БРОИЛКАТА

 

Еника Беника, Глюка Бе –

детска броилка,

играем на жмичка.

Абери Фабери, До Ми Не.

Смях на възбог,

но това не е всичко.

 

Тръгват годините,

бликва вода,

мама си тръгва някак сама.

Жената отдавна е казала „да”,

децата растат

и напускат дома.

 

Нямаме време,

посоките спират,

падат звездите /”валят звездопади”/,

Вървят през епохите

хуни, илири

и някак внезапно

глухарчето сяда

 

на острото рамо,

в косата ти бяла,

и ти се обръщаш нататък,

към всичко,

но то не отвръща,

защото във залата,

онази, подземната,

неми са птичките.

 

И само броилките „Ой гиди Ванчо”,

И „Еника Беника Глюка Бе”

ни връщат полека

в оная ваканция,

дето ни е зачакала

на небето.

 

 

РЕШАВАНЕ,

ЧЕ ПЕСНАТА Е ДРУГА

 

От моя сух екватор до леда

не за минути,

а за стотни ще пробягам.

Но тази моя дива свобода

все повече забрани

ми налага:

 

не бива да настигам,

щом подгоня,

не трябва с бяла свещ

да светя в мрака,

не трябва да си заделя патроните

за онова последно,

глухо щракване…

 

Не мога да крещя

като в началото.

Не мога да намразвам

със сърцето си.

Не ми е разрешено да окалям

изгладените дрешки на детето.

 

Направо

съм затънал във приличието!

В тактуването,

в нотите, в броенето.

Днес имам право само да обичам.

Останалото

ми е забранено.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ВИШНИТЕ

 

Отдавна този двор

не ме познава.

И аз едва го разпознавам вече.

А бдя – със чувството,

че съм обречен

на сенките му.

Още оттогава.

 

На сенките,

които бродят неми

през гнилите дъски,

през къпинака,

приседнали до вятъра,

очакващи

не милост,

а вода, мотика, семе…

 

И сетне – вишните.

Премените във бяло.

Поспрелите –

за миг да лаят – кучета,

изплезени,

учудени от случилото се.

Защото чудото не се е състояло…

 

След бялото –

зеленото, червеното…

И сладкото,

по бузите размазано…

След всяка сладост

идва нещо празно

и тича – със тупуркане – по вените,

 

по пътищата –

детско-русолявите.

И ние го мълчим –

в измъчен спомен,

голям и бял,

същински цвят огромен,

след който пукват вишните.

Отляво.

 

 

 

БЛУДЕН СИН

 

Опитах се да кажа за това

на близките си,

ала нямах време.

Бях тръгнал да гриза света

и газех нещо мокро

до колене.

 

А те ме викаха

/за близките говоря/.

Разпитваха ме

и дори ме бутаха.

Но мойта приказка

не беше за пред хората.

Не можех да ударя пак

подутото.

И нямаше къде

да се извръщам – бях започнал.

Бях извървял,

бях зашлевил

и бях обичал.

 

Тогава изредих еднакво точно:

пътуване,

пристанище,

стоене ничком.