и се върни да те видим пременен – и се обръща към Боян: – Ти си!

Боян оглежда безлюдните улици и вдига очи към горните етажи. Там Лилето прибира пране. Той се усмихва победоносно:

– Що го прибираш, бе Лиле? Що не го оставиш за украса? От твоето пране по-бяло няма. Кажи с какъв прах переш да светна майка ми.

Лилето, уж не вярваща, отвръща:

– Ами! Де ще се меря аз с майка ти? Такава домакиня!

– Хич не се подценявай – настоява Боян – толкова си уредна! Ще взема да ти поискам ръката.

– Стига, бе, ти си малък – се усмихва Лилето и грозничкото й лице светва от доволство. Все пак, някой й е поискал ръката, макар и на шега.

– Ти си! – важно вирва брадичка Боян.

Стоян мърмори:

– Абе, тоя народ къде се е изпокрил? – и мярва запуснатата след снеговете градинка. – Искаш ли да оскубем сухите стебла? Женорята ще са доволни и ще посадят нови цветя.

– Окей – казва Боян и двамата запрятат ръкав.

За минути почистват градинката и когато се запътват към контейнера за смет, от магазинчето се показва Драго Бакалчето с голям кашон в ръка и предлага:

– Дайте тука тия клечки. Ще ги занеса на дядо Аполон да си подпали печката.

Те дават. Боян коментира:

– Ама хората хич не си правят сметка когато кръщават, че някой ден децата им ще станат баби и дядовци. Дядо Аполон! Тури му пепел!

– И какво? Викат си му дядо Апо, пък ти си малък и не помниш, че някога имаше баба Афродита. Умря на сто и две години, Афродитата му! Абе, какво ли знаеш ти? Ха сега да те видя как ще подходиш към баба Куна.

Бабата простира пране.

Боян става сериозен:

– Не мога да се подигравам с женицата. Тя пак добре, че е изпрала колкото може.

– Никакви подигравки! Гледай и се учи! – и Стоян се провиква: – Еееиий, бабо Куне, какви са тия ухания, дето се носят от твоята кухня?

– Какви ухания? – недоумява Боян – нищо не се носи.

– А тя отде ще знае? – снизходително поглежда Стоян и продължава: – Пак си сготвила някоя владишка манджа.

Бабата се надвесва от балкона, взира се.

– Ооо! Ти си, бре Стоянчо? И на Радка момченцето. Сготвила съм, я! Елате да ви черпя сарми, та да ме запомните. Внучките щяха да идват, па няма да додат. Цяла тенджера съм накамарила.

– Пристигаме! – възторжено се съгласява Стоян и полугласно дава обяснения: – Баба Куна е била готвачка на владиката. Нейните манджи не могат ги докара ни буля ти Недка, ни майка ти. После ще измисляме оправдания като за пред тях, сега бягай при Драго и вземи за моя сметка едно шише ракия и една бутилка вино, та да стане владишки обяд. И на нас ни се полага награда. На, виж колко народ ощастливихме. Разкрасихме му на Господ квартала отвсякъде и това си е.