НАПУК
Сигурно, защото ходя,
мислят, че съм жива!
Да си жив – е нова мода
на планетата ни сива.
Сигурно, защото казвам
думите новородени,
вярват, че от мойта пазва
люпят се вселени.
Сигурно, защото още
мога детски да заплача
и от вярата ми мощна
бягат съдията и палача,
всички искрено ме мразят
и ме гонят и преследват,
и зад храсталака лазят,
и със прашки в мен се целят.
А когато ме улучат,
смятат, че са ме убили,
и приключват моя случай,
капнали, с последни сили!
Сигурно, защото още
Господ ме обича –
нося Вечните си мощи,
нося ги, напук на всичко.
ДИНАМИТ
Душата ми е като тази чайка,
която върху покривите мина…
Загубих скъпата си майка,
загубих своята родина.
Загубих онзи мъж, с когото
взривявахме със динамит света.
Сега се взирам във стъклото:
сама, сама като смъртта.
ПРОСТА ЛЮБОВ
Малката соба,
пълна със огън,
мята червени цветя по тавана,
свири призрак на месец в рога,
люлее сух грозд върху джама.
Кутия от тухли – нежна и свята,
ти приюти ме на края на пътя,
как се побра вулкана във къта,
простия извор във тебе е бил,
никой пред мене не го е отпил.
Чисти ръце – грапави от труд,
галят и любят във огъня луд.
Думи святи от свято писание
и целувки от Океания.
Мислех, че вече съм стара и край,
падна резето и гонга удари!
Ама започвам отново май
и под мене постелята пари!
Нощи, като звезден галоп
от галактика към галактика!
Няма да кажа стоп.
Нека тъй да премина оттатъка.
ЦЕЛУВКАТА НА МРАКА
Идва зима тежка!
Зъзна в сенките на мрака
и звездите с погледи човешки
гледат ме и с зъбки тракат.
Кой ще топли моето легло,
докато снегът вали?
Удрям прашното стъкло,
за да ме боли,
за да чувствам, че съм жива.
Но какво и от това?
Може би смъртта красива
е по-мъдра и добра!
Тича коня на морето
и пред мен във пяна спира:
– Качвай се, жена проклета,
и във къщи се прибирай!
Твоят дом е там накрая
във целувката на мрака,
беше седем дни във рая,
никой вече не те чака.