ЧЛ.КОР. ПРОФ. ВЕЖДИ РАШИДОВ, ХУДОЖНИК И СКУЛПТОР:
ИСКАМ ЖИВОТА МИ ДА ПРОДЪЛЖИ С МНОГО СЛЪНЦЕ
– Няма никакво съмнение, че си човек със силна интуиция. Каква ли е била реакцията ти когато бялото видело е нахлуло в очите ти и е осветило света около теб? Да те питам иначе – от кога се помниш и кое или кои са нещата, които са в паметта ти и до днес?
– Онова, което помня, е от около 4-годишната ми възраст. Помня обичта на родителите си, помня от детските си години любимите ми пържени кюфтета на мама, помня нейните ласки, прегръдки и целувки и онова нещо, което и до днес го имам като скъп спомен – да ме приспива, ровейки с пръсти в косата ми. Докато баща ми беше по-делови, по-мъжкия тип, човек, от който съм имал и страх, и респект. Миньор, бохем… мъжка му работа. За щастие и до днес паметта ми съхранява тези мигове.
– В интервю през 2017 г. с Ивайло Крачунов на въпроса му кога си се убедил, че няма ненаказано добро си категоричен: „Още от малък знам, че няма ненаказано добро, но тогава не съм му отдавал толкова голямо значение. Заради неосъзнатата му ли същност в ранната ти възраст?
– Отговорът на въпроса се крие в самия ви въпрос. Онова, което съм носил и осъзнавал за неблагодарност го има малко или много у всеки българин. Но трябва да призная, че при мен този въпрос беше малко по-различен. Онази неблагодарност, на която не съм обръщал внимание в растежа си, не я помня, защото тя е част от растежа. Но днешната, като зрял човек, няма как да не помня, тъй като животът е пълен с отговорности, а когато човек носи отговорности и полага усилия, бартер е благодарността.
– Когато за първи път научих подробности за житието ти, най-голямата ми изненада бе, че си роден в Димитровград, в който нови хора съградиха нов живот. Той роди и един от вечните поети на България – Пеньо Пенев. В този град всичко кипеше, всичко е било труд и мечти. Не знам каква част от детството ти е расло заедно с него, затова ще те помоля да кажеш как и колко време присъства в твоята детска биографийка Димитровград?
– Истината за моя род е, че майка ми е родена в село Големанци, Хасковско, а моят баща – в село Черешово, Кърджалийско. Димитровград става мой роден град в годините на бригадирското движение. Баща ми заминава на работа там, настанява се в работническия квартал „Вулкан“, годината е 1951-ва и там се раждам аз. Две години след раждането ми вече живеем в Хасково, където майка ми създава естрада за песни и танци в театъра до 1960 година, след което заминаваме за Кърджали. И така моят роден град остава завинаги Димитровград, както е казал великият поет Пеньо Пенев: „Моят път към дома през Димитровград мина и вече цял живот вървя към дома…“
– Тя, детската ти биографийка сигурно е много интересна, защото там са корените на първите /най-силните!/ възприятия, усещания за преходно и вечно, впечатления за раждането и за смъртта… И за всичко останало! Какво беше то, твоето детство, за което съм чувал, че е било трудно и нерадостно. Така ли е всъщност?
– До десетгодишна възраст аз бях едно нормално щастливо дете, с много обич и родителско внимание и любов. За нещастие тогава моята майка почина и това промени изцяло живота ми, отношението ми към околните, разбирането ми за време и посока, към която трябваше да вървя. Останах като корабен капитан, загубил своя компас. Това принуди обстоятелствата да бъда изпратен в хасковското село Студен кладенец, в Дом за сираци „Михаил Иванович Калинин“. Живеех с чувството, че това е една фабрика за производство на бъдещи бандити в живота. Една голяма част поемаше своя път към трудово-възпитателните училища, част от тях – по затворите и една малка част – към истински реалния живот.
– Усетил съм те и съм убеден, че ти си силно чувствителна натура, какъвто несъмнено си бил и през детските си години. Как преживяваше радостите и понасяше страданията? Спомняш ли си неизлечима болка от онова далечно време?
– Години на едно малко, останало без домашна топлота и обич дете. Това ме хвърли много рано към отговорности, вместо безгрижния детски живот, понесе ме към онази част, където сам трябваше да вземам решения, да поемам отговорности, да преодолявам трудности и какво ли не още. Но много странно – животът взема едно, но ти дава друго в компенсация. Всичко това ме научи да бъда по-амбициозен, по-борбен, за да мога да осъществя себе си и да доказвам всеки ден на всички останали, че съм равен с тях /дори и по-добър/.
– А според теб прав ли е бил Достоевски като е казвал: „Страдать надо!“ Какво мислиш за страданието?
– Страданието е урок за умния, а за глупавия – нещастие. Така че нито радостта, нито страданието са задължителни и в никакъв случай не са предпоставка за успеха или неуспеха, единствено могат да подсилят амбициозния човек в неговото развитие.
– И не е ли мечтата голямата спасителка и вдъхновителка в живота ни?
– Тя е всичко.
– Нейните ли /на мечтата/ огнени искрици са палнали душата и сърцето ти, гледайки всичко наоколо, цветомагията на природата и нарисувани думи, за да пресъздадеш всичко върху палитрата на статива чрез реални и въображаеми бои със своята художническа четка? Или вдъхновителят е друг – реален човек или божествено дихание?
– Човек без мечти е като къща без основи. Мечтата е всичко онова, което осмисля житейския му път, тя – както и кръгът, няма начало и край. А колкото до човешкото въображение, то има смисъл единствено когато го материализираш със средствата на изкуството.
– А как се оказа в Художествената гимназия на София, мечта за мнозина млади хора?
– Може би заради силното ми желание да творя със средства, които не ме ограничават в рамките на реалната видимост, и заради това, че творчеството има възможността да витае някъде в галактиката, без да я съзираш и виждаш. Това усещане ми дойде от мазето на театъра в Кърджали, където рисуваше своите плакати художникът на театъра, а аз там формирах своето детско мислене, докато майка ми репетираше. Така пристигнах в София и кандидатствах в Художествената гимназия. Бяха прекрасни ученически години….
– Бил ли си сам убеден, че непременно трябва да усвоиш принципите и правилата на рисуването, тоест теорията, вместо да разчиташ само на заложената у теб дарба? Срещал съм не дотам реализира ли се художници-самоуци, които са споделяли, че времето в рисувалните училища и Художествената академия е донякъде изгубено. Какво би казал ти по този въпрос?
– Както всичко в живота и рисуването има своите ясни правила, основното от които е, че, за да успееш, не трябва да бъдеш бездарен. Останалото е път, който трябва да се извърви. А правилата са такива, каквито са правилата в граматиката – първо трябва да научиш буквите, за да можеш с тях да изговаряш думи, с думите – изречения и ако те са душата на един мечтател, то това може да бъде и една прекрасна литература.
– Предизвикаха ли у тебе нови виждания и обогатиха ли знанията ти за рисувалното изкуство твои преподаватели, за да дооткриеш своите лични способности?
– И до днес нося невероятен респект и уважение към всичките си учители както в гимназията, така и в художествената Академия, благодарение на които аз научих азбуката на рисуването и благодарение на които се научих да ги подреждам така, че да създавам смислени думи.
– А ти като какъв преподавател в Художествената академия определяш себе си и какво целеше с този ход по творческия си път? Имам предвид, че заставаш пред студенти с уроците си само две години след завършването на Академията…
– В годините на моите преподавателски битности онова, което съм казвал на колегите си студенти е да се пазят от самовлюбването, защото това е най-късия и самоунищожителен път за един творец. А останалото е просто – те трябваше да бъдат мотивирани да повярват в себе си. Иначе животът щеше да формира всеки от тях.
– Това че още по време на дипломирането си участваш в национални и в представителни изложби в чужбина става ясно, че друг път за теб няма, освен този на осъществяването на творческите ти заложби. А те са висококаратови и правят все по-популярно името ти. Така отрано печелиш признание от почитатели, колеги и критика и славата на много талантлив и оригинален художник и скулптор. Усети ли тези сюблимни мигове и как приемаш факта, че ставаш известен, много известен?
– Истина е, че още с появяването си бях удостоен на едно световно изложение на скулптури в Италия с Голямата награда на Ватикана – Златен медал. Онова, което е шокиращо е, че аз не осъзнавах какво се е случило нито когато получавах наградата, нито когато пристигнах на софийското летище – бях свидетел на една чудовищна тишина на колеги и хора, които мълчаха и ме подминаваха, все едно че нищо не беше се случило. Състояние, приличащо много на един стих на Пеньо Пенев: „Нито се радвам, нито тъжа. Тишина, самота и е студено.“ Оттогава радостта от всички успехи се научих да ги споделям само в семейния си кръг.
– Според мен славата те навести съвсем заслужено в точното време, държи те здраво в прегръдката си и ще си идеш от този свят заедно с нея. Впрочем какво е за тебе Тя, Славата?
– Славата не е нищо повече освен популяризиране на една особа в публичното пространство.Това е едно нещо, което има както предимства, така и недостатъци. То много често е много хубаво, но и много лошо. Затова по-умните хора или неглижират славата, или водят вечната си борба с нея.
– Казват, че наградата е сестра на славата и аз съм убеден в тази истина – потвърждава я категорично твоята пребогата творческа дейност, белязана почти стопроцентово с вечност. Мислил ли си за това, маестро Рашидов?
– Много хора са имали слава и преди, и сега. Но имам чувството, че времената са се променили и се моля на бог това чувство да е лъжливо, защото навремето славата беше носител на изключителни заслуги в творчеството, а днес много хора по медиите „плетат, ядат, готвят, шият“ и са известни само, защото са известни. Това няма никакво значение за историята. То може да се нарече само консуматорска слава.
– И друга истина има – славата ражда завист, усещал ли си я, навестявала ли те е явно? Тогава как я посрещаш и преживяваш ли я?
– Така живея. Завистта така се е срастнала с мен, че заедно ще умираме едва ли не.
– Ти си душеприказчик и душевадчик, добряк и интелигентен благородник си, но и теб не те отминават, връхлитат те вероятно понякога лошите чувства, гнева и невъздържанието. Как реагираш в такива случаи?
– Аз по природа съм човек, който има и обича приятелствата. Социалният момент в мен съществува. Животът ми така е минал, че никога не е имало нещо, което да трябва да скрия – живях като отворена книга, в която всеки можеше с калните си обувки да влезе и да излезе. Именно това изгради в мен един емоционален и чувствителен човек и това ме прави щастлив, че мога с всичките качества да бъда откровен и честен – предимство, което не всекиму е дадено да притежава. Характер, който не вирее сред лъжците и измамниците. Но характер!
– В изминалите тридесет и няколко злосторни за България години просперират най-вече крадци, мошеници, измамници, душепродавци, родиноизменници и лъжегаулайтери. Всички те създадоха златната среда, в която трайно и удобно се настани парадиращата посредственост. Аз ненавиждам тази сган, а ти как ли я понасяш, а?
– Никога не съм понасял и няма да понеса да живея с войнстващата посредственост, но за да съществува всичко това сме виновни единствено ние – обществото, наречено народ.
– Кажи ми, моля те, как цветът ѝ намери място не къде да е, а в Народното събрание?
– Стигаха ми тези години на наивност, когато мислех, че влизайки там, ще имам възможността да направя някои промени. Едва сега, толкова късно, разбирам същността на българската поговорка, че една птица пролет не прави.
– Защо никой не прави опит поне да изгребе тази затлачваща общественото ни развитие боклукчийска маса? Защо никой не говори за култура и за етика в отношенията между отделните индивиди в тази сива маса? Както в дипломацията се прави взискателен подбор от подходящи млади хора, които преминават специално обучение, така би трябвало всяка партия да работи за най-ярко представителство в парламента, в който да влизат, изпратени от избирателите си знаещи и можещи народни представители, с една едничка грижа – за добрия живот на народа, за просперитета на Отечеството ни. Защо всички почти са се юрнали с лакомията си към спечеленото от труда на минали поколения в готовановските ясли? Не допускам, че ти се примиряваш с това и не реагираш като народо– и родинолюбец. Впрочем, няма ли лостове, принципи или поне намерения за промяна?
– Всичко това може да освободи гнева на един човек, но за мен по-интересен е въпросът не кой ще изгребе тази маса, а тези, които с гласовете си я вкарват в парламента. Продължавам да смятам, че да изметеш един боклук трябва да внимаваш кой го е направил, защото ние носим греха чрез нашите гласове. Тази маса от боклуци сме създали самите ние и трябва да се научим, носейки отговорност, да обвиняваме и себе си, защото наши са основните кусури. Но манталитет български – виновен ни е целия свят, само ние сме праведни…
– Интересно ще е да споделиш какво видя, усети и разгада в мошеническите игрички при избора на председател на онова народно събрание, което получи живот от проявеното доверие към теб от гласувалите народни представители?
– По-интересно е, че в онова Народно събрание аз трябваше да бъда спасителният пояс за българския бюджет. По-важното бе ще се жертва ли човек, за да могат българите навреме да имат своите пенсии, осигуровки, заплати, помощи и много още. Тази саможертва си струваше в името на хората. И второ – моят избор беше консенсусен с реални гласове, за разлика от днес – гледка, недостойна и неприятна за очите. И трето – благодаря на всички депутати за респекта и уважението, което проявиха към мен и към годините ми. И ако имаме памет, то всички ще си спомним ставането на крака на целия парламент при моята реч и спокойната работа на Народното събрание. За това им благодаря.
– Много пъти съм си мислил каква по-висша цел те е тласкала към други позиции, в други посоки през доста години – теб – световно известният скулптор с над 50 самостоятелни изложби в България и в чужбина? И си отговарям – вероятно си послушал вътрешния си глас – да сториш добрини за хората и да решиш проблеми на държавата. И вместо признателност, хора от някои среди викаха по теб „Оставка!“. Но в края на краищата ти остави след себе си един от най-хубавите обекти в Европа – „Ларгото“ в София, направи на българската държава национален музей – един от най-престижните в Европа… Какво още остана като светла диря от делата ти като министър на културата, председател на Комисията по културата в 44-то и 49-то Народно събрание и като председател на Парламента?
– Въпреки всичко се направиха много неща в областта на културата, те са видими. Онова, което беше необяснимо, което и до днес не мога да приема, е, че в България могат да ти искат организирано оставката хора, на които си попречил да откраднат ателието на един велик български скулптор като Андрей Николов. Ето това се казва „демокрация“.
– Нали не живееш с илюзията, че след теб ще остане ехото на ръкопляскания и скандирания на думата „Браво-о-о-о-о…? Какво ще кажеш все пак на тези, които са признали положения от теб труд, потупали са те искрено по рамото ти с добри думи?
– Вече на нищо не вярвам и нищо не искам.
– Все заобикалям този въпрос, но не мога да го отмина – какво разбра по време на тежкото ти боледуване – има ли и добри хора, много ли са, малко ли, които не те оставиха сам; видя ли приятелите си?
– Да, благодарен съм на двамата прекрасни професори като д-р Будах и д-р Бербом, които убиха това злокачествено нещо в мен. Безкрайно ценя и ще ценя ръката и топлотата и енергията, която моята съпруга всеки ден ми даваше и ми дава, и малкото ми предани приятели – единствените, които при всичките си обаждания не ме питаха как съм, а от какво имам нужда. Ще бъда до края на живота си благодарен, че ги има.
– Символ на какво беше оня прозорец в германската болница, през който философски си наблюдавал дървото с началото и края на листата му, четири от които си оставил нарисувани в колекция своя или си подарил на някого?
– Не бих казал, че това е символ, а че е единственият прозорец, от който три месеца виждах света. Парка, дърветата, есента и падащите листа бяха част от времето, в което аз ги наблюдавах всеки ден. Онази метаморфоза в живота, в която за секунди се променяше всичко. А за рисунките – те ми даваха енергия, осмисляха оздравяването ми. Картинки, с които след като успях да направя изложба, а средствата от продажбата дарих на децата в ИСУЛ, болни от рак. Каква по-хубава реализация би могло да има.
– Ти беше преминал през своя ад, когато трябваше да влезеш за последен път при гаснещия, при големия български поет и родинолюбеца Георги Джагаров, с когото силно се уважавахте и обичахте. Какво преживя в мъчителните минути на разговора ви в болничната стая?
– Да, до последния му дъх обичах да стоя до леглото на този голям българин. Един човек, който ме беше научил що е то родолюбие и родна земя и как да ги обичам. Преживяванията бяха много – изписа се много, в медиите се появиха хора за щяло и нещяло да говорят за приятелството ми с него. Но по-важното е, че два-три дена преди да си отиде завинаги, той ми каза нещо, което и до днес го нося в себе си: че няма да може да ми върне едни пари, с които му бях услужил да си плати през последния месец тока в къщи. Колко тъжно, че той си отиде с тази мисъл за нещо неизпълнено.
– Като теглиш чертата какво излиза – има ли смисъл успелият и преуспелият интелектуалец, човекът на изкуството, този с мисия в областта на културата да се занимава и посвещава на политиката? В днешно време, не изобщо?
– Каквато и черта да теглим, то градежът има смисъл винаги. Благодарение на това, че приех да участвам в политиката стана възможно да ремонтираме театри, да направим нови музеи, да покажем България в Лувъра и в най-престижните световни зали, да реставрираме много църкви, да покажем Ларгото, да се борим за пари в киното, в читалищата, в библиотеките, в театрите. Да, разбира се, има смисъл. Всичко това е в името на културата и ако всички абдикираме, то тогава кой ще е този, който се интересува от култура в наше време.
– Ти лично спечелили ли нещичко, служейки й или тя те ограби, отнемайки ти златно време за творческа работа?
– Онова, което беше моят чар в политиката и моята голяма „печалба“ са откраднатите ми в КТБ пари, злокачествен рак и викането на оставка от соросоидни формации, грантаджии и издънки на тежката комунистическа номенклатура, днес самопроизвели се в крайни демократи. Няма що – голяма печалба.
– Кажи ми как се наваксва изпуснат скъпоценен миг, безвъзвратно изгубено време, как се запазва завоюваното място на професионалния връх?
– Дори като министър, като депутат и председател на парламента аз нито за миг не съм прекъсвал творческата си дейност. Не е имало ден въпреки всичко да не стоя поне два-три часа в ателието си. Да, днес времето е мое.
– Не може да не си имал безрезервната подкрепа на близки и най-близки хора в празнични и изпълнени със страдания житейски случаи. Те най-са ценели у теб професионалните ти способности на художник, и на голям скулптор. Спомням си думи на д-р Снежа Бахарова, „Докторката“, както я наричаш ти: „На първо място силно впечатление прави талантът му. Той е един безкрайно образован човек с невероятно богата култура“. Да чуеш това от твоята вдъхновителка, от спътничката ти в живота, си е щастие. Какво е тя за теб като личност и какви грижи полагаше за лечението ти като лекар?
– Съпругата ми, ако не ценеше в мен определени качества, сигурно днес нямаше да бъдем заедно. Тя е един превъзходен лекар, отличен диагностик с близо 30-годишна практика в „Пирогов“; тя е човекът, който безпогрешно ми е поставяла всяка диагноза, включително и за тежкото ми заболяване. Тя неотлъчно е била до мен през всичките години и днес също е до мен. Тя е човекът, който в най-трудните ми моменти ми е държала ръката, за да ми даде енергия, химия, вяра, кураж и надежда. Докато съм жив мога да коленича пред нея и да й благодаря. Но тя е и човекът, от който трябва да искам прошка за проклетия ми характер. Затова нека да е жива и здрава!
– Колкото и да е деликатен въпросът с отношенията ви с Бойко Борисов, няма да го спестя. Да, той те привлече в политиката и в държавните дела на културата, но има и хора, които смятат, че това не те е дарило само с позитиви, а е хвърляло и студена сянка върху слънчевото ти име. Каква е всъщност истината, която трябва да знаем?
– Нямам никакви противоречия духовни с Бойко Борисов. Имали сме много пъти и разминавания, както и последното. Това го има навсякъде в политиката. Борисов е един утвърден дългогодишен добър политик и това трябва да му го признаем. Да, поправял е своите човешки грешки, грешки, които ни разделяха като позиции, а разривите идват тогава, когато грешките са по-големи. Нашите отношения са прекалено лични, но в голямата политика Бойко Борисов е един успешен политически играч. А истините, които всички искат бързо да научат, не са вестникарски жълти страници, които можеш да подхвърлиш наляво и надясно. Те са много по-сложни, много по-дълги, много задкулисни. Смятам, че това трябва да бъде запазено като време и документ в една книга.
– И в самия край на този наш внезапен – искрен и честен разговор – да ни кажеш – какъв бе животът ти до тук и, как искаш до продължи той?
– Дотук животът ми беше много радости, много сълзи, много лутане, много успехи и неуспехи, много измами и самоизмами, много сладости и горчивини и много др. А как да продължи – всяка сутрин с много слънце.
Въпросите зададе Петър Андасаров