Васил Люцканов е роден в Бургас. Завършил е Бургаската английска езикова гимназия. По-късно е студент в СУ „Св. Климент Охридски“ – специалността филология със специализация културология, ръководена от проф. Николай Генчев. Публикувал е свои разкази в широката палитра литературни издания от сп. „Родна реч” до сп.„Съвременник”. Удостояван е с различни литературни награди. Новата му книгата „Душите ни страдат красиво” излиза след двайсет и седем години мълчание. Предлагаме ви най-новия разказ на Васил Люцканов „Осеметажен телевизор“.
ОСЕМЕТАЖЕН ТЕЛЕВИЗОР
Киро Бухала светна – първият прогледнал прозорец на отсрещния блок, както винаги. Нейсе – сигур до шест сме го добутали.
В сумрака стенният часовник тиктакаше, но все още не показваше лицето си. Избутахме и тази нощ, въздъхна Кина. От часове наред се беше ококорила и както винаги, търпеливо чакаше развиделяването през безлистните клони на дърветата пред нея. Щората, дето синът ѝ я спускаше наполовина вечер, правеше прозорецът на широкоекранен телевизор – от най-инчовите, както ѝ се хвалеха внуците, когато се подиграваха с нейния двайсет и кусур-годишен гидюл – дребен дебеланко с тлъста опашка на кинескопа отзад. Бяха му останали само три цвята – черно, бяло и червено. Червеното го разпознаваше безпогрешно и на екрана, и по себе си и около нея самата. Кръвта! Човек, веднъж накървен, никога не изтрива цвета в очите си… в главата си… и в сърцето си…
Шест със сигурност се беше изпълнило. След половин час синът ѝ щеше да затрака в банята, а след още петнайсет минути щеше да влезе с „Добро утро, майко, как спа?”. Хем знае, че по цели нощи си говоря със звездите, ако ги има. Или с караконджулите, дето хептен никакви ги няма. Взеха си пътя като внуците ѝ. За чий дявол ще ѝ играят хоро на нея посред нощите, след като и оная хубостница с косата няма мерак да й дойде на гости, две приказки да си кажат. Сляпата с косата дори нямаше с кво да я стресне, камо ли да ѝ вземе страха: щяха да мълчат като пукали една срещу друга, жива скука – настрана, че със сигурност си мязат като два стръка иглика. Ха-ха, Боже, Боже и света Богородичке, сестро, прости ма мене хлевоустата…
Аз на глас не съм такава злоезична, щото и глас нямам – едвам хоратя с таз крива уста. Мълча и си гледам моя телевизор, дето синът ми го прави с половин спусната щора на прозореца пред мене. Туй ми е целият свят. Не мърдам, той сам шава срещу ми. Отсреща блокът, зад голите клони на дърветата, прозорци като уморени очи – светват и угасват, светват и угасват: екрани, безброй екрани. Ето, глей сега.
Трети етаж, среден „монитор”. Киро взе да тропосва от прозореца до стената с вградения гардероб и обратно. Като бухал в кафез. И комшийките го клъвнаха – Киро Бухала! Тъй му дръпнаха чергата към своите черджета. Закотвил се е в спалнята на жена си. Денем шляпа по пижама от джама до гардероба и обратно, нощем лежи върху празната спалня срещу телевизора, окачен на стената. Гледа ли го, спи ли – иди го разбери. Електронното око се блещи като вързан циклоп по цели нощи, санким – звери се в него нашичкият. Преди първи петли, дето ги няма, стаята ослепява. Сигурно тъй е нагласен телевизорът – беше чувала, че има и такива чудесии. Синът му, дето веднъж седмично се вясва, го е уредил с модернизацията. Ама Киро гледа ли го, модернизацията ли гледа него, не е ясно. Едно е ясно като бял ден – прозрачните найлонови дантелени перденца на прозорците Киро не пипа, стоят дръпнати от стена до стена, както ги е оставила жена му, когато се е възнесла без време, горката. Зад тях, като на екран Киро мери орисията си, завалията. По пижама! Сякаш я чака да дойде от банята и да си легнат на тяхната спалня. Вярва ли го? Чака ли я? Какви ли мисли бродят из главата му, както у нейната? Спомня ли си? Какво си спомня – жената, децата, внуците? И звери ли се по цели нощи срещу електронното око, дето го наблюдава до съмнало? Един Господ знае… И Киро Бухала – той най-добре си знае кафеза, в който сам се е курдисал…
- Добро утро, майко, как спа? – синът ѝ, милият, знае, че по цели нощи не мигва и си говори с караконджули като нея от блока отсреща.
Носи ѝ кафе – полвин чаша, толкоз ѝ позволяват. Ухае на утро, искрица хорски живот с полвин удоволствие. Е-ех, и това е нещо. Синът ѝ вдига леглото зад главата ѝ и поднася чашата към устата ѝ. Ароматът я удря в носа ободряващо. Сърба на бавни глътки. Синът ѝ търпеливо попива брадичката й с мокра кърпичка – добър е, вече е изпил една конска доза… с две цигари. Пуста отрова, толкоз години не можа да я остави, хем го увещаваше с какви ли не обещания от нейна страна. Ама и двамата знаеха, че нито той, нито тя ще ги изпълнят… Подава ѝ в здравата ръка две мокри кърпички, демек щади ѝ малкото останало достойнство. Сама да си остърже гурелите, да си освежи слепоочията и шията. Боже, Боже, за нищо не ме бива и да ти кажа правичката много се помайваш, да си ме прибереш при мъжа ми – вече трийсет и кусур години изминаха… Прости ми, грехота е, Божа ти работа, не ни е писано да ти се месим, ама тоз животец – като се е вкопчил у мене, като пиявица: пий ме по малко и не ме оставя…
Синът ми носи попарка в купичка. Изправя ме да седна. Наметва ме с жилетка. С поларено одеяло скрива памперса и голите ми пищяли – щади ме, грижи се да не кихна. Изгълтвам попарата до трошица. Пия топъл чай от шишето с дозатор и преглъщам шепата сутрешни хопчета. Оригвам се. Като бебетата. Аслъ като бебе ме гледа синът, горкият: дърто бебе на дърти години. Орисия?
Клатя си краката седнала на леглото – ортопедично е, удобно, с кеф ти вдига главата, с кеф ти вдига краката, с кеф ти сваля таза. Кеф и срам… Синът ми вече е изпразнил торбичката с орината от катетъра. Чиста съм, ляга ме и се оттегля и той да хапне някой залък. Я хапне, я умори някоя цигара… И вдига още щората пред мене…
Я гледай – осми етаж, десен краен „монитор”. Генералшата светна и в спалнята, и в хола! Ама пердетата не дръпна. А климатиците ѝ пердашат на макс. По удобствата е. Генералска ѝ работа – широко ѝ е около врата (синът ми забрани да питам за такива работи). Когато преди години купиха апартамента (крайните са четиристайни, хол с преходна дневна, както в едновремешните старите богаташки къщи в центъра), генералшата казала на комшийките: Държа да ми е просторно, светло и топло. И си направиха собствена изолация на целия апартамент барабар с покрива отгоре, дето генералът си поби огромна сателитна антена – сякаш отдолу армейски щаб командваше. А дограмите им, чудо невиждано – само на техният апартамент с цвят на дърво. Айде де! – сякаш сутрин мрамор серат. Пфуу, няма засищане човешкото тшеславие – геран бездънен! И като в герана – копаеш все по-надече, ама под земята. И точно тъй излезе накрая работата. Генералът дал всичките си пари на единствения си син, дето бил изучен нейде в чужбината, за някакъв чужбински бизнес. Трябва да е бил бая капитал, защото синът му кога фалирал, т.е. изгорели генералските пари, дамла ударила лампазите и онемели с изкривена уста – как може на генерал нож в гърба да му забият и то чрез собствения му син?! Ами на – може, дори една попържня не му дало за компенсация ей това нахално „можене” по западен тертип. Сега генералът е в моята партия, мисли си Кина, редови редник, и той като бебе се възстановявал. Като капак, паднали акциите на генералшата в махлата, злобеят комшийките, проклетиите недни. А тя, горката, всеки уикенд скришом на количка извеждала генерала и го товарела като чувал с картофи в джипа за старата им къщичка в Сарафово. Бог дал, Бог взел – тъй върви светът, иди му разбери мурафетите…
Синът ми, уморил две-три цигари, пак влезе да ме нагледа: намести възглавничките под глезените ми, за да са нависоко превързаните ми пети с декубитационни рани (пущините цъфват за часове от залежаването), оправи чаршафа и завивката, дето все ги изритвам на една страна със здравия крак, а всъщност провери намирисва ли памперсът ми. Щади ме милият, не пита директно оплескала ли съм се, щото аз самата не различавам кога пърдя, кога сера, не е за разправяване… Звъни на Галинчо, рехабилитатора, кога ще дойде да ме мъчи. Ама е забавен, голяма ми е разтуха. Ше та изям, сладур – будалка ме кога се напъна да му изпълня упражненията. И се усещам, че се държа кат подевка: той ме четка, разсмива ме, а на мен ми е приятно и му говоря глупости несвестни. Боже, боже, докъде я докарахме? Баба му Бъна излезе, че ми е дружка от младини, живели сме на една улица – последната преди бургаското блато. Сега му викат Атанасевско езеро, защитен резерват – розово фламинго и лебеди гнездели в солниците – чудо невиждано. Та Бъна, мой набор, си била отишла преди десетина години – тъкмо навреме, милата, не се била мъчила. С Бъна сме и землячки, само че нейното село е оттатък Бакаджика с хайдушките къшли на Инджето – от тронките е: от южните преселници, друга тюрлия им са сукманите – черни, ама с ярки пъстри краища, кат пролетни цветни лехи, а забрадките им – керемида или петльов гребен – алени. Бъна, добра душа…
Та Галинчо май ме припозна с баба си, сигур много го е обичала, та ме кътка. Видя снимката с мъжа ми на библиотеката, от ония чернобелите, поръбени като дантелка покрая, и вика: Много си била хубава! Ех, кои години бяха, още преподавах френски и от високите токчета не слизах. Харесвам го Галинчо, любимец ми е, разтуха и радостчица, кътка ме и ме мъчи, ха дано и на крака да ме изправи, да видя пак морето – Белия свят, още ми е мил…
Галинчо щял да дойде към икиндия, после ще довтасат ония две фурии – докторката, дето била манекенка на младини, и сестра й асистентката, да сменят превръзките на петите ѝ. Като ураган са – синът ѝ предварително разчиства терена, приготвя им торбичка за мръсните бинтове, центрира леглото насред стаята – ужас и безумие. Ония влетяват с калцуни върху ботушките, с ръкавици и маски, разхвърлят ме, разтварят чантите и почват да си говорят на патагонски. Фурии не ами върли джидии – режат бинтове, махат със щипци марли, режат мъртви кожи, чистят раните, заливат ги, мажат ги, бинтоват ги, лепят, после – гърба, задника и айде кръгом: на вратата синът ѝ държи торбата, те хвърлят вътре калцуни, ръкавици, маски и стъпят ли на токчета, тръгват като манекенки на ревю, вирнали ония ми ти цици под пуловерите, та и нослетата и брадичките им пеят: колко сме хубави. Майко мила, опасни женки. Фурии, харпии, същи амазонки! Прибират парите и беж за следваща жертва. Много сме, няма спиране – да са живи и здрави, без пети крака стават ли?…
Кат стана дума за курназ момите, излиза, че от край време жените са къде по-държеливи от мъжете. Жената, от първескиня до последния внук, все тегли талигите на нечия челяд, затуй две и двеста знае. Мъжете след пенсия сдават бърже багажа, една простата им остава да си я къткат. Такава е нашта орисия: живеем повече, ама и повече се мъчим. Тъй отредил Господ! Ей на виж отсреща…
Втори етаж, десен краен „монитор”. Тоня Бахданова – Тончето! В четиристаен с двоен хол сам-сама като кукувица. Неразведена, без мъж. Оня духнял по фльорци, когато отишла да гледа болния си тейко. И го зарязала. Сама, ама не съвсем. Полвината хол и едната стая дала на дъщеря и зет си със сина им, че и спестяванията си им харизала, защото останали безработни, голи и боси. В кухнята на пръсти рано сутрин и късно вечер премита. Хапва като птичка божия – благодат и милост раздава от сърце, без отплата. Ей я на – още не грейнало, тя сади китки под терасата си. И къде мислиш реди градинката си? В тънкия клин между двата блока, най-големия ветрилник и боклучарник, дето е дупка до дупка от ВиК каналджиите. И тя кво – първо събира боклуци на купчинки, после в чували натъпква и ланшната шума, изхвърля всичко в кофите. Грабва гребло и заравнява траншеите. Накрая се кротва на колене да сади рози и да реди лехички, огражда ги с камъчета, кътка ги като пиленца квачката. Ще речеш, луд умора няма. И защо бе, Тонче, се трепеш, от тъмно до мрак? За оня дет духа? Не, ясно е кат бял ден: горе на втория етаж е мъката – не може я преглътна, долу сред влажната земя е невидимата и никому непречеща радостчица: да реди цветен живот, да облагородява стъпканото, изровеното, изоставеното. И сякаш Господ ѝ праща вдъхновение. Хвърлят ли нощем край контейнерите артисал теракот от разкрасяване на бани, кухни и антрета, Тончето ги събира, мъкне с торби до своята Голгота, нещо бае над чирепите и оглежда тревното си клинче с три дръвчета. Ама те не са какви да са. В най-широкото се е възправил един як бук, изклонил с времето над осеметажния блок. Край него в триъгълник са се прислонили два кестена. Трите вкупом лятос изтъкават блага сянка над двете пейки зад алейката ѝ. След някой ден букът осъмна загърлен с герданче, не беше ясно защо и какъв е замисълът. След седмица разноцветна птица феникс го подпря с гордата си главица. Бяла чайка го свърза с единия кестен, лаврово клонче в човката на гълъб – с другия. Лехите се ухилиха, разделени с пъстри ширити, вървищата със сиви плочки се спряха до теракотени мозайки, дори бордюрчета се появиха там, където са били бастисани от ВиК ордите. А Тончето продължава да сади и да плеви. Огради всеки розов корен с парчета кахлени тръби, да ги опази, да разцъфнат за чудо и приказ, да радват мало и голямо, проходящо покрай доскоро най-келявия клин на кварталната градинка. Бабите ѝ се радваха, подкрепяха с хвалби и благословии, ако не с болни артритни и ревматични колене. Мъже взеха да се заглеждат в чудесиите й от терасите си, докато пушеха и хвърляха фаса си напосоки към вятъра. Съседки хвърляха по едно завистливо око, докато тупат килими и пътеки. Клинчето ѝ радваше душите наоколо, две мнения нямаше, че разнася благодат наоколо… И както работата вървеше с попътен вятър от сутрин до вечер, един ден бабите завариха Тончето да циври и да подсмърча на колене насред клинчето си. Защо бе, дъще, да не би някой да ти посегна, изтръпнали питаха те. А тя им показа счупен кухненски нож, забит в рохкавата пръст вместо розов корен – дупката зееше празна, а ножът беше кален до дръжката. Ха сега де?! И кой поразеник ще се полакоми за един розов корен, холан, тюхкаха се бабите и утешаваха Тончето. „Жена е! – отсъдила вяло Тончето. – Мъж с кухненски нож няма да излезе срещу една роза посред нощ”.Не думай, ахнали бабите, досещайки се за останалото. „Съседка е. Видяла и завидяла и посреднощ ръчнала да ми краде розите!”, Тончето се изсекнала натъжена. Бабите вдигнали ошипени вратове към околните тераси и кълняли наум. „Ще го преживеем, розите ми и без нея ще цъфнат”, рекла Тончето и се навела да окопае оцелелите. Направи добро, пък го хвърли на свинете, щели да кажат бабите, но прехапали език. Господ забавя, но не забравя, рекла една и прекръстила Тончето, както си била гърбом на колене…
Кина се беше заплеснала – хем мержелееше долу Тончето да плеви и реди, хем ѝ се губеше, най-вече виждаше голямото ѝ сърце да се усмихва на живота. Даа, животът не е за вярване, ама е шантав и много хубав, щото е единствен, друг няма.
Ето да вземем баба Ганка – първи етаж, краен десен „монитор”. Дъщеря ѝ се обеси, не понесе живота изотавена с дете на голи ръце. Баба Гинка сама я приготви за погребението, няма роднини. На сиротния си внук Ваклинчо хариза апартамента, изучи го, даде му всичките си пари, а той я изхвърли на улицата без една черга на гърба. Кина я прибра за седмица вкъщи трепереща и безсловесна, докато я пуснаха в празната портиерна срещу символичен наем за блока. Оттук-оттам посъбра покъщнина – Кина ѝ даде легло с пружина, друг – готварска печка „Терма”, трети – стар хладилник „Мраз”, четвърти – маса и два стола, дори с черно-бял КТМ телевизор се сдоби с аналогов сигнал. И продължи да прекопава бахчата в дворчето на родната си вече съборена къща в Русокастро. Кинта и двайсе бабе, над осемдесет лазарника. Почти без зъби в устата, но озъбена на живота проклетия, дето го е захапала и няма отърване. Светна баба Ганка – вари си чайчето от билки, дето сама си ги бере, сама си ги суши, сама им бае: трай бабо, за добро…
А, ето и Кера Вегетарианката. Втори етаж, среден „монитор”. Простря зад остъклената тераса – знак, че ще ми дойде на гости, зарадва се Кина. Боже, боже, холът ми се обърна на пенсионерски клуб: болнично легло и кресло до него, на масата до дивана всяка слага армаганец – по нещо точено, по някоя вафличка, курабийка, парче домашна баничка, старо бананче, портокалче. Милите баби, не са ме забравили. Ка щяло, страх ги е, че редеят долу на пейките… Виж Кера е душичка, врабче – чурулика и те кръсти да ти даде кураж и силица. А за своя трънен венец дума не обелва. Големият ѝ син разведе сибирячка рускиня. Малкият й син – малък-малък, мъж над петдесетте, втори път се разведе. Жена му, дето все безработна стоеше, кръшкала по курвари – хай да му се невиди и скопосницата. Прибра я синът ѝ парясница с деветнайсетгодишен син. Кера продаде наследствен апартамент в центъра на молян, тя е родопчанка, милата, даде още петнайсет хиляди бели пари за черни дни за нов апартамент в Бургас, да го изпедепца синът й по свой табиет, да го обзаведе за новата си жена. И уж всичко бе рози и каранфили, до Италия я води на сватбено пътешествие, а накрая храс – курвалък и развод, втори и сигур последен. Кера обаче е от стара коза яре – новия апартамент, дето им го купи, го приписала на внучето, момченце. И оная брантия останала с пръст в уста. Сега синът ѝ се е залостил в хола от другата страна на блока, а тя витае в старата си спалня със снимките на рано отишлия си мъж и внуците, и остъклената тераса, откъдето ѝ праща паролата им: Ще ти дойда на гости, чакай днеска следобяд. Хубаво – и други ще дойдат, още не са си ошетали болежките. Тъй е тя, бавната и славната, слоу ливинг, дето вика внукът ѝ, галактическия петешественик, дигиталния номад, както го нарича баща му – синът ѝ от другата стая, а тя си му говори наум – на баба милото чергарче, сега бил се закотвил в Сингапур… Та Кера днеска явно не е дежурна по внук. Малкият ѝ го водят веднъж седмично, всъщност тя го взима от училище, нахранва го, облича го със скътани пари от пенсията. Компенсира с нейните треволяшки супички. Само червен и чер пипер си купува, милата. Какво да прави, що да стори – счупило се гърнето, вода в него не мож носи. А тя, милата, крета едва-едва с бастунчето – преди време счупи таз в банята, заздравя накриво, наново оперира, пак накриво, окуця, тепа с патерицата като впрегната в живота Сивушка. Когато беше на легло, синовете не я оставиха да мухлясва, сега тя е на ход: за тези мъже едва ли има следващ влак – ошушкани до шушка, обезверени, смачкани от никаквици, срам за пола. Няма да ги остави, синовете си – кръвта ѝ, сърцето ѝ, душата ѝ. Може да е кинта и двайсет и с бастунчето да си ляга, но е родопчанка! Хромите крака си дава, ама духът си не дава. И ще раздава кураж – Майка Кураж!
Добре-е, доста от бабешките сериали. А виж я нашта Кунка – пети етаж, среден „монитор”. Рано-рано премита терасата и леген с пране курдисала на перилото за простиране. Кунке, дръж здраво бастуна да не бутнеш легена с метлата. Вършее нашта като куцо пате в калчища. Кунка е ербап жена, кукувица, вдовица като останалите, ама ербап. Седем хиляди даде за нови стави и ей на – станала била хаджийка, на осемдесет лазарника се вдигнала и прелетяла до Ерусалим, на Божи гроб да се поклони, свещ да запали. За какво ли се е помолила в тясното параклисче с Христовия саркофаг? Евалла, Кунке! Дано не излезе последно причастие – пу, пепел ми на устата!…
Ето нещо по-така ентелигантно: седми етаж, среден „монитор”. Архитектчето е излязло да си издими пурата на теферич кафе. Терасата му е приказка на Шехерезада! Измайстори я като еркер, държи се на тънки ориенталски вити колонки, между тях – матово стъкло като лятна омара, отвън висят гондоли с цветя. Отгоре тентата му автоматично се спуска на верев при пек или отвесно при дъжд. Умник, много го бивало за шантави сгради, тъй му се носи славата в квартала. Ама тъдява какво ли разбират тукашните, могат само да завиждат. На венецианските му прозорци, на драпериите на прозорците, на финеса му… Брадат дявол – пуши и блее някъде към чайките в небето. Дълго пие кафе и Кина обича да го гледа. Изглежда кротък мъж, ама дълбок. Акъл море, глава шамандура, тъй викаха старите бургазлии, ама точно ли е това за Архитектчето? Май не е… Виж архитектчата е друга бира – ясна е като лимонада със содено топче. „Фъш” ще рече, като я отвориш, после пиеш лимонада – това е… Ама тя ще се появи чорлава поне полвин час по-късно, ако изобщо се излюпи сутринта. Архитектска му работа, можеш ли я разбра. Нейсе, Архитектчето е хубав мъж, блазе й…
Ето ти изненада. По диагонала – трети етаж, ляв „монитор”. Върнали са се гурбетчии, не е за вярване. Там отдавна си мълчееше – ни коте, ни куче, ни жива душа не шаваше. Сега накамарили пет въжета пране, жена взе да мие прозорците – ти да видиш, дано повлече крак и за други. И на добър час, жено!
А, ето – светна и розовото прозорче. Седми етаж, дясен краен „монитор”. На баба куклата, събудила се е, слънчицето. Едната розова щора вдигнаха, розовото перденце дръпнаха, шават нещо вътре. Мама сигурно ѝ е приготвила дрешките, раничката, шишенцето пълно със сокче. Сега мият личицето, после – зъбките. Съненко ще нахлузват блузката със Снежната кралица, клинчето с котенцата, обущенцата с детелинки, якенцето на баклавички, шапчицата с пипонка. Мамина душица! След петнайсет минути ще припка като зайче към детската ясла. „Чао, мами! Не закъснявай довечера!”, ще маха на входа, преди мама да забърза към новия ден. Тати вече пърпори с вехтия ситроен към мотокара си в промишлената зона и брои дните до заплата. Единствената, щото мама все още е в майчинство, но вече кара следдипломни курсове за начална учителка, ама ще почне работа най-рано след три месеца. Но пък вече запролетява, издаяниха зимата, иде лято – по-малко ще са сметките и настинките, и безсънните нощи, и хладните вечери… И ще се оправят най-после, иде, иде хубавото време, малката расте, в най-сладката възраст влиза, на тати ангелчето… И ще направи ръцете си на чукове, главата си на бомба и пак ще устиска до шибаната заплата и до следващата, и до повишението и т.н. И животът ще бъде песен – само още малко да стиска зъби!…
Кина гледаше насълзена тази история, макар да я нямаше на „монитора”, ама я знаеше, че е точно такава и вярваше в щастливото ѝ продължение, защото големият ѝ внук беше кум на таткото и му помагаше с каквото може, а тя пък безброй пъти бе купувала сладкиши за розовото прозорче, беше люлкала бебешката количка в морската градина и беше мушвала под завивките торбички с продукти, когато мама отскачаше до тоалетните, а таткото в отплата идваше да ѝ сменя изгорелите крушки, защото тя нямаше как да стъпи нависоко без да ѝ се завие свят. И въобще високото го бе безвъзвратно загърбила – и високото, и бързането, и нетърпението, и щението… Просълзяваше се лесно и все за хубаво…
Влезе синът ѝ, таткото на големия ѝ внук – кумът, и на малкия ѝ внук – чергарчето. Добри момчета, добри синове, обични внуци…
- Да купиш сладкиши за малката Габи, че отдавна не съм… – рече.
- Ще купя, ще отидеш, скоро – отвърна синът ѝ, първородният и единственият, който щеше да я прекръсти…
- Да не забравиш – додаде, колкото да глътне сълзите си.
И се усети. Синът ѝ – също. Донесе флакона с пяната „скинкеър” и чиста гъба, „клиър чоис” чаршаф за еднократна употреба, мокри кърпи, памперс, празна черна торбичка да не се вижда с какво я пълни. Спусна щората пред нея и отметна завивките ѝ…
Кина стисна очи, не беше за гледане. И си мислеше как след час ще дойде Галинчо и ще ѝ каже ухилен: „Здравей, лельо Кинче, как си, мойто момиче!” и ще ѝ включи електростимулатора да боцка нефелната ѝ ръка. А тя ще му се усмихне, но ще скрие, че й е приятно това „лельо Кинче” на деветдесет и една годишната й бяла глава. А ще отвърне: „Баба ти Бъна беше красавица”. „И ти си красива, бонбон, ще те изям”, ще рече Галинчо, докато й разтрива безжизнените жили. „И за лукче не ставам вече”, ще скрие удоволствието от комплимента. А наум ще си казва: „Галинчо е добро момче. И таткото и майката на ангелчето Габи. И завеяният Архитект, а може би и архитектшата. Знае ли човек, като не ѝ е пил лимонадата?…
И изведнъж ѝ идва в акъла някаква заблудена мисъл, цитат ли, от някакъв много известен писател, който дори е преподавала като учителка, ама не можа да се сети, щото всички умни мисли е забравила, дори френския, дето го е преподавала години наред, ама ей тази мисъл ѝ идва в акъла сега, струва ѝ се хубава и ѝ е хубаво да я повтаря наум, без да е сигурна, че дори е точна, беше някаква молитва, нещо провиждащо, затуй ще си я повтаря,докато стиска очи пред сина си: „Младите, младите – те да са живи!”.
А щората пред нея беше временно спусната – и осеметажните телевизори имат понякога програмна пауза, нали се сещате?
Великден 2023 г.