(Васил Иванов Милев)
(30.VІ.1942)
Роден в гр. София. Средно образование получава в Червен бряг, а висше филологическо – в СУ „Св. Климент Охридски“.Работил е в Комитета за телевизия и радио като редактор, в Киноцентър – Бояна, във вестниците „Вечерни новини“, „Земеделско знаме“ и др. Публикуван е в литературни алманаси и антологии. Носител е на национални награди от литературни конкурси. Превеждан е на различни езици. Председател на Дружеството на писателите „Златна Панега”, включващо общините Червен бряг, Луковит и Ябланица. Съставител и главен редактор на едноименния алманах „Златна Панега”. Член на Съюза на българските писатели. Живее и твори в град Червен бряг.
Издадени книги: „Биография на камъка“ (2007), „Пастир на думи“ (2010)
ЗАКЛИНАНИЕ
На Георги Трифонов
Какво пък – нищичко не прося.
Живея, както съм живял;
сред чужди болки, от въпроси
с добре минирана глава.
След отговорите, открили
пред мене правда и лъжа,
Велики Боже, дай ми сили
да мога с теб да продължа
напред: през думите, с отляво
едва удържан сърцебол,
да лъкатуша – без лукавост –
като антично стихче гол.
ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ЛЮБОВТА
На Анелия Гешева
Розите разцъфнаха.
Няколко дни след последния дъжд.
Люляци в бяло и лилаво
оцветиха дворовете.
За втори път през тази година.
И бабината душица
се разбунтува пак.
Джанките – също.
А каква суша мина оттук,
какво беззимие,
какво безводие!
Нещо обърка естествения ход на живота.
Така степен пожар,
изпепелил хляб и природа,
сетне посяга на душите човешки.
Елегията идва със забравени
настроения и ритми.
/в Библията всичко това го има описано./
Но сега, когато розите
и люляците, и джанките цъфнаха,
какво ни чака по-нататък?
Има ли надежда на надеждите?
А любовта? Как са нещата
около любовта?
Дано и тя като тревата,
с прясна хлорофилна кръв
разбудила планетата,
без почукване влезе в сърцата!
Разбий вратите и прозорците, любов!
ЯБЪЛКА ЗА ЕВА
Дървото се прегърби най-накрая,
безпомощно пред старостта, разбрало,
че само милост го задържа в рая,
макар че пак е пременено в бяло.
Стопанинът му, аз самият, гледа
към миналата през точила брадва.
И друг ще стане дворът на съседа
от ябълки, сърцето дето радват.
Богата ще е есента ти, Боже!
И щедра! Само в моята градина
един-едничък плод ще лъсне кожа –
красив и сочен, като за картина.
Какво да правя? Няма я ламята
да долети и да го грабне скришом.
Кому е нужна ябълката златна
и в приказки кой нея ще опише?
Остава Ева. Ще дочакам Ева
да вдигне към дървото озарено
очите си на непорочна дева
и да откъсне чудото червено.
Накуси ли го, знам какво ще стане –
ще се обърка и ще се стъписа,
отпила от горчивото познание
на мойто житие и мойте мисли.
Вземи я, Ева, ябълката! Тя е
последна радост на дървото в мене.
Душа, която вече не мечтае,
но само от любов е изкушена.
ДЕЖА ВЮ
На всекиго се е случвало:
отиваш някъде за първи път
се слисваш –
вече си бил там преди време.
За паметта няма непознати места –
улиците са същите,
непроменени къщите
са надвесили балкони с цветя…
Дори с хората се знаете,
щом сърдечно те поздравяват
с “Добре дошъл” .
“Дежа вю” било това.
Не се опитвай да намериш
обяснение на явлението!
И преди си попадал
в подобно положение.
Бил си в този пейзаж.
Чешмичката е на старото място.
Едно момиче с дълги плитки
те е целувало на зелената пейка.
Под върбата.
Някога, някога …
Другаде.
Бил съм в този живот.
B същата бедност.
Изгорял съм до край
тази любов.
Срещал съм и това вълнение –
в друго стихотворение – то
няма да роди.
Негов двойник наднича от миналото.
Познавам тази мечта.
Същото разочарование.
Разкъсваща болка.
Разлудуваното слънце.
Само в щастието
няма да се върна
като в нещо,
пожелало да се повтори.
Синът ми не порасна край мен,
a щастието да ме прегръща
е останало някъде назад
в спомена,
който, като сянка от облаче,
замъглява очите.