МЕЧТИТЕ КАТО НЕЗАБРАВА
Ако погледнем към парадигмите на отминалата част от живота ни, ще видим колко много пъти сме отлагали нашите мечти. Този емоционален процес се е превърнал в част от самите нас. Той е отнел (и все още отнема) може би най-ярките цветове от човешкия ни стремеж да се чувстваме по-добре, а защо не и да станем по-добри. В стихосбирката „Отложени мечти“ поетът Васил Василев успява да ни посочи причините, които ни карат да отлагаме за обозримото или необозримо бъдеще онази част от нашата същност, направляваща копнежите и въжделенията ни. Постигнал го е по начин съкровен и интимен, където добротворството и непринудената искреност свързват волята с решителността, застанали пред непреодолима бариера, изградена от зидовете на съдбата. Изразил го е по възхитително поетичен начин.
Стихосбирката „Отложени мечти“ характеризира Васил Василев като поет със своя индивидуалност, търсеща нови пътища при изразяването на емоциите и надеждите. Този поет остава искрен в емоциите си относно хора и държави, чужд е на дребната суета и на помислите за материално богатство. Разбрал е, че човешкото достойнство е висша ценност, която не се продава, нито може да бъде купена. Верен на изконните човешки добродетели, Васил Василев знае, че със сигурност те ще бъдат в полза при достигането до всички отложени мечти. Защото те са само отложени във времето, ала не могат никога да бъдат забравени!
Боян АНГЕЛОВ
ВАСИЛ ВАСИЛЕВ
ОБИКНОВЕН ЧОВЕК
Човек съм аз обикновен…
От някои, в отличие,
Не се измъчвам, запленен
От манията за величие!
Не искам на чутовен връх
В юнашки бой аз да загина,
Но съм готов до сетен дъх
Да браня моята Родина!
Не съм се чувствал като лист
Изсъхнал и от вятъра понесен…
Жени красиви, с поглед лъчист
Душата ми изпълват с песен!
…Човек съм аз обикновен
И без да страдам – не живея.
И горд съм аз, и възроден,
Че стих прочувствен в мен се лее!..
ОТ ПРОЗОРЕЦА НА ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ
В минути на среднощен блян
и вдъхновение
прозореца отворих
на едно стихотворение…
Изпил безреда от
безсъние и вино,
надникнах в детството си
минало, невинно.
Игрите спомних
край локвите дъждовни,
неделен екот на камбаните
църковни.
Окичените ниви с ръж
и слънчогледи,
училищният клас
с девойки ненагледни.
Ръцете мамини отрудени,
съкровени,
Лехите в двора
със гергини и невени.
Баща ми, със кавал
и чашата с ракия –
За гости и съседи
Музикант-вития.
Адетите на Коледа и Заговезни,
от баба ми съвети
мъдри и полезни.
…Макар, че спомените
често в гръб нападат
И карат ми душата
понякога да страда,
Дори на оня свят от тях
ще пия вдъхновение,
Прозореца отворил на едно
Стихотворение!..
ПРИЗИВНО
Да се научим, братя и сестри,
да прощаваме и живеем със търпение,
а не със злоба и примирение!..
Да не се страхуваме от смъртта дори!..
Да стоим със превъзходство приживе
над бури и над ветрове!
Да прекрачваме в миналото при близките,
на вечния сън отдадени.
След помен, от сладкия привкус на горчивите спомени
да измъкваме онова, което днес ни липсва!
Но в тъжна заетост да не се изживяваме,
защото ще ни болят сърцата и ще страдаме!
Да възпеем облаците, украсяващи зенита,
и да не боледуваме от мъка любовна…
Да не съжаляваме, че съдбата ни е виновна
за това, че не са се сбъднали мечтите ни!
…Краят на надеждите не е краят на света.
На живота си нов път да начертаем – без страх и суета!
ДА МОГА…
На богатите душа да давам,
болните с надежда да лекувам,
гладните – с храна и блага дума,
младите – със блянове за слава.
Да накарам с думи чудотворни
във пустиня кладенци да бликнат,
на скала дървета да поникнат,
на доброто вечен път да сторя.
Да успея тайно да изплувам
от притеглянето на земята –
като птица ще се рея в необята,
цветната дъга ще нарисувам.
Стиховете си ще сътворявам
от ритмични звукосъчетания
на слова изящни със мълчания
и за любов със тях ще вдъхновявам!
МЕЧТИТЕ
Мечтите човешки побират
безмерния чар на живота.
Те мислите ни солфежират,
да бъдат съзвучни с доброто.
И карат ни те да се движим
отвъд хоризонта планетен
със поглед зареян… Безгрижни
за чужди съдби и несрета
Мечтите живеят, когато
трептят във среднощната пазва –
прелюдия е тя на зората,
успех и късмет ни предсказва.
…По стръмните дни на човека
мечти да докоснеш се случва.
Отложиш ли ги – полека
съдбата помръква беззвучно!..
