ЛУННИ ВИТАМИНИ
Чета си кротко. В кварталния парк. В петък след икиндия. На завет, на хвърлей от морето, загърбил мартенския „моряк”. Главанаци като мене – йок.
Бабите ми гризкат очилата. Нямам ли бебешка количка за друсане? Или барем куче за разхождане! Те пък бистрят СиЕнЕн и Зарубежной Аганьок. По телефоните. И избрани цитати от „Залезът на Запада” на Шпенглер. Аз си чета книга от хартия. „Баш Майстора и Маргарита” отпред-назад, „Маргарита и Баш Майстора” отзад-напред. Като „Хазарски речник”. С диагноза „предчувствие”. Литания ми е легнала на сърцето. Мани – айляк главанак. От време на време си блея напосоки…
Един циганин ми маха. Като Дон на вятърна мелница. Иво! Хич не е наивен. И ухилен до уши. Ще му падне чейнето. Като в необран бостан. Ела-ела, бърже!, вика. Кьоря се през четири – мойте и на лорнета. Фокусирам. Иво – вкопан между два боклуйкчийски казана. До колене затънал… в секънд хенд? Амии, последна згляда за осиновяване. А Иво плува като черен лебед върху манна небесна. Сочи сърцето си. Там разчитам – лъснало в сърма, – „Жандармерия”! А той целият изтупан в якето. Омачканко, линясало. Ама жандармерийско! Брей, завалията – довечерка ще строи сите цигански моми пред сарая си в Комлука. Кеф!
Циганинът продължава да ми маха. Ухилен като топ жандармерист, сгащил терорист. Нахлузил е каки панталони. Маха. Като откачалка. Сгрявам. Вика: ела си вземи, има за сички! Амии, вика ме да му правя снимка за фейсбука! Отвръщам подводничарски – с палец и показалец в кръгче. После палеца върху гръцмуля: Ще ми съсипеш реномето! Пред бабите. Те ме гризкат над телефоните си. Иво – вече наперен жандармерист с колело, – си прави селфи и отпрашва към… сите девойчета в Комлука. Кучето след него суфлира: Тоя балама, язък му за лорнета! И за селфи ортак не става. И полвин луна не мой да гепи от пристанището. Мани! …
Зачитам се, кротко. Па гледам – пред мен се изтъпанили трите влъхви. Антериите им съответно в бордо, мушмула и мента резине. Класа! Акъл – море… Едната вика: У България е най-добре! Пронто? – – контрира другата – Венеция, аморе, Флоренция и Казанова!. Е, дей Париж – Мулен Руж, кан-кан и Латинския със сладките студенти! – потръпва третата. Ба, и под моста е сянка на бургаския плаж, обобщава първата. Само сенки под милото… – въздъхва втората. Сенки, ама длибоки, опъва се третата. Длибоки, ама сенки, клатят глави другите две. Класа! Класа, ама власа… Оглеждам се за бабите. Гузно. Нула внимание от тяхна страна. Влъхвите са отлетели подир опашата звезда на милите си сенки. Сеят лъвове след себе си, а никнат зайци. Мани…
Чета си. Не ми дреме. Отзад-напред „Маргарита” и отпред-назад „Майстора”. Като „Хазарски речник”. Прозявам се. Пуши ми се. Паля. 12-та по ред. Умирам за едно малко. Оглеждам беседките. Три са: с бебешките колички – фул; с табладжиите – без бутилка на масата – жалко. Третата – телефонарник за пубери… Я! Пълна е. Мейлс и фимейлс – юначета и подевки. Препират се. И носовете им не са в телефоните! Търкам очи. Пак същото. Не е октомврийски мираж. Цял клас. Тече дебат. Май са я загазили. Някаква издънка. Пускам локатора на едното ухо…
Уж си чета. А, стига бе! От английската са – моята гимназия, very long time ago. Момиче с висок балкон в средата. Май е учителка – класната? Набива им чемберите. Бръмчи мутиращо тенорче, крехко сопрано му приглася. Слухтя… И не вярвам на очите си. Спорят за космическо есе! На английски. За утре. За пред гости – клечки от еврокосмическата агенция и някакъв баровец от НАСА. Търсел трансатлантически генийчета за полет до обратната страна на Луната. Без китайчета. Те вече били вдигнали китайската стена и я опрели на един кратер. Китайците и китайската стена са на всеки километър, подчертава класната с вдигнат пръст от висотата на балкона си.
- Вие сте гениални скалпове от световни олимпиади. Не изпускайте шанса, сега ви е времето – четка ги тя.
Целият съм слух. The Dark Side of the Moon. Някои я изпяха. Други ще я пипнат. Кое е за предпочитане? Заблейвам се в догадки… Грешка. Кьоря беседката – празна е! Мани…
Мисля. Тая работа без Илон няма да мине. Чакам знака. Умирам за цигара. Паля. Издишвам. През дима – инвитро холограма. Изниква като хипердрон. Скачам на крака.
Аз: – Парола!
Той: – Топло?
Аз: – Грешка. Нямам парно. И Тошко Колев няма го вече… Опитай пак.
Той: – Ти знаеш ли, че имаш страхотни сини очи?
Аз: – Грешка! Мойте са зелени. С тия баламосвай Катето Евро… Последен опит. После – делийт!
Той: – СпейсЕкс! Старшип!
Аз (същисан): – Копеле, дето не те сеят – там никнеш!
Той (ядосан): – Айде без ишмари! Ти мене уважаваш ли ме?
Аз: – Мъск! Тръмпист!
Той: – Тръмпист, ама Мъск!
Аз (подозрителен): – Пак надцакваш НАСА и европейците!
Той (лукав): – Да не издребняваме. Къде се дяна капълът – теноро-сопранчето?
Аз: – Аа, тая работа бадева не става, дърт мошеник.
Той: – Бизнес из бизнес. Дай оферта!
Аз: – Зад гъба ми на пейката пише – с перманентен маркер: „Да сменим паролата” и „Пени ме прегря”…
Той: – Обещавам ти лунен интернет.
Аз: – Ха, на гол тумбак – чифте пищови. Дай друго!
Той: – Три лунни живота!
Аз: – Лунна мъгла. Кво ще рече тва – с малките буквички под линия?
Той: – Една стотна от земния ти живот, умножено по корен квадратен на Пи 3,14.
Аз (възмутен): – Мошеник! Добави поне кашон лунни витамини…
Той(вбесен): – Лунен тенец не щеш ли?
Аз (докачен): А, не – без торлашки номера! Лунни витамини – малцови, ей!
Той (притеснен, под нос): Мамка му! Мамиш, мамиш, мамиш – нищо!
Аз (притаен, на ушите си): Я да ма-амя, ма-аямя, ма-аямя, па ще видим от коя трънка ще изскочи заек! – ръмжа: Без шушу-мушу, знаеш, сделка разваля!
Той (мазен): – Ще ти пратя лунен чек – за една трета от сделката, като капаро!
Аз: – Без земно покритие? Тарикат. Изплюй лунното камъче. Кво търсиш – мъжко или женско?
Той: – Адам и Ева – под дъгата.
Аз: – Лошо, Седларов, лошо! Имаш 12 копелета и син, който го писа „мъртъв”
Той: – Защото си смени пола.
Аз: – А тези ще гепиш за полета до Марс, за марсианската библия, нали! А техните лунни вечери?
Той: – Губиш ми времето. Селена и марсианците са по петите ми. Бизнесът ми виси на косъм. Сделка или не?
Аз: – Икономията е майка на мизе…рията…
…Оглеждам се. Мервам – на отсрещната алея момиче с раничка на гърба хвърчи като ластовичка с развети коси. И момче гони лунната пътека след нея.
Инвитро холограмата отлита след тях като хипердрон.
Викам отчаяно: „Жандармерия! Ивооо! SOS! Влъхвиии!
…Яхнал колелото с кучето, Иво Жандармериста погва холограмата, яхнала хипердрона. Бръмват и трите влъхви върху опашата звезда. Крещят:
- Не давам момичораа, светица еее! – реве Иво.
- Върни младенецаа, роден е под кометааа! – вият влъхвите.
Лампите в парка застрелват мрака. Аз клеча с книга на пейката. Разтварям я – какво следва? Отзад-напред или отпред-назад. Бели страници – нищо. Ни циганин жандармерист на колело, ни влъхви подир сенките на милото, дори марсиански хороскоп не се мярва по тях. Чакам Баш Майстора или поне Маргарита…
…Притъмнява. Лунен лъч прогаря белотата, изписва: От кал да си, от Бургас да си. И изсипва лунни витамини. Сипвам си. Наздраве!
Някому. Някога. Мъск, мани…