ВЕЛИН ГЕОРГИЕВ (1933 – 2019)

 

Велин Йосифов Георгиев е роден на 21 ноември 1933 г. в село Крупник, Благоевградско. Завършва журналистика и работи в различни медии: вестник „Патриот”, „Звезда” – Кюстендил, „Пиринско дело” – Благоевград, Радио Благоевград, Радио София, списание „Съвременен показател” и др. Член на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти. Създател и ръководител на Националния литературен салон „Старинният файтон” (1994). Издадени книги: „Тук съм” (1972), „Присъствена книга” (1976), „Искам думата” (1980), „Кръщелно свидетелство” (1982), „Спасение” (1984), „Насаме” (1988), „Владетел на вятъра” (1989), „Кураж, Сизифе” (1989), „Душа на кръста” (1994), „Шок” (2002), „Акт” (2003), „Атавизъм. Следописи” (2003), „Белязано дърво” (избрана лирика, 2003), „Черна кутия” (2005), „Анонимно човечество” (2007), „Небесна колесница” (2007), „Обърнати върхове” (2008), „Песни от човека” (2009), „Файтонът и неговите пеещи щурци” (2009), „Часът на единака” (2011), „Файтонът – това друго нещо” (2012), „Бяг” (2013), „Да пораснеш малък принц” (2013), „Пълнолетие: 18 години Национален литературен салон „Старинният файтон” (2013), „Знак” (2015), „Вкусът на болката” (2016), „Живак от счупен термометър” (2017) и др. Негови поетични и публицистични творби са превеждани на чужди езици. Носител е на български и международни литературни награди.  Умира на 14 май 2019 г.

 

 

 

ОТ БОГА ДАДЕНА

 

Все допусках, че си Мария…

Не веднъж съм си казвал:

Съществува. Търсѝ. Намерѝ я…

И дойде този празник.

Неочаквано, в някаква хижа,

ме смути изведнъж, без да крия.

Аз се питах къде съм те виждал.

А пък ти се оказа Мария.

Тази – същата, дълго мечтаната,

тази – същата, дръзката, странната,

непорочната грешница, Девата.

Ти ми казваш: О, аз съм Богдана…

Мила Дево Марийо, заклевам се

във сърцето си честно, че ти си

тази, дето безкрайно съм мислил,

най-желаната.

Коленича пред твоята женственост,

коленича пред твойта божественост.

Ти не си мое щастие крадено.

Щото знам, че от Бог си ми дадена.

 

 

ТРЕПЕТ

 

Странен трепет събудих у тебе.

Ти бе сепната като сърна.

Въпросително гледаха хребетите

на Пирин планина.

Нещо ставаше с третия месец.

И видях как си тръгна смутен.

Любопитно надничаше месецът

през прозореца като дете.

Ала рижите къдри се скриха

зад пиринския снежен стобор.

Беше нощ за любов и за стихове.

С тънки пръсти почукваше бор

по стъклата в нощта мимолетна.

По гранита заудря длето.

Синьо утро в очите ти светна.

Хубав ден обещаваше то.

 

 

КОКИЧЕ

 

Без да затварям клепачи,

сън си ми, бяло ми цвете.

Светиш ми тихичко в здрача,

но и на себе си светиш.

Мое видение странно,

сън си ми, бяло ми цвете,

само в съня ми пристанало.

Слънце в нощта ти на клетника.

Листче по листче откъсвах.

Знаеш какво се говори

в тази игра, а е късно

вече да си ми изгора.

Грях си ми, но те обичам.

Грях ли…

Обичай ме, цвете,

дето в съня ми надничаш

и на очите ми светиш.

 

 

 

 

 

 

КАЗВАНЕ

 

Толкова неща не съм ти казал,

или съм ги казвал, но на други –

на жени случайни и съпруги.

И излиза – казвал съм напразно.

Но във всяка аз съм търсил тебе,

виждал съм те в другите.

Най-после

с две ръце успях да те докосна

и изрекох думите, потребни

на жената, търсила ме дълго

по света голям и във случайно

срещнати се влюбвала отчаяно.

Моя бяла бесарабска българко,

нужно ни е всичко да си кажем,

за да ни олекне, Богородице.

Много дълго по света сме бродили

и по пътя си деца сме раждали.

Ето ни сега пред пътя Млечен

в мойта планина със мъжко име.

И си обещаваме взаимно

без слова любовно красноречие.

 

 

 

 

 

 

 

НЕНАПИСАНА ПЕСЕН

 

Все това към себе си поглеждане.

Все това усещане, че пиша

нещо по-различно от предишното,

нещо по-красиво и по-нежно.

Нежна моя и красива моя,

думите не се намират лесно.

За да ти изпея нова песен,

като на икона ти се моля:

дай ми време думи да подбирам,

от които песен да излезе.

Ти си мойто чувство за поезия

и в сърцето ми звънтяща лира.

Толкова е хубаво, че ти си

най-същественото, от което

има нужда на света поета.

Ти пристигна, песен ненаписана.

 

 

 

АФРОДИТА

 

За миговете крадени спомена.

За утрешните.

Днешните.

Предишните.

За малките съществени промени.

За нещото, разбира се, във нищото.

 

Каквото ни е писано, ще стане…

И тези думи шепнешком ми каза.

Ти просто ненадейно ми пристана.

И седмото небе очаква празник.

 

Изглежда много дълго сме се търсили,

на рамото ми радостно изхлипа…

Ах, твоята родина май е Гърция,

избягала богиньо от Олимп.

 

 

МИГ

 

Да бях ти казал нещичко поне.

Но думите се дърпаха у мене

като завързани коне.

И имах чувството, че съм на рентген.

 

Не се повтарят с думи чудеса,

защото миг отминал не се връща.

Били ли сме на други небеса.

Май бяхме във една планинска къща –

до лунния фенер съвсем сами.

Една река шумеше във кръвта ни.

Такива нощи винаги са миг

и ни напомнят времето Адамово.

 

 

 

 

НОЩНА МОЛИТВА

 

Говори ми на каквото си щеш наречие,

но като майка и сестра.

Ти не знаеш колко смут изпитвам вече

и колко страх.

Говори ми особено нощем, когато

всичко живо наоколо спи.

Ако можеш въздишките ми да пресмяташ.

Ако знаеш какво ме крепи.

В тези нощи държа се за твоето дишане

и се моля: насън ми дори говори.

А въздишките мои прерастват в четиристишия.

И песен за теб ме мори.

 

 

 

 

 

 

 

 

ТАМ

 

Нищо странно няма, нищо странно,

че не сме се срещнали по-рано.

Всъщност сме се срещали:

във влака,

във трамвая

и във самолета,

даже сме се блъскали със лакти,

хукнали по малката планета.

Но било е съдено изглежда

да се забележим в асансьора,

в който също има много хора

и не им е до човешка нежност.

Там, на асансьорната площадка

беше първата ни среща кратка.

Там ме завъртя една магия.

Нещо с мен се случи.

Как да кажа…

Любовта ме грабна от етажа.

И го няма ТАМ Велин Георгиев.