Ванцети Василев е роден на 16 юни1945 г. в гр. Радомир. Завършва ВХТИ София през 1971 г. и защитава дисертация в катедра “Mинералогия и петрография”. Сменя няколко професии в заводите на гр. Перник, Радомир и Земен. Преследван е от органите за сигурност като син на репресиран и концлагерист от лагера на остров Белене. През 1988 г. емигрира в Италия. От края на следващата година живее и работи в Ню Йорк. Автор е на книгите „Семената на страха“(представена в Манхатън, Ню Йорк през 1991 г.), „Влаковете на Рим“ и „Разкази от нюйоркската библиотека“. Член е на редакционна колегия на нюйоркското издателство Cross Cultural Communication от 1991. Участва в литературните фестивали в Бингамтън, щат Ню Йорк и Суонси, Великобритания. В 2013-та г. излиза книгата му „Да опаковаш вятъра. По стъпките на Жан-Клод и Кристо“. Има публикувани разкази и есета в списанията „Море“ и “Културна палитра“, „Литературен вестник“, LiterNet, в.“Про и Анти“ и др. Участва в европейския проект „Кураж“ с колекция от снимки, документи, копия от досието си в Държавна сигурност и предмети от семейния си архив през 2017 г. Документалният му разказ „Паралелни животоописания“ е публикуван в електронното издание „Свободно поетическо общество“ през 2018 г. Представен е като автор и чете свои есета в Кралския поетичен клуб на Yale in Manhattan април, юни и октомври 2018 г.
СОЙКАТА 1
В ранния следобед на топъл октомврийски ден старецът Левент спря в края на селото, пред вратата на бутик-кафенето „При Круме”. Прахът по железните решетки на прозорците и вратата показваше, че собственикът не бе отварял отдавна. Решетките бяха направени от арматурно желязо и приличаха на тези в затворите – между тях не можеше да се провре човешко тяло, но за разлика от затворническите бяха поставени водоравно. В краищата им, между всеки два съседни пръта, бяха заварени по две полуокръжности, чиито краища на свой ред бяха извити в по-малък полукръг така, че се създаваше един вид декорация с предназначение за сигурност. Левент обърна глава боязливо наляво, надясно и назад. Нямаше жива душа. Пъхна носа си между дразнещата сетивата му решетка и огледа кафенето. Беше чисто. Рафтовете бяха празни. Канеше да си тръгне, когато на стената срещу него му се привидя въртящ се надпис: „Не дойде на погребението ми! Очаквах те!“ Изрече го полугласно няколко пъти преди да изчезне в стената така, както се беше появил – от някаква въображаема фуния. Двадесет и петте му години живот в Ню Йорк бяха достатъчни да направи асоциация, че се намира на „Тайм скуер”. Надписът го стресна, въпреки че не беше суеверен. Обърна се отново и обходи с поглед навсякъде. Нямаше жива душа. По-надолу, върху ствола на върбата, надвесена над дългото корито на чешмата с чучура, бе прочел некролога му или предизвестието за потока от спомени, който се вля в съзнанието му – без ярост, без да следва хронологията, а само да добавя неща, които не бяха написани върху самотния лист, закрепен с кабари на кората: тайно ченге от ДС, стигнал до полковнишки чин, наблюдавал огромен контингент от хора, уверявал, обещавал, заплашвал; с неговите доклади изселвали хора без вина; с чистата съвест на изкривените си убеждения влизал в апартаментите на жертвите си без разрешение, нелегално… Покойникът бе собственик на кафенето и Левент искаше да провери за следи от него. Тръсна глава за да се увери, че не сънува и впери очи в отсрещната стена. Нямаше нищо. Изчака още минута-две и се запъти към колата си. Сепна го хриптящ звук на ръждясали панти. Побиха го тръпки. Завъртя се бавно в кръг. Не последва никакво движение. Настъпи тишина, която му се стори, че прехвърля веригата хълмове на планината зад него и продължава в безкрая. Зърна върху стъклото на прозореца отблясъци. Притича, залепи нос върху стъклото и вцепенен започна да чете въртящото се ново послание: „Душата ми ще се върти из тези места до четиридесетия ден от смъртта ми. Ела преди панихидата! Нека да е рано сутринта, по изгрев, да си поговорим! Не идвай след нея! Ела, иначе няма да бъда опростен! Ще ти кажа имената на всички, които ми донасяха. И доброволни, и принудени.”
Стоя в продължение на няколко минути, след като и последната дума бе се стопила между рафтовете. Чу свистене на криле. Проследи с поглед звука и видя силуета на сойка, въртяща се на клона на дървото от другата страна на пътя, сякаш бе танцуващ дервиш. Последва сух назидателен крясък. Повдигна натежалите си крака и заотстъпва заднешком. Бронята на колата прегъна коленете му… оня страх, обхвана го отново оня страх, който го сковаваше, когато получаваше призовка от този човек и тръгваше към постоянно сменящите се места на явките за разпит.
Покойникът бе неговият главен преследвач. Бе му поставял клопките си при всичките му начинания, докато не бе му оставил нищо друго, освен бягството. Той беше човекът, който го направи изгнаник.
Понякога, особено там, отвъд океана, Левент изпитваше непреодолимо желание да го попита: „Защо?” Кое действие го бе включило в списъка на преследваните. Ала отговорът идваше ясен и неумолим, неизречен от никого. Самата съдба му говореше и го водеше по пътеките на изгнаничеството му, през препятствията на природата, през храстите, през откритите поляни, по които пълзеше като мишена, през граничната бразда, на която хората винаги можеха да го спрат и да го попитат кой е и накъде е тръгнал. Всички тези лутаници свършваха със спомена за яростната воля. Волята, която се разпростираше в кръвта му и заразяваше постепенно клетките на тялото му. Волята, която бе изострила сетивата му като на вълк да подушва опасността отдалеч и не му беше позволила да греши.
Започна да брои на пръсти дните от деня на смъртта му. Панихидата трябваше да се отслужи на следващия ден. Стана призори, приготви се набързо и скочи в колата. Караше с неспокойното чувство, че отново се подчинява на този човек, макар и покойник. Левент живееше в съседното село. Този път стигна за две вместо за пет минути.
Беше тихо и спокойно. Долината бе изпаднала в есенна летаргия. Гробището на селцето бе на северен склон и слънцето се показваше по-късно. Имаха най-малко два часа да си поговорят с покойника. „Дали ще ни стигнат, за да ми разкаже толкова много събития?”- запита се Левент и се засмя на цялата абсурдност на това, което го водеше към гробището. Опитваше се да се успокои, но напротив, безпокойството му растеше също както на времето, когато онзи го преследваше.
Левент допусна, че гробът ще е пресен и лесно ще го намери. Докато вървеше към портата, се появи вятър, разбуни се, заигра се пред очите му, вдигна вихрушка и от нея, сякаш отникъде, изникна сойка, кацна на абсидата на портата и изкряска пронизително. Левент спря изнервен, загледа се в нея и разпозна същата птица при кафенето. В този момент чу изстрел. Сойката разпери безпомощно криле и тупна на земята. Не видя дим от посоката, от която идваше изстрелът и заотстъпва отново страхливо към колата. Вътрешността на гробището също мълчеше. Левент събра малко смелост и тръгна пак напред. Посегна към кукичката на веригата, която стягаше в кръг двете крила на портата и едва сега видя, че пръстите му треперят. Потърси трупа на сойката. Повдигна най-долните клони на изсъхналия кипарис до вратата. Нямаше и следа от нея. Втурна се яростно между първите две редици на паметниците и запретърсва всяка педя. Върна се пред магерницата. Площадката пред нея бе застлана с павета и нямаше как птицата да изчезне. Обиколи навсякъде. Нямаше и следа.
„Лоша поличба!”- каза си Левент и хукна към колата. Тялото му отново бе станало обиталище на страха. Запали и се запъти по обратния път. Досети се, че отново ще мине покрай „При Круме”, а не искаше. Единствено можеше да заобиколи кафенето по коларския път от другата страна на реката, но не знаеше в какво състояние е. Прекоси моста над реката и сви по него. Не беше зле докато имаше къщи, но щом отмина и последната, пътят се влоши. Двете гуми от лявата страна на колата бяха с тридесетина сантиметра по-високо от тези на дясната. Реши, че ако кара бавно, няма да има проблем. Продължи, но на един завой ручеят бе издълбал долното ниво на пътя и първата му мисъл бе, че колата ще се преобърне. Спря и слезе, за да огледа. Видя стари следи от трактор. В малките правоъгълничета, оставени от грайферите, имаше мътна жълтеникава вода от последния дъжд. Ако маневрираше добре, можеше да мине, но ако някое от колелата поднесеше в калта, нямаше излизане.
Усети, че някой го наблюдава. Вдясно имаше круша с натежали от плодове клони. Птицата обаче беше кацнала на единствения сух клон. Загледа се в нея. Бе същата, никой не можеше да го убеди в противното. Но нали бе чул изстрел?
Предпочете да не рискува. Скочи в колата и даде на заден. Нямаше избор – трябваше да мине покрай „При Круме”. Впери очи напред, натисна педала на газта и профуча покрай кафенето. Паркира колата до старата им плевня. Влезе и се запъти към десния горен ъгъл на яслата. Помнеше камъка, зад който като малък криеше свои неща – последният преди тавана да легне върху колоната. Изчисти огромните паяжини, населени от мъртви тела на мушици, отмести го и бръкна в кухината, която се отвори. Извади малък вързоп, постави камъка на място и излезе на светло. Развърза възела и изтърси съдържанието. Първо падна стъклено топче, след него още няколко, накрая дървена прашка. Кожата на джобчето за камъчето бе запазена. Опъна ластиците. Гумата се разтегна, появиха се малки светли успоредни ивици и преди да е стигнала максималната си разтегнатост, се скъса. И в двете страни почти едновременно. Първо лявата и на частица от секундата и дясната. Помисли малко и влезе в къщата. Взе ножиците. Тръгна към реката, където реално беше селското бунище. Бе видял няколко автомобилни гуми в него. Бяха четири, сякаш един собственик бе подменил старите си гуми, а се оказа че не е така. Бяха с различни размери и от различни марки. Разпори една от тях. Не ставаше, бе празна. Огледа другите три. Спря се на най-старата, порна я с върха на ножиците и видя вътрешната гума. Направи дупката широка и дълга и задърпа. Изряза две широки ленти, опъна ги, видя, че са добри. Приближи се до бързея. Слънчевите лъчи играеха с течението, образувайки искрящи ивици, движещи се като змии. Встрани те се сливаха с багрите и шарките на есента, а напред към небосклона се превръщаха в трептящо сияние. Водата ухаеше на мед и билки. Потопи ръце. Прохладата пропълзя по кожата му като обрив от кокоши пъпки, които изскочиха мигновено и от тях щръкнаха косъмчетата му. Хладният допир на водата успокои възбудените му нерви. Изпита желание да постои и погледа играта на слънцето с водата и камъчетата по дъното й, да се разходи нагоре по течението, после надолу и да вижда все различни картини, но бързо прогони желанието си. Имаше друго да върши. Заобиколи пясъчната ивица, върху която накацали пчели жадно пиеха вода. Избра овални камъчета и напълни единия от джобовете на якето си с тях. Тръгна обратно към дома, намери медна тел, прокара гумените ленти през ушите на кожената шапка на прашката и ги стегна с телта. Влезе в спалнята. На стената календарът бе спрял времето години назад. Откъсна най-горната страница, прескочи прага, без да затваря вратата и влезе в съседния двор. Къщата на съседите, както и всички останали, бе запустяла, стъклата на прозорците бяха изпотрошени. В селото вече не живееше никой освен двама старци. Закрепи листа, който бе откъснал, между две успоредни черчевета на рамката. Отдалечи се от прозореца с разтегната крачка, сякаш мереше разстоянието. Бе преброил до десет. Обърна се, извади прашката, избра едно от камъчетата и го сложи в ухото й. Присви очи, премери се, обтягайки ластиците до крайност. Камъчето изхвърча встрани и удари в стената. Не бе улучил дори и рамката на прозореца. Повтори изстрела. Отново неточно, също встрани, в същата посока. Премери ластиците. Единият бе по-дълъг от другия. Развърза ги, изравни ги, стегна ги с телта отново. Застана на същото място, зареди прашката, опъна я и освободи ухото. Чу се свистене, последвано от рязък звук на скъсана хартия. Върху лицето му се разтегна доволна усмивка.
Прибра се у дома си само за да заключи. Яхна колата и подкара към гробището. Тръгна с безшумни стъпки към гроба. Сойката бе изчезнала, а и опечалените се бавеха. Изглежда бе рано за панихидата. Завъртя се бавно в кръг и я забеляза. Близо до оградата имаше огромен мравуняк, на чийто връх тя лежеше с разперени крила. Тялото й потръпваше (1). Значи изстрелът е бил действителен, а не халюцинация. Но нали я видя и по-сетне. Може би е била друга, двойник. Птиците си приличат, освен ако нямаш набитото око на орнитолог, или ловец. Приближи се до мравуняка. Сойката се бе излегнала по гръб, наместваше се удобно върху мравуняка и наистина краката й мърдаха от време на време. Мравките пълзяха по нея, забиваха хоботчетата си в перушината й и настървено човъркаха. Пристъпи по-близо. Нещо сякаш не бе наред в движенията му, а коремът му се влачеше по земята, замитайки тревички, песъчинки, умрели насекоми или всичко през което минаваше. Искаше да спре, но някаква невидима сила го дърпаше напред. Успя да погледне до него. Там пълзеше припряно мравка. Погледна по себе си и видя не два, а няколко крака. Преброи ги, бяха шест. Сви в коляното първия ляв, след него десния, после следващия и така до последния. Нямаше грешка – бяха шест. И черни, като на мравките. Потърси с очи мравката, която бе пропълзяла покрай него. Докато той си бе броял краката, тя бе го изпреварила. Ускори движението и я настигна, Застана пред нея, пред нейните две очи, лежащи като две яйца, току що паднали от черупките си в тигана, или като огромни черни предпазни очила на мотоциклетистите. Срещу него стоеше собственото му отражение. Имаше и два мустака, стърчащи в противоположни посоки. Забеляза ги едва сега. Близначката му размаха мустак и го поведе към птицата. Непознат импулс го накара да забие хоботчето си в плътта й. Стоя така, докато нещо като мисъл, само като мисъл, се отправи напред, извън него: “Ню Йорк“ и в отговор мустачките му приеха отговор, идващ от сойката: „Колко са българите и къде се събирате?“ Левент-мравка изпита огромно отвращение. Напрегна пружините на шестте си крака и побягна назад. Озова се на същото място пред мравуняка, с два крака като човек, а не насекомо.
Наблюдава това странно поведение дълго, до момента, когато сойката се изправи, отърси се от мравките, погледна нагло към Левент, подскочи един-два пъти, пляскайки с криле, излетя и кацна на най-близкото дърво. Погледна го отгоре и издаде крясъка си – предизвикателен, нахален. Нелепа мисъл се стрелна в съзнанието му – мравките, тези дисциплинарни труженици, даваха събраните сведения на сойката. Бяха се превърнали в информатори!
Левент извади прашката от джоба си, намери стъкленото топче, сложи го в ухото й, присви очи към сойката и опъна ластиците. Птицата го огледа надменно, завъртя се преднамерено така, че да стане по-лесен прицел, изпъна шия и замръзна така. Почувства, че някаква сила го дърпа, окото на сойката се уголемява, тя се превръща в археоптерикс (2). Сведе очи и установи, че не е помръднал и сантиметър. Беше някаква необяснима илюзия. Погледна пред себе си за да види окото като огромен телевизионен екран. Погледът му се плъзна по някакви гънки на ретината и спря пред макулата (3). Левент стоеше пред стена с четливи надписи, подредени по правила, които той не можа да схване. Отпусна ластиците на прашката и зачете от ляво надясно, отгоре надолу. Така беше: „доброволци, принудени, платени вербовчици, неподчиняващи, за изселване, за унищожение…“ Следваха още много категории. Предположи, че вероятно е в групата на неподчиняващите се. Видя бутон под надписа. Натисна го. Пред него изникна малък екран, който почти опря в носа му. „Ооо!“ – възкликна Левент удивлявайки се на страхотната техника. Изведнъж екранът замръзна на буквата „Л“. По-надолу разпозна Досието си и потърси указания как да го отвори. Преди да ги открие, свадлив крясък го извади от състоянието в което бе попаднал. Като ритнат в задника изхвърча от окото на археоптерикса и се намери в изходната си позиция и докато той се смаляваше и превръщаше отново в сойка, Левент повдигаше ръцете си опъвайки ластиците на прашката.
Стъкленото топче изсвистя във въздуха! Чу се тъп звук: „Туп“. Сойката се превъртя и падна на няколко крачки пред него. Окото й бе размазано. Стъкленото топче бе улучило главата. Подритна я с крак. Тялото и се обърна безжизнено. Бе мъртва наистина.
Левент побърза да си тръгне, преди да са се появили опечалените. Срещна ги в началото на пътя към гробището. Отдръпнаха се встрани да му направят път и извиха глави като по команда, Разпознаха го, отправяйки му враждебни погледи.
А долу, пред кафенето, бяха сложили ярка червена звезда. Не бе останал никой. Следвайки импулса си, спря да махне този станал му омразен символ. Тогава видя нов надпис да се върти бясно по стената на кафенето:
„Сега съм опростен! Благодаря ти! А другите?“
Отиде направо в плевнята, отмести камъка, положи прашката с камъчетата и стъклените топчета в тайника, мърморейки нещо под носа си. Няколко мравки, които пресичаха пътя чуха: “За другите!“
(1)- омравяване (anting) при сойките; все още не са обяснени причините за това им поведение.
(2)-първата птица на земята.
(3)- петно в окото