РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Румен СТОЯНОВ
Наскоро в информационните средства се появиха съобщения (и още се появяват), че една наша писателка била първата, която се представяла със своя творба в Бразилия.* Имайки предвид географската, населенческа, историческа и културна отдалеченост между тия две страни, твърдението буди почуда. Но да видим фактите.
Най-известното на времето си хумористично тамошно списание „Карета“ („Гримаса“, Рио де Жанейро) в своя априлски брой от 1915 година пуска разказ, озаглавен „Дружество Въздържание“. Той е от нашия „Бай Ганю“. Значи в попрището книжовно, свързващо ни с огромната държава, чието землище надхвърля с повече от 800 000 кв. км. континента Австралия, прощъпулникът ни е Алековият питомец. Не е никак лошо, а и рождената дата си я бива. Уви, няма име на преводача и надали ще узнаем кому дължим стореното, което бележи първата крачка в разпространението на българска художествена словесност из цялата Латинска Америка. Опитвайки да изясня случая, предположих, че може да има френски предшественик, та питах свищовския музей на Ал. Константинов дали преди април 1915 съществуват френски преводи на писателя и отговорът бе отрицателен. Значи в „Карета“ ще да го е предоставил наш сънародник живеещ в Бразилия и вече знаещ езика Ј. По какви съображения името му е премълчано едва ли ще разберем.
Сведението за ранната отвъдокеанска и подекваторна бай Ганюва поява го дължим на Карлос Друмонд де Андраде, когото мнозина бразилци смятат за най-големия поет на родината. Бях културно и пресаташе в столицата Бразилия и той ми го изпрати от Рио. През 2007 Университетът на гр. Бразилия издаде мой труд, озаглавен „Друмонд и България“ (стр. 294), включващ десетки негови писма до мен и бе решаващ довод онова висше училище да ме направи свой почетен доктор – единствен българин в Латинска Америка.
С Мариета Георгиева изготвихме библиографски справочник, озаглавен „Португалоезичието и България: книги“. Тоя език е официален в девет страни. Работата стои неиздадена поради липса на средства, което ще рече и интерес от съответните институции. Но установихме, че в страната на кафето, футбола и карнавала книгите от българи и за отечеството ни са едва… 120. Количеството, бидейки неподозируемо, удостоверява, че Алеко явно е повлякъл добре крак. Няма да листя въпросното изследване, ще пазя многобройните приятни изненади чак до появата му, но все пак ще кажа, че през 2004-та столичното издателство „Тезаурус“ отпечата (подбор и предговор мои) Радичковия сборник „Разкази с тенец“, превод заедно с Андерсон Брага Орта. Последваха отзиви на възхита, един нарече писателя Кафка на българските селяни. От 1981-ва е първата ми книга „Стихотворения в Бразилия“ (изд. Бразилска цивилизация, Рио, 3 000 екземпляра), писани на португалски. Включен съм в преиздавания „Речник на писателите в град Бразилия“.
Свобода Бъчварова преживя дълги години в Бразилия (при дъщеря си Елица), където и почина. Не би бил никак излишен един внимателен поглед към този престой, включващ нейни университетски лекции. Единственото ѝ чедо също прегрешава с перото, както и там установеният Михаил Кръстанов.
В Манаус, щатска столица на Амазония, твори нашенецът Илко Минев, намерил сред пищната джунгла гостоприемно местообиталище. Неговата белетристика, успешно създавана на португалски, се радва на значителен успех. Без никакво съмнение от години, а и понастоящем, Илко Минев е най-значителният и най-известен български писател в Бразилия. Подробности за останалите стотина и повече издания в Бразилия на български автори ще можете да прочетете в споменатия справочник – една проста аритметика показва, че от първото публикуване на Алековата творба до днес на всяка година се пада по една издадена в Бразилия българска книга.
Изоставеният
С новите времена ненагледната ни родина споходиха какви ли не новости – от хубави по-хубави, пък и от грозни по-грозни. Немалко от вторите, уви, налетяха говора ни мил. Той бе глобално оставен на с(р)амотек, та го безжалостно и безпрепятствено заливат и давят какви ли не буквени инородства. Ала то не става от само себе си, вършим го ние, сегашните български хора, едни с ищах (желание), други от модаджийство, подражателство и мързелащина, трети ги подкрепят с равнодушието, немарата и безразличието си. Все пак именно кой е най-виновен за това пагубно явление? Господ Иисус Христос е отсъдил „По плодовете им ще ги познаете“ (Матей 7:16). Защо не забелязваме тия „плодове“? Защо се правим, че не ги забелязваме, когато те от години тровят чистия български език? Как ви звучат например интервенти като: кохезионен, дерогация, локация, канселирам, верифицирам, ситуация, резервист, мобилност и прочие, и прочие агрусаре, които с охота слагаме в речта си, изтиквайки и изблъсквайки прекрасните и точни български слова? Защо ни е корупционер, щом имаме родна съответка негова – подкупник, рушветчия, пък и сходни смислови синоними като поквареник, покварител, покваряващ. Чуждиците може би са свидетелство, че някои нашенци, запознали се с чужди езици, домъкват от тях думи, които, курдисани в българския словоред, звучат не грубо и смешно, че дори идиотски, защото нарушават правилата на съгласуване, на правописната рекция и характерния за нашия синтаксис контекст. Но във въображението на споменатите (Ах, тая криворазбрана цивилизация!) те са нещо като атестат, който ги отличава от нас, простолюдието, които употребяваме само родните си слова. Има вероятно и други начини, подбуди и механизми, чрез които да се развали-зацапа-разруши и изопачи велелепния български език. Силна роля в това отношение играят средствата за масово осведомяване, където усилено се говори и пише на англо-български.
От ясно по-ясно: замърсяването на родната ни реч омайна, сладка е начинание зловредно, дължащо се от една страна на замърсителите и техния достъп до масовите информационни средства, вузовете и училищата (тоест, това са хора и образовани, и с възможности да влияят), а от друга – на всеобщото равнодушие, бездействие и безхаберие. В това мнозинство се включват с бездействието или действията си и образователното министерство, и Институтът по български език към БАН, творческите съюзи (изключение прави СБП). А би трябвало да е тъкмо обратното: хората с висше образование да бдят над езика, което включва неговата чистота, разумявай самобитност. Защо не е така? Обяснимо е – народът въз основа на своя опит е казал: имаш ли цел, път ще намериш. Пък сега комай вече нямаме ни едното, ни другото.
Едва ли не всеки ден биват правени какви ли не социологически проучвания, та се питам – защо за тия тридесет и седем години няма едно-едничко изследване колко и какви чуждици са намъкнати в речниковия ни състав! И станахме ли повече европейци, по-умни и по-речовити като си съсипахме (и продължаваме да го правим още по-настървено) родния език? То би очертало ясно и научно издържано разбългаряващата замърсеност на говора ни мил, неотменимо обхващаща носителите му – сиреч нас, себеобезбългаряващите се българи. Изложеното дотук равнозначи да се усъмним и в желанието на отговорните и милеещите за националната ни езиковост хора: ако научните люде са искали и искат да стане, защо досега през тия десетилетия не са го сторили. И оттам тежкият въпрос: кой, кое им пречи, забранява или възпрепятства за това? Не е ли собствената ни държава, а ние се тюхкаме и възмущаваме, че заедно с числеността на народа ни се топи и се губи и езикът ни български? Защото много стана питането през тези години и е време да започне отговарянето. Въпросът е – как, кой да го начене и какво ще се стори, след като си отговорим на питанките?
Плужеци
Аз на теб, оскъдни мой читателю, непроизволно казвам: ти знаеш какво ли не и то не как да е, но за всеки случай тук споменавам що е плужек, защото думата стои далеч от всекидневна употреба. Означава гол охлюв (по някои места наричан още лигавец), но и въобще сухоземно, безчерупесто коремоного мекотело. Тая ситна живинка безмълвна си пълзука кротичко и малцина са я виждали – по ред причини, най-паче самозащитни. Моя милост също е сред тях. Той, плужекът, неподозирано, ала по интересен начин ни препраща към езика ни роден. И ето как.
Щом демократично, лекомислено и безвизово отворихме вратите на езиковостта си, вътре занахлуваха всякакви неканеници. И тук нашенското гостоприемство започна да се обръща срещу нас.
Макар неудостоявани с паспорт, гражданството им е преобладаващо североамериканско. Те осеняват родната изказност не сами и с цената на битки, сражения или нещо по-голямо – вкарваме си ги и ги наместваме там (пропъждайки нашите хубави и верни думи) ние, българята. Въпросните думи сборувано вършат покушение срещу речниковия ни състав, а то е против словесночувствителната ни самобитност. Но въпреки явната и хилядократна зловредност, зъб не се обелва срещу нея, което навежда на мисълта, че това е или държавна (самоубийствена) политика, или се дължи на пълната ни езикова, емоционална, историческа и родова атрофия. Същество, което е обхванато от тия болестни симптоми, погледнато отстрани прилича ни повече, ни по-малко на плужек. В основата на такава метаморфоза е държавата с нейните учреждения (Институт за български език, министерства на образованието и това на културата, БАН, университетски катедри); споменавали сме ги неведнъж, но нека пак го припомним и прибавим към техния списък политическите партии с пълното им пренебрежение и невежество относно езика като основен националнообразуващ фактор, макар от устите на народните ни (уж) избраници да не слиза словосъчетанието „национална сигурност“. Ако потърсим сравнение и пример за такова поведение, много точно можем да го открием в поведението на споменатото пълзящо същество. А може да се замислим и за собственото си езиково поведение – дали и ние с тия промоции, релации, аберации и прочие излагации не притуряме своята дан към огъня, който прогаря езика ни – досущ като оная стара женица, хвърлила своите съчки в кладата на Ян Хус. O, sancta simplicitas!
