Людмила Билярска
Людмила Билярска е родена през 1952 г. в София. През 1971 г. записва специалността „Българска филология” в СУ „Климент Охридски”. От 1993 г. живее със семейството си в САЩ, щата Индиана. Първите си поетични стъпки прави още от детска възраст, но 2001 г. остава за нея белязана с приливно творческо вдъхновение. Досега има издадени четири стихосбирки: „Нашата песен” – през 2003 г., през 2008 г. – „Босонога скитница“ и „Пустинница“, а през 2016 г. – „Сезоните са гласове на птици”.
От 2008 г. и досега оформя поетичната страница на в. „България” – Чикаго със свои стихотворения. Нейни творби са публикувани в електронното сп. „Литературен свят”, двуезичното издание за Белоградчик „Венец”, сп.„Revue Reriodique sur la vie en Bulgarie” – Париж, в „Книги News” идр. Людмила Билярска участва със свои творби в Първият български емигрантски алманах „Българско слово и багри в САЩ и по света”, както и във всеки годишен сборник на Съюза – „Любослов”. Стихосбирката й „Сезоните са гласове на птици”, заедно с книгите на други български писатели, които живеят и творят извън България, е изложена в Българската секция на Конгресната библиотека в САЩ.
Член е на Съюза на писателите в САЩ и по света от 2010 г. и на СБП от 2017 г.
ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА НА ТРАМВАЯ
Градът е уморен от празненства.
И леко махмурлия даже пада.
През мътните трамваени стъкла
подтичват силуетите на сгради.
Разхвърляни безредно преспи сняг,
небрежно са наметнати с дантели,
колосани във локвите със кал –
на светлото изглеждат мръснобели.
Плакатите размахали криле,
разкъсани от злобата на вятър,
показват само части от лице
или полу-програма на театър.
Трамваят люшка морните тела
за някъде към някоя си спирка.
Старица жално моли за ръка
работник, който тъжно си подсвирква.
ЖИВА…
И щом небето драсва цветове,
а аз ги виждам – прелестни картини,
щом ме боли, ако щурче умре –
тогава аз съм жива, жива, жива…
Усещам ли, че скръбен е цвета.
Долавям ли през сълзи как си свива,
под стряхата ми, косчето гнездо –
то аз съм жива, жива, жива…
Замирам ли пред нощното поле
посипано брокатено в светулки,
и в мен се връща онова дете,
което със душа след тях се втурва…
То аз съм жива! Повече от жива!
ЧУДОТВОРИЕ НА КРАЧКА ОТ ДЕЛНИКА
Притворила очи поемам свежест –
от синьото в небето, от тревите.
На метри от забързания делник,
но на светлинно време от тъгите.
Тук чувам как природата пулсира.
Заглеждам се в платната й без рамки.
Долавям и щурчето как провира
цигулчица край корени и сламки.
Грижовно косче важно съобщава,
че някъде в тревите има рожби.
Внимавайте! – задъхано повтаря.
Трогателно е в своята тревожност!
Мигът на блаженство е зад гърба ми.
И делникът, и стресът – в танц ме грабват.
Но миличкото косче вече брани
и моят ден, писукайки на сламка…
