Мартен КАЛЕЕВ

Нека да е ясно още в самото начало – написаното от мен не е нищо повече от мнение. Каквото и да е то за различните бъдещи тълкуватели, за мен винаги ще е израз единствено на честното и окуражително отношение, без претенции за оценъчен радикализъм. Убеден съм, че лековатите и конюнктурни хвалби не са въздигнали никого, защото ние всички се нуждаем от честност във вечните ни несъвършенства на пишещи.

Няма да издам тайна, като оповестя публично, че българският роман и през 2019 година упорито е търсил своя облик и обаяние в литературен смисъл, но мащабът – и като бройка, и като постижение, едва ли ще може да се нарече конкурентен в европейския и световен контекст.

Но все пак резултатът е окуражителен – тридесет романа за 2019 година,  като четири от тях не са първо, а последващо издание – но те са включени в прегледа. Дано написаното предизвика конструктивна дискусия и дълги приятелски доброжелателни дебати. 

В списъка на авторите и на заглавията за роман на 2019 година  има ярки сполуки, които почувствах. Но има и такива, които може би ще трябва да разчитат на снизхождението на читателя. А каквото и да сме си говорили за него, той, Читателят, е „проклет и ненаситен“, както казваше един мой земляк, дори при цялата условност на неговите „предпочитания“ и „вкусове“. 

Има автори, за които издаването и представянето на своите нови творби пред публика е  трепетно събитие.  Ценителите дори в днешния свят на тотално дистанциране от четенето очакват и търсят „своя роман“. Романът „Компарсита“ от Димитър Шумналиев е много повече от напрегнат разказ за превратностите на историята, за вината и /не/възможната любов, за спасението чрез „таланта“ да оцеляваш и за тежката цена на компромисите. Той е панорама на страстите, надеждите, разочарованията и дори на предателствата, подсилени с „пикантни“ и с шокиращи физически и психически експерименти, които трябва да „спасяват“ нечии души, но заличават границите, представите за човешко-нечовешко, морално-аморално.  Пресъздаването на онова кошмарно време на Втората световна война, през 50-те години и трудовите лагери, вкл. „размразяването“, е удобна логическа възможност да се покажат човешките драми при сексуалното и политическото съзряване в извънцивилизационни условия. Те са изразени чрез използването на зловещи пародийно-гротескни форми, стигащи на места до изобразяването на цинични извращения. Сблъсъкът между поетичното и брутално-натуралистичното е ярък, почти шокиращ. Романът „Компарсита“ на Димитър Шумналиев заслужено е сред първите заглавия в престижни национални класации и номинации, полага му се и висока оценка.

Романът на Банко П. Банков „Банална грешка“ (изрично е отбелязано върху книжното тяло, че е отличен в конкурса на „Корпорация „Развитие“ и е обозначен като „втора редакция“ – б.а.) излиза от печат през 2019 г. като том пети от събрани съчинения и „не се препоръчва за читатели под 16 години“. Това определено стъписва като внушение и читателят може би ще очаква какви ли не „пикантни“ изненади, поне в „добрия“ смисъл. Авторът е професор и носител на престижни награди, известен е на четящата публика още от 2000 година, когато „Банална грешка“ излиза за първи път. Направих си труда и се опитах да сравня първото и второто издание, което ми отне доста време и сили. Изводът е, че изданието от 2019 година е подобрено, чрез усъвършенстваните изразни средства и с по-прецизна редакция на отделни места. Още по-осезаема и въздействаща е драматичната философия на посланията, които не са поднесени „наготово“, а се налагат чрез сложността на събитията и цялостното многопластово въздействие на романа. Те не се опират върху прякото демонстриране на разкрепостени и сложни взаимоотношения в среда на лицемерие и корупция, а са своего рода житейски обобщения, събирателни образи за „доказване“ на „абсурди“ като безскрупулност, егоизъм, сексуален нагон, който няма представа какво е свенливост. Почти до наглост действащите персонажи заявяват, че сред героите комай никой не изповядва и не вярва, че „Страхът от Господ е началото на мъдростта“. „Цивилизацията кастрира биологията с духовности, с лицемерие“ твърди авторът, макар и чрез своя герой. Дали ще се окаже вярно написаното от Георги Цанков в предговора, че книгата е надвременна и неостаряваща, можем само да гадаем, както и да Ј пожелаем да има такава „надвременна“ съдба.

Писателят Бойко Беленски умело се възползва от ерудицията си и от натрупания опит на исторически романист и изследовател. Той с лекота разпростира  своя роман върху фактологичната канава от житие-битието на един безспорно и заслужено велик българин, какъвто е Георги Стойков Раковски – глашатаят на пробуждането  и основоположникът на национално-освободителната борба във времената на оварваряването на Европа. Авторът и романът „Прозренията на Раковски“  заслужават по-задълбоченото внимание на професионалната критика, тъй като те определено допринасят за обглеждането на скъпия за всеки българин образ, възпят и от Вазов “…мечтател безумен, образ невъзможен, на тъмна епоха син бодър, тревожен: нещастен мечтател, апостол и воин“.

Романът „Прозренията на Раковски“ на Бойко Беленски се откроява и с благодатния талантлив опит за „съживяване“ на вълнуващи събития,  като авторът успява с мащабно въображение да извайва образи чрез случки, разговори, житейски изненади или куриозни обрати, които респектират в своята цялост, без усещането за преднамереност или фрагментарност. Историческият роман „Прозренията на Раковски“ може да се определи като роман, който всеки ценител на стойностните исторически романи си заслужава не само да има в своята библиотеката, но и да го прочете.

Романът на Гергана Йоханова „Просто няма какво да се случи“ е опит за преподреждане на ценностите на семейството, на младия човек и на деликатните му трепети и дилеми, преплетени с големите и малките победи. Ако „героят“ „опердаши няколко туземци с по една мозъчна гънка и непозволено шавливи ръчички“, това едва ли веднага ще се превърне в безспорно доказателство за окончателната му победа за справедливост и достойнство. Не звучи кой знае колко възвишено или вдъхновяващо, но „екшънът“ си има своята „тръпка“. От гледна точка на тийнейджъра сигурно именно тръпката е атрактивна и младият човек би намерил в „Просто няма какво да се случи“ своето четиво-интрига. Но не с успешното и сърцеразбиващото влюбване, с демонстрациите на бойни превъзходства или с мелодраматичните увлечения с предизвестен край, а относно навика за четене на книги.

Романът „Белези“ е третата книга на Венцислав Божинов, но тя подсказва възможности на опитен прозаик. Книгата е интригуващо съчетание на случки и събития от задъханото ежедневие, изпълнено с драматични загуби на работа, любов (Жената), което е равнозначно на загуба на смисъла и на собственото „аз“. Повествованието е подсилено емоционално с еротика и с болезнените философски откровения на тема „животът като такъв“, но увлича читателя, кара го да преживява посланията. Може би не всички, наели се да прочетат романа, ще успеят да разберат, че творбата на Венцислав Божинов е сполучлива творческа интерпретация на „Пещерата на Платон“ (в нея хората са вързани и чуват гласове, но не могат да разграничат реалност от илюзия – б.а.). Но със сигурност ще съпреживеят внушението, че самите ние сме в ролята на условно свободни хора. Както всъщност е в живота, из който се лутаме в търсене на верния път и на правилната посока.

За включване в прегледа на литературната продукция е предложена и книгата със заглавие „Змейски дъх“ (триптих) от поредицата „Старобългарски загадки“ на Николай Пенчев. Наивистичното и приказното, както и баладичното във религиозно-схоластичния фантастичен сюжет с веяния на хорър и на модерните напоследък фентъзи-жанрове пренасят читателя в тайнствена, необикновена сюрреалност. Повествованието е внушително като обем – осемнадесет глави и още нещо, върху повече от триста страници. Много религии имат свои митологии, символи и свещени истории, предназначени да обяснят смисъла на живота или произхода на света. Но нещата не са еднозначни и толкова простички, защото творбата има своите стойности – в крайна сметка от притчите и поученията, от религиозните писания и от страшничките приказки за деца и за пораснали всеки би могъл да направи собствени изводи относно вярванията, надеждите, човешката природа, правилата на достойнството и святостта, вкл. да се ориентира що е морал, етика, религиозно право. В този контекст „Змейски дъх“ на Николай Пенчев,  както и в контекста на други негови подобни книги от поредицата „Старобългарски загадки“ спомагат за развитието на фантазията и на емпатията към доброто.

„Хроники на неведомото“ е вторият роман на Николай Терзийски, който може да се определи като обнадеждаващ. Необичаен, с преднамерено усложнена структура. Почти енигматичен е начинът, по който героите – ярки човешки индивидуалности от ХVIII век до наши дни, странстват по света като на сън, но се озовават  в началото. Чрез разкази от различни исторически пластове са обединени темите за родовата кръв и за корените на човека. В „Хроники на неведомото“ има от всички важно – любов и омраза, война и приятелство, отмъщение, майчина любов и предателство. Романът е сполучлив опит да се окуражи творецът като обобщен образ на ваятел на духовност  – „един знаменит композитор и скръбен баща създава великата музика“ и читателят може да се докосне до магията на творенето, което е и същината на романа. Млади автори като Николай Терзийски, с явни пристрастия към философското начало и към преосмислянето на ценностите на света, определено носят добри надежди издигане на нивото на  българския литературен контекст.

Да си призная, романът в три части „Малкият бог на земетръса“ на Петър Денчев ме накара многократно да го прелиствам и да се връщам към отделни пасажи. Модерно звучи опитът да се опишат в роман  усилията за спасяване от разпад на собствения свят, несигурен, пренаселен със самодоволници и изпаднали в консуматорска летаргия или еуфория хора. Дори да успееш да сглобиш миналото и настоящето в едно цяло, равносметката е – твърде много щети са нанесени на света и Петър Денчев ни довежда до този извод с логически свързани, емоционално подплатени епизоди. Всъщност, „Малкият бог на земетръса“ е роман, който вече се е появил и се е афиширал в публичното пространство през периодичния печат и чрез интернет сайтовете. Събудена е рефлексията за такъв вид четиво. В него са заложени провокативните събития от недалечното българско „сбъркано“ минало, което би трябвало да е за всички нас особен вид алиби за чувствата ни, за разочарованията ни, дори за фрустрациите ни, които постепенно се израждат в апатия. Едва след прочитането на последната страница можем да разберем защо като мото на романа е поставена мисълта на Милорад Павич: „Един от сигурните пътища в истинското бъдеще (защото има и лъжливи видове бъдеще) е да вървиш в посоката, в която расте твоят страх“. Името на Петър Денчев ми дава надежда, че той е от свежото поколение в българската литература, която тепърва ще създава своите бестселъри.

Романът на Чанко Райчев (литературен псевдоним на Янко Георгиев Атанасов, а това е осмият му роман – б.а.) носи странното заглавие „Житие на бунак“. Неочакваното откриване на трупа на несретника Гочо Бунака от Петър, разследването, подозрението кой е извършителят и аналогиите с други подобни нелепи убийства, които са случвали и са „логично обяснени“ от местните познавачи на интригите в рамките на възможните връзки и зависимости, не правят романа непременно типичната кримка. Героите в многото случайни сцени и чрез импровизираните диалози придобиват своя конкретен самобитен облик и колорит. Сякаш Чанко Райчев в своя роман „Житие на бунак“ се опитва да докаже, че човекът много прилича на спуканата стомна, която се е „отказва“ от същността си – да носи вода, а се посвещава на оцеляването „да не спука“ окончателно.

За да е пълна изненадата, Чанко Райчев представя и своя „селски“ роман „Мръсни времена“, което е второ преработено и допълнено издание на романа му „Караконджо“. Като че ли това е по-зрялата творба на автора, с по-сложен и по-добре обмислен сюжет, с образи и с човешки импулси, потвърждаващи или опровергаващи възможността да не се „разглезва“ читателят с полуистини, полунадежди, полутешения или полуживот. Така Чанко Райчев с право може да се опира на истините, почерпени от личния житейски опит, които му прилягат да ги отправя като послания към съвремието и към младите поколения.

Писателят Георги Митев и неговият „Демократичен роман“ – трети том, „Малък дворцов преврат“, борбата продължава – трудният преход!!! (запазвам написаното върху корицата – б. а.), е явно продължение на поредица от книги, които имат по-скоро автобиографичен, мемоарен и донякъде документално-доказателствен характер. В своята логическа последователност може би трите тома биха ни навели на мисълта, че обикновеният човек заслужава да бъде описан със своята лична драма и съдба в хаоса на метежи и преврати от онова странно и недолюбвано от всички ни време. Ясна е личната съпричастност и болезненост на автора Георги Митев, който житейски е имал и своите надежди, но е понесъл и разочарованията на абсурда на Перестройката, помела спокойното живуркане, „натрапила“ и партийната партизанщина. Но дали е достатъчно „Демократичен роман“ – трети том, да провокира и задържи читателското внимание, това е въпрос, който ще очаква своя отговор и книгата във времето ще „предизвиква“ съдбата си.

„Градът на слънчевия небосклон“ на Стефан Чолаков е роман, които се стреми да преоткрие, но и да внуши нова гледна точка за древната Египетска цивилизация, чиито почти митични представители Ехнатон, Нефертити и Тутанкамон оставят ярък и разнопосочен отпечатък в световната история. Твърде дръзко, но изследователски обосновано, се показват измеренията на радикалната социална реформа, разтърсила Древен Египет хиляда и триста години преди Христос. Заради нея (и не само – б.а.) името на Ехнатон и следите от неговото присъствие са заличавани от отрицателите му методично и упорито не само с чукове и длета. Кои истини или митове ще приеме осведоменият и любопитен читател днес, ще зависи и от неговата ерудиция, и от склонността му да  търси нови и различни четива на подобна твърде експлоатирана тематика. Стефан Чолаков може да е спокоен в едно – професионално и добросъвестно, с вещина и убедителност, е свършил своята не само писателска, но и изследователска работа.

Романът на Ясен Калайджиев „Стъкла в очите“ е предизвикателен, динамичен, на места – екстремен и стъписващ както с постъпките на героите в тяхната спонтанност, алогичност и с неочакваните последствия, така и с авторовия език, „дообогатен“ с уличен жаргон и разпознаваеми „тарикатски“ реплики. Определено търсенето на ефекта и на модерното прави книгата четиво за любопитната публика, която не изповядва „бавността като философия“, но и не се увлича от лайфстайл персони. Дали в образите на дипломирания инженер по противоземетръсно строителство от „Бъркли, копеле”, Стъкломана и момичето с вид на световна манекенка Майчето в тяхната цялостна и почти асоциална философия някой няма да открие дилеми, въпроси и отговори, които да му поднесат нова гледна точка за преосмисляне дори на собствения живот, е въпрос на търпение и последователност. А доколко България прилича на Америка, но все пак „без да е Америка“, препоръчвам книгата да бъде прочетена и въпросът може би ще получи своите отговори.

Докато четем романът „Нула време“ на Николай Табаков, постепенно ще бъдем заставени да осъзнаем, че сме прелетели и съпреживели последователно вечните четири сезона на живота, макар и през призмата на случайни, почти „екстравагантни“ събития и биографии. Тази „опърничава“ книга само формално е разделена на четири части, които носят имената на годишните сезони. Тя е цялостна, единна и неделима с ярката и щура философия на героите, които буквално насред нищото, подобно на просяците Петър и Павел, „обзавеждат“ Живота с митове, приказки, суеверия, вярвания, жадувания и с очаквания на любовта. Всяка глава е разказ-епизод (те са 46, плюс епилог – б.а.) и може да те подхване, да те запремята в своите демонични лутания, видения, страховитости или алюзии. Накрая и за да ти „натресе“ въпроса „Къде е личният ти таван на търпимост?“, когато животът с пошличките си номерца те прави на едното нищо, докато уж ти рисува Христос. Докато демонстрират грубоватост и непукизъм, персонажите сякаш безцелно и безполезно обитават Северозападното откачено измерение. Твърде прагматично, на ръба на времето и на вечната река Дунав, чието достолепие се „нарушава“ от стихийния капитан на ферибота Капитан Капитански, героите ни превръщат в чувство и съпричастност. Съпротивата на всички действащи лица срещу нищетата и забравата е да остават и да хвърлят сянка напук на житейските събития, да не позволят дори в отвъдното някой да им отнеме дори камъка от ръката. И в нас да кънти въпросът „Космосът ли е по-голям или човекът?“. Понякога героите са гротескно предизвикателни и спонтанни. И тръпката у читателя не затихва до финала, сякаш за да докаже относителността на пулсиращото времепространство, заключено в „провинциалния“, комай все безпътен и все лутащ се човек, не по-малко значим от цялата вселенска необятност. Романът „Нула време“ на писателя Николай Табаков не е пикантно четиво, а постижение в литературата.

Тодор Евронски  с „Пътят на завръщането“ продължава упорито да търси свой път към читателя, верен на творческата си интуиция. В книгата личи самобитен и емоционален почерк, които издават дълбокото пристрастяване на автора към свещенодействието „писане“. Най-вероятно, „Пътят на завръщането“ е експеримент и за него като писател, защото книгата стои сякаш встрани от сътвореното до момента. Тодор Евронски в този формат на повествование е открил важната симбиоза „автор-писец“, която решава да сподели и с читателя, за да подпомогне неговото емоционално равновесие, пък и да предизвика откровен отзвук за стореното. Силно се надявам отзвукът да е искрен и положителен.

Писателят Александър Калчев в романа „Златната къща“ условно е разделил повествованието в четири книги. Те съдържат глави-разкази, които имат свои самостоятелни заглавия, респ. значение, звучене и тематика. Основната тема в произведението е проявлението на „националния психопатологизъм“ и  употребата на свободата, респ. метаморфозите на несвободата като наложен житейски избор. Тайните – публични, семейни, фамилни или лични, както и отношенията между баща и син, грижите към болния стар човек според крайни, съдбовни обстоятелства, навяват скръб и безизходица. Тези чувства са продиктувани от безцеремонното ни съвремие, от нарицателния „Преход“ и от действията на политикани-наглеци във вихъра на приватизацията. За обикновения носител на душа жадуваната и сполетяла го свобода вече е бреме, тя го плаши и дезориентира. Домът не е убежище и не гарантира сигурност. Не е естествен и предпочитан кът за нормалния житейски мизансцен, чужд на връхлитащия изкуствен хотелски лукс с мирис на химия. Багерът ще погълне късчето свещена пръст, завещано и предавано от дедите, но дали новата сграда ще се „сбъдне“ в дом и в уют наистина? Тук-там „надничат“ малко неестествени и пресилени в отделни епизоди идейници като Томазо Кампанела или други идеологически авторитети, вмъкнати са и недотам нужни „обяснителните“ коментари на автора. Но в такива случаи е прието да казваме – в литературата бива всякак, стига да е талантливо.

„Странстващият албатрос“ е заглавието на дебютния роман на Деметра Дулева.  Тя не случайно използва Бодлеровия символ на непримиримата свобода – албатроса, защото в творбата наистина има полет – извисяване над хоризонта на времето, в което съществуват, развиват се, укрепват или се разпадат биографии-съдби на реални хора. Емигранти, влюбени, семейни или с провалени бракове, хванали или не „златната рибка в своя буркан“, те преживяват някак си, също така някак си понасят по своему масовата травма от абсурдния преход, които ги прави странстващи и безпочвеници. Скитат се, лутат се, витаят  по улиците на  София, Брюксел или Париж. Самотата им е разбиваща. Героите са разочаровани от елементарното почти прозрение – съвсем реална е заплахата да се окажат банални, оплетени в ежедневни битовизми или свръхочаквания. Животът не щади ничии илюзии.

Не съм наясно кое в книгата е автобиографично, пък и това не е толкова важно, особено за читателя. Описването на „невротична лудост в битката срещу собствената си изолация“ е заредено с дълбока емоция. Човекът, както е известно не от днес, е главно емоция. Но дали тя може да бъде съпреживяна чрез романа на Деметра Дулева, зависи и от нагласата, и от търпението на читателя. Тя е сторила своето – написала го е.

Романът „Нощ“ на Камелия Кучер е провокативен и донякъде преднамерено сложен като конструкт. Отделните части на книгата, твърде нестандартно именувани с директива на Хитлер, с думи на латински и на иврит, преведени под линия, може би биха заинтригували някого. В романа се съдържат разкази-антиподи, изразяващи, проследяващи, описващи двете главни сюжетни линии, за които времето е само условно понятие на битието. Главният герой Виторио в напреднала възраст – през 1991 г. в Монтоне, Умбрия, и неговото „възвръщане от младостта“ – през 1943 г. в Рим, където са родителите му. Най-добрият му приятел Сантино и момичето Ева, което живее в книжарницата отсреща – са сюжетни хронологични „снимки“, на които се крепи повествованието. Камелия Кучер има своята подготвеност и интелигентност, тя разказва авторефлексно, като „гражданин на света“, каквато най-вероятно е и тя като странстващ любопитен млад човек. Романът е представян пред избрани блогъри и медии, афиширан е със специално подготвен трейлър и с множество хвалебствия. Премиерите и турнето из страната сигурно са донесли на авторката удовлетворение, защото „една история за приятелство, любов и оцеляване насред отломките от Втората световна война“ винаги таят в себе и предполагат доброжелателното предизвикателство читателят да изпита и да сравни поднесените му философски виждания за живота, прошката, любовта.

Първият роман на Иван Воденичарски „Сребърните гривни“ говори за надстройване, за усъвършенстване на неговите умения като писател-прозаик. През автобиографичната „призма“, макар това умело да е „вменено“ в образа и съдбата на главния герои – офицер-интелекуалец – Воденичарски се вглежда и предлага чрез интригуващи, взаимообвързани житейски събития едва ли не нов, любопитен прочит на общочовешките и философските проблеми и ценности. Цялостната картина около оцеляването и живота на едно офицерско семейство на фона на историческото време (носталгичната рамка на  60-те и 70-те години) ни провокира като читатели. Ние сме приканени по съвест да съотнесем онзи напрегнат и стойностен отминал делник към цялостния и почти безапелационен нихилизъм на съвремието ни. И емоционално, и логически заслужава да подкрепим както автора, така и романа заради цялостната жизнеутвърждаваща философия – такива книги ще ни поддържат не само будни, но и окуражени.

Романът-дневник на Кирил Попов „Сватба в Прага“ е сътворен по действително събитие – сватбата на Константин, внука на гост-лектора в Полша, доц. Константин Попов. Още в уводните бележки самият автор Попов – разказвач-полифоник, обяснява удоволствието си от написването на „романизован дневников текст с отдалечени преживявания“. Но дали от описването на неща, толкова лични и дори странни, съобразени с личната мярка и с „нестандартните“ представи, еднозначно стават убедителни, значими и могат да докажат, че постмодернизмът е само неподходящо наименования в неговата противопоставеност на трайния стремеж на литературата към автентичност и неповторимост? Да се надяваме, че книгата-дневник „Сватба в Прага“ ще е един повод за повече размишления за „посесивни резонанси“, за символизма на повтарящите се числа или за предчувствания уелнес отвъд литературата.

Не се наемам да твърдя или да опровергавам, че „Злопаметници“ е роман. Има нещо изненадващо в повествованието, в нестандартния белетристичен почерк на автора. Георги Белев уж почти хаотично „търкаля“ и вади на показ както диалектни думи, пикантни в своята несъвършеност, ретроспективно „намества“ случки и събития, но през тях и въпреки тях съзираш неговите мили предци с чепатите характери, с хитроумната  практичност и дори с язвителна безцеремонност, особено когато някой трябва да бъде „поставен на мястото си“, лекуван от невярна болест или да се дообясни нечие фрапантно действие.  Това съвсем не пречи на типажите да заприличват в своите „житейски проявления“ я на Шекспирови трагикомични герои, я на древни римски или гръцки мислители, без да се интересуват „дали ще имат алиби пред Господ“ – авторът често прави такъв паралел и с бележките под линия, както и с „обяснителните“ свои размисли-съждения. Наистина „Злопатници“, каквито авторът твърди, че много се срещали и по моя Северопад, е и хитроумна метафора, и находчиво заглавие. Наивистична книга като тази, в която смешното и тъжното се догонват и допълват в родова сага, доказва – опазиш ли детето в себе си, все някога в по-зряла възраст чрез детските очи, сетива и ум ще дадеш шанс с думи да се преродиш в благородна творческа роля. Георги Белев талантливо и провокиращо е осъществил голямата си и важна детска мечта, може и да се радва на читателския интерес.

Колкото и да изглежда лесно да пиша за романа „За теб, за мен“ на Здравка Евтимова в рамките на настоящия преглед, на мен ми се стори и твърде опасно – няма как да събереш всичко важно за това произведение и за нейния автор в оскъдни думи, когато „величините“ не предполагат пестеливост и лаконизъм. Вече във всички ревюта към книгата е записано, че това роман за „доброто в хората и как то не винаги побеждава“, който „на пръв поглед е кримка в стил Агата Кристи“. Когато го зачетеш по-внимателно, разбираш, че това всъщност е сериозен роман за хората и за техните стремежи. За моралния избор и за пътя към ада, постлан с най-добри намерения. Роман за доброто и злото, с прецизен „психологически детайл за (не)човешкото у всеки от нас.“ Но това няма да е нито достатъчно, нито изчерпателно! Загадката, пък и желанието на публиката да чете Здравка Евтимова, е в авторовия почерк, в нервната пестеливост на фразата, в която има нещо, към което се напрягаш и стремиш, за да не го изпуснеш, да не те отмине – именно това „свойство“ увлича, то оставя усещане за майсторство и лекота при изразяването чрез писмено слово, пък и разгръща интригата последователно, логично и интригуващо. Сигурно ще дойдат поколения млади академично настроени хора, които ще си направят професурите върху творчеството на Здравка Евтимова, но за мен иносказателно тя отглежда пернишки орехи, които упорито и всеотдайно сади отдавна в почвата на българската литература!

Романът „Дъждовете на страха“ на Иван Желязков заслужава висока оценка, защото е зряла и мащабна, стойностна творба. Търсенето и намирането на себе си чрез текста като „авторефлективно огледало“ е може би изповядване на първичния страх, че всички можем да бъдем шокирани ненадейно и дълбоко – дори когато се опитваме да се разпознаем в огледалото, докато се бръснем, а телефонът не спира да звъни в ъгъла на коридора. Изобилие на сюжетни линии, обмислени събирателни образи, малки или големи истории, разказани и от първо лице, се превръщат в роман, който интригува, без да се натрапва. Подозрението ми е, че опитът на журналиста тук е подпомогнал писателя. Преживелиците са се утаили в златоносни спомени, които си струва да бъдат осветени и са разказани подобаващо. Иван Желязков го прави талантливо и всеотдайно, понякога дори рискува да премине отвъд реалността – но само за да я осмисли и оповести от друг, дълбоко личен ъгъл на светоусещане. Той има силни и запомнящи се послания в днешния безхаберен и плиткоумен свят. Четенето на тази книга е дълбоко драматично преживяване и то ще печели своите съмишленици. Родовите ценности си имат своята логика на самозащита. В този прокълнат свят, в който остарялото куче е доведено от чужбина, за да бъде умъртвено в Родината, се „понася“ алегоричен вопъл – нещата са ужасно сбъркани и абсурдни. Изниква въпросът дали изобщо нещо днес може да се надява на милост и пощада? И най-вече – защо? Отговорите ще са отражение на времето, в което живеем, както и на нашите усилия да надвием страха в себе си чрез себепознание.

Книгата „Елфи: дисекция на любовната измама“ на Зорница Джоринска определено ме затрудни. Условно казано, тя като че ли е нетипична за българската литература – действието се развива в чужбина или някъде по света, героите са чужденци, те търсят отговори на универсални, космополитни проблеми. Сред тях няма щастливи. Дилемите, пък и отговорите се демонстрират от и чрез „обсебени“ елитарни, сложни интелектуалци в рамките и чрез отношенията на селектирано не по-малко сложно обкръжение. Някои диалози и реплики сякаш са размяна на сентенции за напреднали. „Тезисното“ поставяне на въпроси, по които се търси отговор, не подпомага повествованието в посока убедителност. Зорница Джоринска не е лишена от емоционален и интелектуален заряд, силно се надявам в следващата своя творба да ги изяви по-убедително.

Психотрилър с криминален привкус, който звучи актуално, четивен е и проследява  политическите и финансовите манипулации от сферата на геополитиката и домораслата безскрупулност – това най-общо може да се каже за романа „Капани на властта“ на Ирена Георгиева. Шокиращи събития, натоварени с драматизъм и обрати – отвличане на дете, строеж на атомна електроцентрала, мистериозно убийство на известен лекар и още сюжетни линии за покачване на напрежението. Постигнат е ефектът за съпреживяване на реалната криминална хроника в българска среда, в която сложни и почти атавистични интереси унищожават човешката логика, съсипват човешки съдби, елиминират се хора, посветили се на опазването на законността. Някъде там се прокрадват и познатите мощни политически лидери, с тяхното нехайство и неглижиране на драмата на обикновения и на достойния човек, който не се е отказал от принципност и съвест. Макар романът да е дебютен  за Ирена Георгиева, той подсказва възможности за развитие и себедоказване на литературната сцена.

Петият роман на Татяна Костова носи заглавието „Къса писта“, макар то да е твърде условно. В рамките на настоящия преглед това е още една творба, за която ще трябва да кажа, че щом става дума за любов, веднага изникват ярки противоположни характери, магнетични привличания, бутафорнозначими драми и развръзки с поучителен край, пресъздадени с нестихваща женска фантазия и чувственост. Дали и доколко тя е той, кой в кого (и доколко – б.а) се превръща, кое ги разделя или свързва, гадаенето по интимни дневници, наблюдения и признания с привкус на психоанализа – от всичко това е направен опит за създаване на многопластов, динамичен разказ. Интригата е налице и романът е факт, но читателят би могъл да зададе своите въпроси едва след като го прочете. Ние не се наемаме да го улесняваме или поучаваме.

Години писателят Стоян Милев обикаля планините Беласица, Огражден, Малешевска, преди да завърши своя роман „Песента на вълците“. Търси следите и свидетелствата на родовата памет, изслушва разкази и притчи от хора и видения. Събира тези ценни свидетелства в 58 тетрадки, преписва ги осем пъти ред по ред. Старанието и упоритостта да надникне през пластовете на времето, за да възвести дочутия шепот на предците в името на историческата истина и памет за тази „осъдена земя“, са възнаградени. Книгата притуря още една интригуваща драматична история за „насилие, политика и памет“, в която търсенето на паралел между човека и зверовете достига до горчивия извод – животните често са по-благородни от човеците. На невярващите ще кажем – ами прочетете, убедете се сами. В романа доказателства да искаш, стига сърце да ти е будно като на онези, преди нас, били-небили, погубени, за да възкръснат в подобни книги. И да възпрат новите властелини на зверовете.

В своя роман „Наследството“ Весела Василия  (Весела Йотова Генова) увлекателно и обиграно ни отвежда към миналото и неговите загадки, като надеждата й е читателят самостоятелно да преоткрие скритото (или отреченото) духовно знание. Какво представлява то? Дали корените му са били и са в българската земя като символ на свещеност, на родова памет и на мъдрост? Ще се променим ли, ако го потърсим, открием и събудим – това са почти фундаментални въпроси, които повествованието и главните герои – дръзки и млади хора с вроден емоционален интелект, ни демонстрират, обясняват и целеустремено се стремят да ни спечелят за идеята на цивилизован хуманизъм и могъщо духовно проникновение. Те се лутат, преодоляват драматични и емоционални събития, за да се озоват пред нас с нови неподозирани истини дори за своя същностен свят, който вече е в комуникация с бъдещето, който е в търсен и желан унисон с неведомото могъщество на Универсума. Не случайно на корицата е кармичното Колело на живота, защото в романа има и мистика, и загадки, и приключения, и романтика. Дори в известен смисъл – той по своята същност е и своего рода отхвърляне на влиянието на съвременните технологии. Колкото до очакванията на Весела Василия относно вечното „на какви въпроси ще си отговори читателят“, след като прочете романа Ј, това тя спокойно може да остави на неговия опит и емоционална зрялост. Тя просто  е свършила добре своята работа.

Похвално е „възкръсването из пепелта“ на писателката Евгения Димитрова и на романа Ј „Зара. Страници из един дневник“ на издателство „Кибеа“, (с биографичен портрет и послеслов на проф. Милена Кирова, 2018). Една от основателките на Клуба на българските писателки през 1930 г. днес може да преживее своя истински, макар и закъснял ренесанс, с преиздаването на този първи психологически роман в историята на българската литература, видял бял свят преди Първата световна война, още през 1914 г. Евгения Димитрова публикува през 1919 г. още един роман „Приключения“, но името Ј, без благородните усилия на проф. Милена Кирова, така и можеше да потъне завинаги в забравата, въпреки че присъства в регистъра на българската книжнина 1878–1944. Романът „Зара“ изисква целенасочени професионални усилия и анализи и ние само можем да се надяваме, че изследователи и критици ще го сторят. Дано сега най-сетне да е настъпил моментът най-известната българска белетристка през първите три десетилетия на ХХ век да възвърне своята известност и да докаже, че е била несправедливо забравена след смъртта си. Читателските оценки няма да закъснеят, стига да не подминат изящният и стилен том някъде в чакалнята за книги, както обикновено наричаме библиотеката.

За Владимир Зарев и неговия роман „Чудовището“ (трето издание) могат да се дадат само най-високи оценки, подхождащи на стойностната национална литература, към която безспорно се числи и тази поредна негова творба. Тя го сродява както с българските класици, така и с европейските такива, защото „Чудовището“ е конкурентна и със силата на внушенията, и с реализирането на доказано през годините ярко художествено майсторство, и с мъдрата философия, и с невероятните прозрения, и с дълбоките послания към сетивността и емоцията на мислещия човек. В този контекст романът и авторът лансират „чудовищен“, непреодолим хуманизъм – не е фатално, че старостта е неизбежна и настъпва, и че младостта не е готова и не иска да си тръгне. „Осветяването“ с думи и дори със сентенции на „онова черно пространство“ от личните ни вселени, е благородната, възможната и спасителната надежда. Сътворяването на такова повествование съдържа в себе си свещенодействие, Владимир Зарев го „извършва“ вглъбено и последователно не само в тази книга. Без преднамерена словесна ритуалност доказва безапелационно, че талантливите книги и тяхното създаване са по своята дълбока същност отричане, противопоставяне на голямото и безвъзвратно нищо, на забравата и „упражнението да умираш“ безличен и нищожен. Сигурен съм, че този роман още дълго ще бъде отбелязван в българската литературна история. Той ще е нужният роман както за поколенията, родени след 1944 г., така и за Словото – заради въздействието му върху човека и човешкото, които опровергават „големите“ или „малките“ чудовища – старостта, младостта, времето и забравата.