Васил Люцканов е роден в Бургас. Завършил е Бургаската английска езикова гимназия. Следвал „Българска филология” в Алма матер. Ощастливен с първия експериментален курс на специализацията „Културология”, ръководена от покойния проф. Николай Генчев, с лектори професорите Атанас Натев, Димитър Аврамов, Ивайло Знеполски, Никола Георгиев, Исак Паси, Аксиния Джурова, Иван Славов и др. Работил е в девет вестника – от стажант репортер до главен редактор в продължение на четвърт век и още петнайсет години – в сферата на медийния маркетинг. Публикувал е в почти всички авторитетни литературни издания: от сп. „Родна реч” до сп. „Съвременник”.
Дебютира през 1987 г. със сборника разкази и новели „Обратни влакове“ -Библиотека „Смяна” на издателство „Народна младеж”.
След 27 години пауза и залисии в журналистика и нашенски перипетии излиза сборникът му с разкази „Душите ни страдат красиво” (2022) – своеобразен цикличен роман с единство на герои и място на действието на историите – късчета тъга и любов към слабите и онеправданите от един неподозиран уличен свят в нашето дигитално всекидневие.
През 2024 г. излиза „Третото око на Едип” – сборник разкази с черноморски декор и истории без граници.
Васил Люцканов е член на Съюза на българските писатели и на Сдружението на бургаските писатели.
ОПАСЕН СЕКСАПИЛ
Асансьорът яко я сдруса и закова на петия етаж. Беше от вехтите „Шиндлер” с дървена кабина и метална решетка. Харесваше го. Изтръскваше обърканите ѝ мисли и умората в раменете. И най-важното – качваше я на последния адрес за деня. Милица дръпна решетката, излезе на стълбищната площадка и застана пред вратата с номер петнайсет. Погледна часовника си – закъсняваше с петнайсет минути, както винаги.
Въпреки това не посегна към звънеца. Погледна мътното око на шпионката и отстъпи крачка назад. Извади от раничката си червило, пудриера, спирала и ловко ги употреби по предназначение – освежи устните, подчерта скулите, изви миглите, оправи очната линия. Провери резултата в кръглото огледалце. Прибра непослушните къдрици на рижата си коса и ги стегна с ластик на тила. Оправи шала около врата си, изпъна кожения клин върху убийствено стръмните си крака и приглади пуловера върху гърдите. Този ритуал пред шпионката вървеше от първата ѝ визита на номер петнайсет. С неизменните ѝ петнайсет минути закъснение. Преди да излезе на нейната сцена.
Натисна бутона на звънеца и окачи широка усмивка на лицето си. Макар че бе нервна, не искаше да ѝ личи. Нямаше начин – тя бе професионалист. Нищо лично не трябваше да избива по фасадата ѝ. Но на практика точно това се случваше. Винаги на номер петнайсет! Все още не бе намерила обяснение.
„Имаш опасен сексапил. Внимавай. Вземи този адрес – казаха ѝ колегите, – хем ще ти е спокойно, хем ще ти доставя удоволствие това, което правиш, дори когато експериментираш.” Довери им се, бяха най-добрите в професията, ветерани в социалната служба, в която Милица отскоро бе започнала работа. Беше в турбулентен момент, в който ѝ трябваше точно това: спокойствие и удовлетворение. Тогава не се замисли, но сега ѝ се налагаше да го прави след всеки адрес.
Запомняше не толкова лицата, а очите, които я посрещаха – уплашени, отчаяни, сърдити, агресивни, подозрителни, похотливи. Те ѝ разкриваха всичко, което ѝ бе нужно, за да си върши работата. Критично мълчат, обсебени от страховете си. Апатично очакват само моментно облекчение. Разсъбличат я мислено, забравили абсурдната нелепост на състоянието си. Затова не се фиксираше върху гледката на телата – окаяни от болката и преживяното. Научи се да ги свеждаха до ръце, крака, подмишници и подбедреници, тазове, рамене, гръбнак. По тях безпогрешно ѝ светваха лампичките на рисковите червени точки за раздвижване, масаж и акупунктурната ѝ писалка.
Милица мечтаеше с уменията на ръцете си да прави чудеса. Но бързо осъзна, че без да оплеви страховете в душите, чудеса не стават – трябваше да говори, много да говори, за да вдъхне доверие, да убеждава, да посее надежди.
Когато за първи път прекрачи прага на номер петнайсет, се изправи пред две сини очи – толкова дълго живели, че я гледаха като малко момиченце – невинно и любопитно. Хрумна ѝ, че може би това са очите, с които дълго ще си говорят.
- Много си красива, миличка. Как ти е името? – посрещнаха я тогава сините очи.
- Мила ми викат. С тебе ще правим чудеса. Вярваш ли ми? – отвърна Милица предизвикателно. Каза го импулсивно. Изведнъж ѝ се прииска нещо хубаво да се случи в края на деня на последния ѝ адрес.
- Вярвам ти, Мила. Ти си добро момиче. С теб ще правим добри чудеса, нали, миличка – сините очи я гледаха с детско очакване, сякаш ставаше дума за някаква момичешка игра.
- Добре тогава. Аз ще ти викам Вяра, защото ми вярваш – Милица взе старческите ръце в шепите си и ги погали. Гледаха се очи в очи като сестри.
За пръв път някой ѝ казваше, че ѝ вярва от пръв поглед. Тази синеочка Господ ми я праща, дано здраве да ѝ носи, помисли си Милица и се захвана за работа. Масажира ръцете, краката и гърба, след което направиха упражнения за раздвижване без проходилка и бастун. После я хвана под ръка и на малки стъпки обикаляха стаята и коридора, като си правеха комплименти на „госпожо” и „госпожице” и се шегуваха, че отиват на дамско парти край морето.
- Уморих се, миличка, да изпием по един чай за почивка – рече нейната синеочка видимо отмаляла в ръцете ѝ.
Милица се сети, че носи в раницата си специални лековити чайчета, направи запарката и поднесе димящите ароматни чаши. Седнаха една срещу друга. Посръбваха бавно. Мълчаха. Като отколешни приятелки, за които присъствието на другия правеше излишни думите. Мила бе забравила за графиците, времето бе задрямало в блажена нега.
- Чаят ти е чудо! – синеочка ѝ се усмихна с детска признателност. – Хем ме ободри, хем ме освежи – замижа от удоволствие със заруменели скули. – Ухае на… мащерка, мента? Каква е тази запарка, букет някакъв?
- Тайна, фирмена тайна! – отвърна Мила и дори се поизпъчи. – Ако ти харесва, може да ти го доставям – рече делово като брокер.
В следващия момент ѝ стана съвестно и я досмеша на себе си. Възрастната жена я гледаше с доверието на момиченце, а тя си правеше устата да ѝ иска пари.
– Всъщност запарката е бабина тайна – на баба ми Милка. Беше билкарка. Нейните тефтери ми са златни. На нея съм кръстена. Тя ми е орисницата. Заради нея станах това, което съм и влязох в правия път. Разбрах, каква искам да бъда, едва като си отиде от този свят…
И неочаквано за себе си заразказва как цялото ѝ детство е минало под крилото на баба ѝ Милка. Как всичките ѝ детски настинки, грипове, ангини и бронхити са лекувани с нейните вълшебни билкови чайчета, настойки и разтривки с лавандулово олио и чиста селска мас. Как най-сладките ѝ спомени са свързани с нейните бухтички, мекиченца, палачинки, курабийки с аромата на сладка от ягоди, смокини и дюли.
- Баба беше целия ми свят – сигурен, обичлив и грижовен. Баща ми и майка ми от дъжд на вятър им виждах очите. Вечно работеха извънредно да изплащат ипотека и кредити. Нямаха време за нищо. Бях самотно дете…
После разказа как гневът ѝ избухнал след гимназията и тя си била камшика с какви ли не компании напук на целия свят. Изгаряла в неспокойно търсене, но нямало кой да ѝ каже какво значи да си жена. И когато била напът да потъне в наркотиците, починала баба ѝ.
- Ревах цяла седмица. После отръсках живота си като куче. И се записах в университета… Тази есен ще взема диплома…
Синеочка я гледаше като баба ѝ. Погали ръцете ѝ.
Мила замълча, сякаш досега бе говорила сама със себе си – с душата си.
Телефонът ѝ забръмча за напомняне. Тя погледна невярващо дисплея – близо два часа извън графика ѝ бяха хвръкнали без да усети. Трескато заприбира нещата си в раницата.
- До скоро, Вяра – нали ще правим чудеса? – махна на тръгване.
- Ти вече ми донесе първото чудо, миличка – повярвах, че отново ще видя морето и ще ходим на дамско парти на брега – рече синеочка и ѝ изпрати въздушна целувка.
Мила се прибра пеша. Вървеше напреко през кварталите вместо да се тъпче в автобуса, както обикновено. Беше лека като перце. Не мислеше за нищо. В главата ѝ пърхаше необяснимо щастие, като летен бриз.
Вкъщи стигна по тъмно. И веднага се скараха с мъжа ѝ, нейния ненагледен Виктор – висок, с тяло на античен атлет, сини очи – да го изхрускаш прав. И защо стана кавгата? Мила бе забравила да пазарува. Разделяха си покупките за вечерта – всеки, от което разбира и му е на път след работа. Мила бе подминала всички супер и хипермаркети, без да ѝ светне никаква лампичка. Вечерята отиваше на самотек…
Той бе кисел. Натякваше ѝ до безкрай. Тя бе еуфорична. Не ѝ се оправдаваше за нищо. Неочаквано и за себе си му кресна:
- Искам бебе, пет години чакам! Какво ми опяваш за някаква тъпа вечеря…
И прехапа език. Вечерта беше прецакана. Заради нея. Тя осъзна, че егоистично предяви себе си. За пръв път. Вместо досегашните гукащи разговори с милувки и взаимни обещания…
След инстинтктивното и разбунтувано отдръпване тя бързо се предаде на инстинктивния порив на чувствеността. Привлече го към себе си, залепи се за него. Любиха се на гладно. Той беше мил, но някак вял. Тя бързо изстина…
На следващия сеанс на номер петнайсет Мила неочаквано изтърси:
- На моя Виктор съм дала ултиматум – или ми прави бебе, или го зарязвам. Чакам вече пет години, представи си…
Двете замълчаха. Посръбваха чай и претегляха признанието.
- Имаш добри и щедри ръце, не бързай – погали пръстите ѝ синеочка.
Всъщност бяха едри, здрави и зачервени от масажите и процедурите, с изпъкнали вени на китките, без маникюр. Почиваха на покривката до чашата с чая. Но не и душата ѝ.
„Имаш опасен сексапил, внимавай – не всеки ще те разбере!”, изплува в главата ѝ, преди да заспи вечерта. Закачката на колегите ѝ. Какво ѝ бяха казали? Предупреждение? За какво – за нея самата или за другите, които срещаше? Досега не беше се замисляла…
Но ето – взе да се случва в края на сеансите на номер петнайсет. Дали защото чаят на четири очи стана от само себе си задължителен? Мила го запарваше и сервираше ароматните чаши. Синеочка въздишаше блажено. Мила се разтваряше в очите ѝ. В главата ѝ плуваха бели облачета. Забравяше за времето.
- И защо, миличка, толкова млада и хубава, си губиш времето в социалната служба с такива като мене – взели-дали дъртофелници? И сигурно за жълти стотинки… – запита я веднъж синеочка.
- Работих в спахотел, от най-лъскавите – отвърна Мила все още далече от себе си. –– опитах и меда, и жилото на частния рай… – замълча. – Посегнаха ми, издрах му очите…
- Ох, миличка, какво са ти сторили – синеочка стисна ръката ѝ, която потрепери.
- Един нахалник, от онези, дето си мислят, че всичко се купува. Може да помислиш, че беше някакъв тузар чужденец. Не – българин беше, тъпо дебело парвеню. Хвърляше бакшиши. Хвалеше ме на шефовете. Аз, глупачката, се стараех, бях нова, исках да си заслужа парите. После взе да ми сваля звездите. Не можех да го отрежа – беше някакъв ценен клиент, шефовете се омилкваха на кесията му. Накрая взе да ме кани на интимни вечери. Отказах. И един ден ми се нахвърли. Беше пощръклял като побеснял нерез… Едва се отървах… Но му разкрасих лигавата физиономия… Виктор щеше да го размаже като червей, но оня си беше обрал крушите… Шефовете ми показаха вратата… Плюх им в сурата…
- Ох, миличкото ми момиче – синеочка приласка в шепите си треперещите ръце на Мила. Сълзите ѝ мокреха покривката. Дълго мълчаха…
- Постъпих в социалната служба да си докажа, че мога с всичко да се справя, че не ме е страх от нищо и никого… Колегите вече го признават… А като си взема дипломата, ще отворя мое ателие. Ще патентовам бабините чайчета и моите гелове. Ще стана най-добрата в града…
- Ти имаш силни ръце, с тях света ще преобърнеш. Вярвай си. Чудесата тепърва започват, Мила… – синеочка отново я гледаше както баба ѝ.
Телефонът ѝ избръмча за подсещане. Мила се разбърза. Навън вечерният ветрец изсуши очите ѝ. Душата ѝ пърхаше, нещо ѝ доверяваше. Аха, за опасния сексапил. Как да се покажеш, а не непременно да се харесаш някому. Да изглеждаш добре, а не да привличаш. Да впечатлиш, без да флиртуваш. Как изразяваш сърцето си. Малцина биха те разбрали правилно, Мила, внимавай – като на витрина без стъкло си…
Отново прецапа напреко през кварталите. Отби се в няколко магазина и се прибра с две пълни торби.
- Каня те на царска вечеря, после ще те схрускам в леглото – извика от вратата и се хвърли в обятията на нейния Виктор. Той дълго гали косата ѝ – рижата, непокорната, разпиляла рижаводива любов върху рамото му. И прошепна в ухото ѝ:
- Утре отивам на допълнителни изследвания. Нещо не съм добре с костите…
Мила остана без дъх на гърдите му – от страх и любов…
След дълга отпуска, през която се случиха много неща, Мила отново стоеше пред шпионката на номер петнайсет. С неизменните петнайсет минути закъснение. И ритуала с разкрасяването преди да натисне звънеца. На този пети етаж, на който една синеочка край две чаши чай най-неочаквано ѝ отвори сцена, на която да изиграе себе си, да си каже всичко затаено, да си изплаче и излекува болките, да провери сърцето и душата си.
Днес с гранде масаж с лавандулово олио на цялото тяло щеше да я зарумени и освежи както на младите ѝ снимки на библиотеката зад гърба ѝ. Щеше да направи последната запарка и да ѝ разкаже за новиа път, който беше избрала:
- Идния месец вземам дипломата и почвам нова работа с рехабилитация на деца, моят Виктор се излекува, отваряме моето ателие и…
- И ще чакаш рожбичка – щеше да ахне синеочка, благославяйки пътя ѝ.
Мила решително натисна звънеца на номер петнайсет. От раницата си бе извадила голяма кутия бонбони „Меrci”.