(Васил Иванов Милев)

(30.VІ.1942)

Роден в гр. София. Средно образование получава в Червен бряг, а висше филологическо – в СУ „Св. Климент Охридски“.Работил е в Комитета за телевизия и радио като редактор, в Киноцентър – Бояна, във вестниците „Вечерни новини“, „Земеделско знаме“ и др. Публикуван е в литературни алманаси и антологии. Носител е на национални награди от литературни конкурси. Превеждан е на различни езици. Председател на Дружеството на писателите „Златна Панега”, включващо общините Червен бряг, Луковит и Ябланица. Съставител и главен редактор на едноименния алманах „Златна Панега”. Член на Съюза на българските писатели. Живее и твори в град Червен бряг.

Издадени книги: „Биография на камъка“ (2007), „Пастир на думи“ (2010) 

 

 

 

ЗАКЛИНАНИЕ

 

На Георги Трифонов

 

Какво пък – нищичко не прося.

Живея, както съм живял;

сред чужди болки, от въпроси

с добре минирана глава.

 

След отговорите, открили

пред мене правда и лъжа,

Велики Боже, дай ми сили

да мога с теб да продължа

 

напред: през думите, с отляво

едва удържан сърцебол,

да лъкатуша – без лукавост –

като антично стихче гол.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ЛЮБОВТА

 

На Анелия Гешева

 

Розите разцъфнаха.

Няколко дни след последния дъжд.

Люляци в бяло и лилаво

оцветиха дворовете.

За втори път през тази година.

И бабината душица

се разбунтува пак.

Джанките – също.

 

А каква суша мина оттук,

какво беззимие,

какво безводие!

Нещо обърка естествения ход на живота.

Така степен пожар,

изпепелил хляб и природа,

сетне посяга на душите човешки.

Елегията идва със забравени

настроения и ритми.

/в Библията всичко това го има описано./

 

Но сега, когато розите

и люляците, и джанките цъфнаха,

какво ни чака по-нататък?

Има ли надежда на надеждите?

А любовта? Как са нещата

около любовта?

 

Дано и тя като тревата,

с прясна хлорофилна кръв

разбудила планетата,

без почукване влезе в сърцата!

Разбий вратите и прозорците, любов!

 

 

 

 

 

 

 

 

ЯБЪЛКА ЗА ЕВА

 

Дървото се прегърби най-накрая,

безпомощно пред старостта, разбрало,

че само милост го задържа в рая,

макар че пак е пременено в бяло.

 

Стопанинът му, аз самият, гледа

към миналата през точила брадва.

И друг ще стане дворът на съседа

от ябълки, сърцето дето радват.

 

Богата ще е есента ти, Боже!

И щедра! Само в моята градина

един-едничък плод ще лъсне кожа –

красив и сочен, като за картина.

 

Какво да правя? Няма я ламята

да долети и да го грабне скришом.

Кому е нужна ябълката златна

и в приказки кой нея ще опише?

 

Остава Ева. Ще дочакам Ева

да вдигне към дървото озарено

очите си на непорочна дева

и да откъсне чудото червено.

 

Накуси ли го, знам какво ще стане –

ще се обърка и ще се стъписа,

отпила от горчивото познание

на мойто житие и мойте мисли.

 

Вземи я, Ева, ябълката! Тя е

последна радост на дървото в мене.

Душа, която вече не мечтае,

но само от любов е изкушена.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДЕЖА ВЮ

 

На всекиго се е случвало:

отиваш някъде за първи път

се слисваш –

вече си бил там преди време.

 

За паметта няма непознати места –

улиците са същите,

непроменени къщите

са надвесили балкони с цветя…

Дори с хората се знаете,

щом сърдечно те поздравяват

с “Добре дошъл” .

 

“Дежа вю” било това.

 

Не се опитвай да намериш

обяснение на явлението!

 

И преди си попадал

в подобно положение.

Бил си в този пейзаж.

Чешмичката е на старото място.

Едно момиче с дълги плитки

те е целувало на зелената пейка.

Под върбата.

 

Някога, някога …

Другаде.

 

Бил съм в този живот.

B същата бедност.

Изгорял съм до край

тази любов.

 

Срещал съм и това вълнение –

в друго стихотворение – то

няма да роди.

Негов двойник наднича от миналото.

 

Познавам тази мечта.

Същото разочарование.

Разкъсваща болка.

Разлудуваното слънце.

 

Само в щастието

няма да се върна

като в нещо,

пожелало да се повтори.

 

Синът ми не порасна край мен,

a щастието да ме прегръща

е останало някъде назад

в спомена,

който, като сянка от облаче,

замъглява очите.