Василен Васевски – САЩ

НА КАЙМАКЧАЛАН СЛЕД 100 ГОДИНИ – ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНАТА ПАМЕТ

Днес заваля упорит летен дъжд, който дойде след седмица на тежко слънце. Започнал в ранния следобед, той обещаваше да продължи поне до вечерта. Водата, падаща от небето, насищаше сухата земя и се събираше в множество локви и малки ручейчета. Стоях под стряхата на софийската кооперация, в която бях отседнал и наблюдавах дъжда. Чувствах нужда от успокояващата му прегръдка, за да подредя спомените от отминалите пет дни. Tях прекарах в Македония по стъпките на прадедите си, загинали преди един век в пламъците на Първата световна война. Беше ли отмила изтеклата от тогава вода спомена за тях – храбрите мъже, воювали за България? Почти, но не напълно. Паметта за тях мъждукаше като малко пламъче, около което събрах шепи в надежда то да се разгори…

Експедицията си в Македония планувах и замислях от една година. Нейна основна цел беше изкачването на връх Каймакчалан, първенецът на Нидже планина, на границата на Македония с Гърция. Връх, обвеян с мъченическа слава, лобно място на около 2,000 български войни през есента на 1916 г., между които и двамата ми прадядовци Ганчо и Стефан. Една от най-страшните битки в историята ни, неспечелена, но неповторeна като подвиг и саможертва пред отечеството. Сражение, забравено и потулено по идеологически причини в близкото минало, когато войната, в която се е случило, беше наричана “империалистическа”. От тогава споменът за Каймакчалан се е предавал от уста на уста от няколко поколения, наред с мъката от невъзможността им да се докоснат до пръстта и скалите, станали последен дом на предците им. Затова, когато днес политическите условия, за щастие, не възпрепятстват пътуването, се усетих призван да го извърша и да възстановя прекъснатата верига на родовата си памет. В месеците преди тръгване грижливо събирах информация за върха и географските му дадености, карти, снимки и описания на хора, били вече там. Препрочетох и писменните източници за битката, между които неоценимо полезни ми бяха “История на 11-ти Сливенски полк” от Георги Кременаров и “Каймакъ-Чаланъ” на Красимир Узунов, с чиито автори вече бях установил връзка. Походът до Каймакчалан се очертаваше да бъде един от най-запомнящите се моменти в планираната ми лятна ваканция в България. За мен той, без преувеличение, щеше да бъде не само поход, а поклонническо пътуване, нещо почти като посещение на Божи гроб.

Денят е 14-ти юли, четвъртият от експедицията ни, в който тя ще достигне кулминацията си: изкачването на Каймакчалан. Това, за което прелетях океана и което чаках от една година насам, ще се сбъдне! Ще докосна пръстта и скалите, станали вечен дом на Ганчо Зиколов, брат му Димитър Зиколов и Стефан Козаров – моите прадядовци, за които съм слушал от дете. Чувствам се като поклонник на прага на Божи гроб. Зная, че извършвам нещо заедно с няколко поколения в рода си, само мълвяли до днес странното име на върха и мечтали да посетят мястото, запокитено на стотици километри от Сливен. След един век техен наследник ще завържe скъсаната нишка и ще добави липсващата страница в семейната книга. Горд съм, че съдбата отреди тази чест на мен!

Ставаме, както се уговорихме, в шест сутринта. Утрото е ясно, с кристално чисто небе, по което няма нито едно облаче. А казваха, че е рядкост върхът пред нас да не е забулен в мъгли. Мятаме се в джипа и изминаваме остатъка от асфалтовия път. Той свършва до долната станция на въжената линия, която скиорите използват през зимата. Оставяме колата, нарамваме раниците и фотоапаратите. Оттук, до последната точка на експедицията, ще продължим пеш. Георги ме предупреди за тричасово изкачване, но аз съм готов да вървя и пет, ако се наложи. Вчера му казах, че ако вали (както предричаха метеоролозите), той може да остане да ме чака, но аз ще отида догоре, защото съм дошъл за това.

Часът е 7:15, когато двамата поемаме към върха. Докато бавно се изкачваме, наблюдавам терена – гола местност, с ниска алпийска трева, прорязана тук-там от скали и самотни храсти. Дървета няма никакви, а далече надясно пасат cтада от крави и овце, по-нататък пък препускат коне. Гръцките овчари включват редовно южния склон в маршрутите си. Вървим покрай стълбовете на въжената линия, Георги ме спира и ми показва Островското езеро, останало зад нас. Видяно от тази перспектива, то е потънало в мараня, но е все така мамещо със синевата си. Отляво са височините на Чеганската планина: Метиризите, Шопа, Папалазо и Джемаат-Ери. Там преди сто години са били разположени френската артилерия и сръбските части, а ние единадесет дни сме ги атакували неуспешно, преди да се оттеглим за отбрана на Каймакчалан. Но как може да бъде защитавана тази гола местност? Всичко се вижда като на длан и въпреки трите линии окопи, които българските войници ще изкопаят до 12-ти септември, борбата е изглеждала неравна още от самото й начало. В сравнение, сърбите имат повече от половин година, за да укрепят позициите си и ни превъзхождат, както се оказва по-късно, в жива сила и техника от пет до шест пъти.

Вятърът около нас леко свисти. В началната си част изкачването е по-стръмно, но тази му отсечка е вече зад гърба ни. Преминаваме край вдлъбнатини по склона, които са разположени хоризонтално. Да, това са следи от най-първата окопна линия на нашите. Били са с дълбочина от човешки ръст, но артилерийската канонада и времето са им оставили не повече от 30-40 см. Ръждясали осколки от снаряди са пръснати наоколо – метални парченца, сяли смърт и ужас в осемнадесетдневната отбрана на Каймакчалан. Ето това желязо е убивало нашите герои, затрупвало е укритията им, врязвало се е в телата им, или ги е разкъсвало… Взирам се в земята и съзирам полузарито кожено парче от войнишка обувка. Възможно ли е да е оцеляло след век в тази песъчлива и камениста почва? Вече сме почти на върха. Изучавал съм го в поредица фотографии, но на живо ми се струва някак по-разлат и по-широк. В левия му край се издига покрива на сръбския параклис, все още полускрит от мястото, от което го наблюдавам. Усилвам крачка, Георги е на тридесетина метра пред мен. Най-после… Излизаме на Каймакчалан между две сгради – църковният дом, строен през 1928-а от сърбите и граничната застава от времето на бивша Югославия. Помежду им cе белее кладенец, изкопан от българскитe войници през лятото на 1916 г. Към него в наши дни са добавили бетонна шапка. Заобикалям го с разтуптяно сърце. Вървя по стъпките на предците си, а сигурно вече съм минал и покрай лобните им места. От баба и дядо знам, че бащите им са загинали в последния, най-ожесточен бой на самия връх. Може би са тук, или ей там, на двадесет метра от мен? Дали духовете им са приседнали някъде на скалите, щастливи от срещата, чакана сто години? Не знам, но главата ми е пълна с усещания и емоции…

Надниквам откъм срещуположната страна в дълбокия дол, който също се гъне в по-малки височини. Това е другата половина на планината Нидже, която остава в Република Македония. Спираме се пред руините на българския параклис (според някои изследователи – стражева кула) за планираната малка панахида. По предложение на Кременаров тук ще запалим свещите и ще прелеем донесеното вино. От раницата изваждам торбичка със сливенски курабии, изпратени от майка ми. Паля огънчетата eдно след друго и произнасям имената на моите прадеди. Георги запява “Покойници, вий в други полк минахте”. След първия куплет продължавам и аз. Прекръстваме се и поливаме разхвърляните камъни с вино. Спете в мир, юнаци! Забравата над вас е вече вдигната. Дано неопятите ви души намерят покой и дано ни простите, че чакахте един век да се срещнем…

Време е за сръбския параклис “Св. Илия”. Той е построен през 1928 г. по повод десет години от края на Първата световна война, тъй като западните ни съседи считат Каймакчалан за една от най-ценните си победи. Обкръжен е с особена ограда, направена от бодлива тел и снаряди като тези, с които са били обстрелвани българските позиции.

Към малката църквица е долепена невисока камбанария, а на петнадесетина метра назад има помещение за панахиди. Параклисът изглежда поддържан, в него има и книга за впечатления, в която се подписваме. Два метални свещника и множество хартиени икони по стените допълват интериора. Забелязвам вградени в пода гилзи от снаряди, както и мраморната урна, в която се е намирало сърцето на швейцарския доктор Арчибалд Райс, лекувал сръбските войници по време на битката. Стъкленицата е изчезнала след разпадането на Югославия. Запалвам свещ и се прекръствам в памет на загиналите. И едните, и другите са били хора със собствен живот, семейства, мечти и надежди. В ушите ми звучи стихът на Дебелянов “Мъртвият не ни е вече враг…”

Отвън, пред параклиса, е поставен железен кръст с човешка височина. Тук изпълняваме малък ритуал – Георги е донесъл българско знаме, което поставяме върху кръста за няколко минути и го заснемаме. След сто години родният флаг отново се развява на Каймакчалан, за да напомни, че духът ни не е унищожен, въпреки историческите превратности!

Спускаме се до най-западния ръб на върха, за да попаднем на следи от по-големи правоъгълни ровове – вероятно землянките на полковия щаб. Наблизо до тях е костницата, изградена също през 1928-ма, събрала част от тленните останки на загиналите тук общо около 6 000 души. За костите има съмнения, че принадлежат както на сръбски, така и на български войници. Дванадесет години след битката едва ли е било възможно те да бъдат категорично разграничени. Слизам по желязна стълба в изкопаната под земята стая, в която наредените стелажи са като в естествена хладилна камера. Най-отгоре са поставени черепите, а по-долу – бедрени и раменни кости, ребра и прешлени. Човек преди мен е донесъл бутилка ракия. Повечето от експонатите са с дупки от куршуми. Някои са разкривени в предсмъртна агония. Един от черепите напомня детски – сигурно войникът е бил съвсем млад… Какво ли са чувствали онези, които са ги събирали: гняв, болка, преклонение? И дали така душите на мъртвите са намерили покой и опрощение? Излизам зашеметен от подземието и грижливо го затварям с металния му капак. Встрани е поставен каменен саркофаг с надпис в памет на убитите и дата 17-и септември, 1916 г.

Настъпва време и за моя личен ритуал. От Сливен нося пръст, взета от гробовете на баба, дядо и прабаба ми, заедно с няколко фамилни снимки. Ще заровя всичко това на Каймакчалан. По този начин тук ще стъпят и останалите от рода ми, като символично се слеят с убитите близки. Избирам място край заличените щабни землянки. Поставям донесеното и грижливо го зарявам, а после го поливам с вино. Напълвам и бурканче с пръст, която ще занеса обратно в родния си град. Небето е все още чисто и пронизващо синьо, макар че от Чеганската планина насам пълзят облаци. Георги очакваше да заварим хора на върха, но вече близо три часа сме само двамата. Като че ли времето е спряло, за да ни позволи да усетим това място в пълнотата му…

Вдигам глава и отправям поглед към по-малкия събрат на Каймакчалан – Кота 2368 (вр. Нидже или Малък Каймакчалан). До него води добре различима траншея, част от общо седемкилометровата ни отбранителна линия. Той е бил защитаван от легендарния капитан Димитър Инзов, издъхнал геройски заедно с последните български защитници на 30-и септември. Няма да има време да отидем дотам, затова само ще разгледаме окопите. Почти веднага откривам гилзи от патрони и пачки от пушка “Манлихер”, използвани от нашата армия. Примесени с осколки от снаряди, те са разхвърляни около полузасипаните укрития, макар да са били употребени преди eдин век. Присядам в окопа и се опитвам да си представя картината на отчаяната отбрана. Виждам гъстите неприятелски маси, чувам топовните гърмежи, примесени със стоновете на ранени и умиращи… Да, Каймакчалан е сравним по героизъм само с Шипка. Но тукашната битка е решена от артилерията, заривала нашите защитници с по няколко хиляди снарядa на ден. На нея не са могли да противодействат българските войници и без да отстъпят, са загинали почти до крак. Останали са на вечна стража, по-твърди от канарите и спечената пръст. Мъртви, но непобедени!

След още половин час поемаме обратния път. Кременаров е намерил дребни парчета от кости, които заравяме наблизо край окопите. Минаваме и край няколко оцелели картечни гнезда, направени от плоски камъни. Амбразурите им са почти непокътнати, а зад една от тях е поникнал храст с красиви жълти цветове…

Склонът се спуска полегато на юг. Поглеждам назад към Каймакчалан, Кота 2368 и събиращите се над тях облаци. Вратата се затваря… Сбогом, български герои… Благодаря ви, че ни дочакахте и че може би ни простихте за закъснението! Казвам ви само „довиждане“, защото пак ще се върна. Дано сте прелели у мен поне частичка от храбростта си и непонятната за съвремените ни стандарти любов към отечеството!

***

Какво оттук нататък ще бъде Каймакчалан за мен? Зная, че връзката ми с него няма да се изчерпи само с посещението, което направих. За това място и събитията, случили се на него, ще продължа да разказвам на още хора. Легендата за върха не трябва да умира, а да се предава от уста на уста, за да бъде морален ориентир на нас и на тези, които ще дойдат по-късно.

Защото Каймакчалан е не само кървава битка от историята, не само епопея, наречена от съвременниците си “Българска Голгота”. Той е пример какви трябва да бъдем в моменти на върховно изпитание, както и начин да проумеем понятията “човешка чест” и “отдаденост на родината”. Затова не можем никога да го забравяме отново.

Една нация съществува само когато има памет – онази колективна памет, която се гради от индивидуалната – тази на всеки от нас. В нея свое определено място трябва да има споменът за гордата саможертва, извършена на Каймакчалан преди сто години.

И нека носим този спомен със себе, където и да сме по света – като достойни хора и като достойни българи.