ТРУПАТА
Трупата лумна в пенсионерския клуб като бенгалски огън – искреше от ентусиазъм и енергия. Клубът не помнеше толкова млада сила, която ококори светналите му прозорци в лятната вечер. Това бе крайно необичайно, да не кажем прецедент, тъй като пенсионерският клуб опустяваше и хлопваше кепенци още преди първите централни новини по телевизиите. Просто си идваше традиционното време за вечеря, полудрямка пред сериала и ранното лягане.
Никой не знаеше как и кога трупата се беше въдворила в клуба. Но тя трайно и волно се настани в него по три вечери седмично, буквално през ден. Прозорците наперено светеха, а старомодните дантелени перденца щедро показваха всички лудории в лоното на клуба.
Трупата беше експериментална, тоест ателие за непрофесионални таланти. Девойчета и момчурляци хвъркаха нагоре-надолу из залата като ластовичи ята, така че прашинка не остана неизлъскана от столове, маси и двата сервизни шкафа в кухненския бокс.
Голямата кръгла маса, която обикновено се отлепяше от едно кьоше само за годишни отчетни събрания, сега всевластно завзе, кажи-речи, центъра на залата почти срещу входната врата. И не само – стана фокус на всички приумици на трупата.
Веднага щом тумбата влетеше в клуба и разхвърляше по столовете раници, шапки и чанти, окупираше кръглата маса. Ама какво ще рече окупираше? Изскачаше през вратата откъм тоалетните и мокрото помещение, и яхваше столове, които обграждаха масата. Сякаш я сгащваха за своего рода разпит някакъв. Ама биваха и въоръжени. С какво ли?
Веднъж я накачулиха дълги черни гаги – от тези, прочутите венециански карнавални маски. Едно девойче с пантомима откъсна нещо от лицето си и го хвърли по средата на масата. Гагиге го закълваха хищно и после зловещо затракаха с клюнове една срещу друга. От време на време всяка една с гъргорене и кълвене по масата разгорещено убеждаваше другите в нещо си. Останалите по същия начин ѝ опонираха, категорично и възмутено отхвърляха тирадата ѝ. Дори се надпреварваха коя от коя ще бъде по-язвителна. Най-интересното беше, че всяка гага, дето се вика, гледаше най-вече да наплюе съседната. А всяка следваща тирада не схождаше с предходната. Ха, сега де, как го постигаха! Гагиге не сбираха грам съгласие помежду си, въпреки че изкълваваха уж до троха всичко абсолютно неприемливо за всяка една.
Насред цялата тая врява изведнъж застиваха, сякаш с гръм поразени. Аха, сещаха се за онова, което още в началото девойчето беше хвърлило пред тях по средата на масата. Почваха да душат, да опипват с клюнове, панически да го търсят. Следваха писъци и отчаяни вопли…
- Свалете маските! – гръмваше глас на невидим повелител.
Гагиге застиваха. Падаха с тракане на масата. А ужасени ръце скриваха лицата. Тишина! Комар не смееше да бръмне…
Изведнъж избухваше неудържим кикот, смях до сълзи.
- Пулчинела!
- Скарамуш!
А езиците се плезеха на носовете си…
Друг път кръглата маса ахваше, когато тумбата я яхваше, накачулена с мрежи. Речи го рибарски или за хамаци. Отде ги найдоха? Ама то да бяха читави, как да е. Ами пак някаква халосия. Лица не се виждаха. Само ръце, които се оплитаха, гърчеха, напъваха да изплуват някак си изпод възлите. Току нечии пръсти откриваха дупка, мушваха се, напъваха, оплитаха се и пак пропадаха във възлите. Гигантско вълмо. Сякаш октопод се гърчеше върху масата. Ами да – то какво е октопод: главанак без зурла с коварни очички и ненаситно смукало.
Не щеш ли, явява се пак девойчето, откъсва пантомимно нещо от лицето си и го хвърля насред вълмото. Протягат се пръсти, гърчат се през възлите на мрежите, аха, да го докопат. Но взаимно си пречат и омотават едно невъобразимо смукало.
Като по чудо минава Рибаря, усмивката му – като златна рибка. Спира се, гледа с почуда. Смилява се и повелява с безмълвен жест. Изведнъж падат безжизнени мрежите на масата.
- Кълчища!
- Боклук!
И пак неудържим кикот, смях до сълзи. Лицата на всички светят паралелно и меридианно. А езиците се плезят на носовете си…
Клубът не бе вчерашен и беше наясно, че зад тези наглед импровизирани приумици стои вещ диригент. Всъщност бяха двама. Оля, тъмноока брюнетка, и Зина, искрящо бакърена блондинка. Командваха щорма пред тях, непоклатими като капитан на мостика и боцман на руля. Всъщност от първия ред столове за събрания, сбутани в другия край на залата. Бяха неотразими, магнетични. Оля, обърнала антрацитния си взор някъде навътре в себе си. Следеше видение само за нея открехнато. От време на време зениците ѝ си поемаха дъх, цялата се възземаше като политаща птица, сканираше ставащото на кръглата маса и изкушаващо сладко продумваше: „А не може ли да опитаме…” Зина, изпъната като струна на ръба на стола до нея, я стрелваше като предизвикан любовник и плясваше с ръце: „Стоп! Внимание! Да опитаме това…” И всички мигом ѝ се подчиняваха. Оля, облегната на стола, я изпиваше с пламнали зеници изпод премрежените мигли. Благодареше и копнееше. Зоя лумваше като бенгалски огън, хвърляше искри през рамо и руменееше, изпънала гърди, сякаш яхнала Пегас пред Мелпомена.
Но си разбираха от работата, вън от съмнение, всичките им хрумки мигом се попиваха от тумбата на „сцената”. Оля, възпитаник на театралната академия в Москва, Зина – на тази в Киев. Кой вятър ги беше срещнал, един Господ знаеше. Бяха двойка, ясно като бял ден, бяха и невъзвращенки – едното вървеше ръка за ръка с другото. Те не бяха изключение.
През две седмици Оля и Зина буквално избухваха – сърце не трае, пък и да изтръскат напрежението от репетициите, – и завземаха сцената с вечери, посветени на дисиденти като Цветаева, Набоков… Зина забравяше къде се намира. Душата ѝ се възземаше над бакърената грива, духваше нанейде, прекосяваше Черното море, реки, степи и планини. Рееше се над някакви непознати далечни градове с древни кули, катедрали и небостъргачи. Кацаше на огромни сцени, където хиляди очи от десетки балкони бяха вперени в нея под прожекторите. И тя издигаше глас, ваеше с ръце думите, тялото ѝ излъчваше музиката на словата, носталгична, горчиво-сладостна, нега и печал… Зина рецитираше и четеше. Оля разказваше. Мигрантската публика, омагьосана, не помръдваше с часове. Като в транс. Мнозина със затворени очи изглеждаха унесени и отнесени в далечни изгубени светове. Други седяха с отпуснати ръце, а сълзите свободно се търкулваха от клепачите по бузите им и мокреха ризи, блузи и деколтета. Оля имаше усещане, че Зина всеки момент ще направи магия и ще ги депортира във виденията им. Разказваше, очакваше, надяваше се и изпиваше Зина с очи…
Клубът не помнеше подобни сборки. През годините назад пенсионерските вечеринки за календарни празници бяха шумни, гласовити, масите – пълни, разтягаха се акордеони, извиваха се хора, дори танго с китари се въртеше на пети. Песните се лееха с цяло гърло, както и тостовете…
А сега, след като Зина замлъкнеше със затворени очи и ръце, събрани молитвено пред гърдите, публиката бавно се размърдваше, сякаш пробудила се от дълбок сън. Хората ставаха, прекръстваха се, тихичко се сбогуваха се и се разотиваха. Чак на улицата се чуваха гласовете им, които се сливаха без остатък с околните хора.
Сеанси за оцеляване или изповедални за катарзис бяха това? За клуба си беше нещо непонятно, чуждо, затова и не надаваше ухо. Пък и репетициите скоро взеха да се разбързват. Явно времето им изтичаше.
Една вечер тумбата връхлетя клуба, нарамила кашони. След минути се появи откъм кулисите, тоест откъм сервизния вход, в индийска нишка. Всеки се пъчеше с дебел вестник под мишница – не стар за амбалаж, а разноезичен – „Таймс”, „Фигаро”, „Ди Велт”, „Ла Република”, „Марка” „Уошингтън поуст”, „Москоу нюз”, „Чайна тудей”, дори „Торонто трибюн”… Обикаляха около кръглата маса и си хвърляха предизвикателни погледи. В един момент заковаха, яхнаха столовете край нея и захлупиха глави с вестниците. Масата се превърна в един огромен, шумолящ вестник. Под него гъргореха: скептични или одобрителни хъмкания, ахкания с изненади, дори мляскания от удоволствие. Главите бяха потънали в страниците – ни очи, ни усти, нищо!
В този застинал миг яви се пак девойчето, откъсна нещо от лицето си и го хвърли върху мърдащите нагоре-надолу като пипала на октопод страници на огромния вестник. Вестникът сгърчи като опарен смукалото си. Хищни пръсти се стрелнаха към средата на масата, заопипваха, затърсиха… Нищо!
Девойчето им хвърли черните венециански гаги. Те закълваха, чаткайки настървено чейнета… Нищо!
Девойчето метна мрежите. Нетърпеливи ръце ги грабнаха и замятаха като серкмета. Омотаваха се във вестниците, чиито страници се разхвърчаха панически и окапваха като ланшна шума на пода… Нищо!
- Къш! – викна девойчето. И издуха сляпото валмо.
Грабна нещо от кръглата маса, абра-кадабра скри лицето ѝ за миг. Тя се завъртя на пети и грейна в ослепителна усмивка към капитана и боцмана, тоест към Зина и Оля, които в дъното на залата цедяха видяното през миглите си. Едновременно изпрати дискретна целувка към едно ококорено момче зад тях.
Избухна неудържим кикот, смях до сълзи.
- Пулчинела!
- Скарамуш!
- Кълчища!
- Шума!
- Боклук!
А езиците се плезеха на носовете си…
После трупата изчезна. Разчу се, че заминала за международен фестивал за малки театрални форми.
Пенсионерският клуб опустя. Дори прашася. Но не и споменът за лудориите на трупата. Въртеше нонстоп лентата назад, беше му ясно: Тези девойчета и момчурляци бяха гневни, мнооого гневни. Не припознаваха лицето на света. Безброй пъти преопаковано, измамно, лъжовно, направо безлико. Затова се плезеха на носовете си…
След има-няма три седмици трупата с гръм и трясък влетя в клуба. Девойчета и момчурляци хвъркаха нагоре-надолу из залата като ластовичи ята. В кухненския бокс вреше и кипеше. Без съмнение, готвеше се щур купон.
Дойде и шефката на клуба, благодетелката, с кошница с шампанско и сладкиши. Последни се появиха Оля и Зина, капитана и боцмана на този бушуващ като при морски щорм орляк.
Трупата вдигна пред тях красиво рамкирана грамота и гръмна шампанското. На нея пишеше: Специална награда за интерпретация на „Нос” от Н. В. Гогол.
Но другата новина бе безноса. Стискаше я в шепа Оля. Зина още не знаеше. С една дума: отказваха им законово съжителство и въз основа на това – временно пребиваване. А Зина искреше като пръчица бенгалски огън. Душата ѝ се рееше се над някакви далечни морски градове с древни кули, катедрали и небостъргачи, и кораби, много кораби, които я зовяха със сирените си.