ВАСИЛКА ПЕТРОВА ХАДЖИПАПА /СТИХОТВОРЕНИЯ

ЩЕ ПОТЪНА

 

Ще потъна в мълчанието си

като паричка,

хвърлена от непознат

на дъното на езерото

в парка.

Ще скрия думите си

в джобове дълбоки

от папрат и от лилии водни.

Ще ги събирам

дълго и със стръв,

ще ги оглаждам с пръсти

от стърчащи тайни.

Ще ги натрупвам –

от сълзи и пареща кръв.

И ще мълча невидима

на дъното във тъмнината.

 

Не ще ги подарявам

на познат и непознат.

Не искам думи чужди

за своите да чуя.

Ще вържа малките им устни

от кожата на водорасли –

със здрава връв.

Единствено боя се

като натежат,

че мен

към бездиханното дълбоко

ще ме повлекат.

 

Но нищо. Ще ме срещне там,

на дъното самотно

жената-вълк

със името Вирджиния.

И с нея после дълго

ний думичките свои

ще делим.

 

 

 

 

 

 

 

 

ЧЕРКВА ПОТОПЕНА

 

Душата ми е черква потопена

на дъното на язовир.

Дошлият тук

най-първо

кротко се прекръства,

при мокрите светци присяда

тихо и без звук.

Зачакват после

в тишина и мир.

Задуха ли пък бриз,

вълните му повтарят

забравени и заглушени

камбанни гласове.

На светите деца

от мокрите стени

думите неказани.

Във мрака влажен

тихо те бълнуват.

Седни и ти

тук на брега до мен

да чакаме до изгрева

на идващия ден

удавените думи

да изплуват.

18.6.2021

 

 

 

 

 

 

МОРСКО ПОГРЕБЕНИЕ

 

Днес присъствах случайно

на едно погребение.

Лъжичка по лъжичка

синове и дъщери изваждаха

от урна пепелта.

С бавни движения

я подаряваха  на прозрачната вода.

В мълчание си отиваше

изпепеленото тяло

в пясъка мокър по брега.

Поемаше го в обятията си

синята вода.

Лъжичка по Лъжичка

потегляше и душата

във вечността.

Сълзите се смесваха

с пепелта.

Разтваряха се във водата,

понасяха се във всички посоки

към сърцето на света.

 

 

 

МЕТАМОРФОЗА

 

Разказаха ми

за отдавна напусната

къща в гората

и прогонени стопани.

Видях я после

погълната от дървета,

храсти и мъх.

Дали така

не ще се случи

и с нас?

Ще изчезнем

и на мястото ни

ще расне

просто трева,

някое високо дърво

и стръкчета бъз.

И няма да има дори

зид и стена

да напомня

за нашия земен бяг.

Само гласът на кукувица

глухо ще отброява

годините след нас.

 

 

 

 

 

КАРТАТА

 

Тази вечер ме оставете сама.

У дома.

Много неща трябва отново да видя,

Да преразчета.

Да пипна

с ранени пръсти

мислите си.

Пътят на кръвта.

На желанията

и тъгите

дълбоката вода.

Да пречертая

картата

на свойта самота.

 

 

 

 

ЗЛОВЕЩИЯТ АВГУСТ 2021

 

Човечеството гузно гледа.

Човечеството

парализирано мълчи.

Горите гледат

със изцъклени очи

към приближаващия огън.

И носят се в  полето

в ужас стада –

безбройни клади живи.

С подпалени криле

пернатите летят

към сводовете сиви.

Но кладенците там

отдавна са пресъхнали.

И ням е Бог

и пусто е небето.

Какво на пътят огнен

ще застане?

Пощада не вещае

изпепелената природа.

Дали не ще гори светът

докато нищо не остане.

 

 

 

 

БРЕМЕННА ЕПОХА

Епохата си настъпи опашката
и синия хоризонт
на буци черни разби.
Потекоха
отровни реки.
В утробите на майките  уплашени
с ембрионите
и змията пищи.
Утрото идва,
нечакано,
червено кърви.
Вятър горещ
превива
настръхналите гори.
И писък на орли прогонени
над долината кънти.
Епохата ни бременна
какво ли чудовище ще роди?

А отгоре Предвечното ни гледа.
И заплашително мълчи.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ЛЮБОВТА И ВИНОТО
Next post КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ ЗА ДЕЦА “СТОЯН ДРИНОВ”