Иван Есенски
Пътят се провира между хълмовете: отляво са голите възвишения на Овчеполци, сетне е гмурването към падината с дековилката, оттатък започват нивите на Блатница – размазани от зрели круши и от гнили гроздове; после е село Смилец – въздухът и млякото; ето я и голямата камбана … Още са „ония” времена, в църквата царува разрухата, онемялата камбанария с щъркеловото гнездо стърчи сиротно, а пред бялналата се в ъгъла на бащиния му двор кирпичена къщица като гъсти пики са щръкнали коловете на доматите. Между тях се мярка избелялата забрадка на баба Тодора (твоята невяста, майка ми), а аз отбивам към лехата с лютия пипер. „Тия чушки – предупреждава ме Иван, който пуши на покритата с мушама маса отвън, – ги донесе Никола Инджов някъде от Азия, май от Тайланд. Внимавай, нищо по-люто от тях няма на Земята!” Петьо Илинов се изсили, захапа храбро една и целият пламна в обриви – после се хвалеше, че няколко дни живял без език.
Ще „предоставяме” книгата на селското внимание – по телефона кметът се обадил, че имало брожения, бил притеснен. Излезе със заглавието „Моминството на войниците”, но публикуваната в сп. „Септември” част беше нарекъл „Хляб от трохи”. Не я проумях напълно на първо четене, само отбелязах алюзията с „Дневник от трохи” на Йонеско. Иван не каза нищо – седяхме в кафенето на „Ангел Кънчев” 5, по едно време се доближи Емилиян Станев. Намести с пръст кръглите си очила, поусмихна се и рече: „Така ще разсърдиш народа си бе, момче!” Иван го прониза с поглед и процеди нещо троснато – писателят понечи да отговори, но се отказа, махна с ръка и ни остави…
С брат му Георги, с генерала и жена му (взели сме генерала за тил, но ако се наложи – ще атакува) се настаняваме на първия ред. Читалищният салон бучи като далекопровод с високо напрежение – в тази книга е животът на селото и предчувствието, че ни очаква трибунал, се потвърди. Беше кошмарно – с одобрителните, с гневните, с възбудените гласове, с виковете и вълненията…
Спомнихме си тази тревожна селска премиера една нощ в Подуене – с Иван и Боян Ангелов гостувахме на Петър Илинов, пихме и разговаряхме до заранта. Трамваите тръгнаха, на спирката Динков ни сграбчи тримата: „Фурнаджиев ни го каза някога на нас с Коцето Павлов и Любо Левчев, сега аз ви го казвам на вас: „На кого ще ви оставя, а? На кого? Никъде не се пише както в нашия край. И никъде не се умира така, защото нас не могат да ни купят…”
Въртя се мастило, мярнаха се кадри, шумя словесен талаш. И още шуми. Кръжим около камъка, чоплим епидермиса му, но той не ни пуска навътре, където е за избраните. Имената на мнозинството остават надраскани по кожата на парчетата гранит: дати, години – и толкова!
Пазарджик – а това там е традиция – направи каквото можа: има паметник на поета, има награда на негово име, има филм: доловени прилики, щрихи, думи на обич и признание, просто думи… Но е дошло време не само за добри намерения – няма я още голямата проникновена книга за него, за изумителната му поезия, за непреклонната му позиция на български поет. Великото изкуство на Високото Слово е построено върху аналога и симетрията и такова навлизане навътре в камъка днес е по силите на малцина – като Чавдар Добрев, като Панко Анчев, като Иван Радев например. Това не е омаловажаване на досегашните опити. Но дълбоката истина за Иван Динков предстои. Той завеща чашата си чиста – достатъчно основание да погледнем и своите чаши. И да сме наясно, че истинският поет не е съществително, а глагол и то единствено в сегашно време – „Е”! Посланията на поезията ферментират в общественото съзнание и се превръщат в заклинания и народностни аксиоми, а от свещените книги знаем, че те са корените на вярата и надеждата. Затова с поета се говори винаги на живо, очи в очи.
Неговата религия беше поезията, а България – единственият олтар, пред който я изповядваше:
Българийо, безсмъртнице, обичам те!
Това го казвам някак си отбрулено,
превръщам го в пожизнено обричане,
уплашен от кощунството на зурлите…
Нямаше месиански изблици, но се чувстваше национален вожд на своите думи. В наелектризирания въздух на времето пунктирите им оставят следи като трасиращи куршуми. А истинските си признания написа във „Време под линия” – там са отговорите на купищата въпроси, с които развълнуваното село го отрупа тогава в читалището. А и на много други. Отговори нелицеприятни и болезнени, но самоубийствено честни – над идеологии, над боричкания, над пристрастия и увлечения.
Иван Динков: „Има времена, когато поетът стои над народа си и дава отчет единствено пред Бога, който го е натоварил с правото да говори от името на безгласните…”
„Ако това е талантът, мама, по-добре да не ми влиза в двора!” – баба Тодора.
Прощавахме се в правителствената болница. Подпрян на възглавниците, намери сили колкото за една сълза, която едва пропълзя по лявата му страна. В същия миг тръгна надолу набъбналата влага в дясното око на Никола Радев. От прехапаната устна на Хари Хараламбиев сълзеше кръв…
Когато разбра за преселението му, Евтим Евтимов възкликна: „Ангелите вече имат диригент!”
***
Иван Динков (1931 – 2005)
ЛИРИКА
Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия твои пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Митингът ще бъде малко тъжен
и за женските очи голям.
Но защо по шопски да се лъжем:
и на литър, и на килограм?
С нови песни за добра родина
младостта нехайно прошумя:
рано сутринта като коприна,
късно вечерта като басма.
Страшно ли е? Няма нищо страшно.
Всяка ода става реквием.
Спомените носят патронташи,
за да можем лесно да умрем.
Пък и всичко е до знак набрано…
Пък и всичко прави равен сбор…
След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.
Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия тъмни пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Мъжка слабост е да търсиш предлог
за голям и шумен рецитал.
Нашият живот е само превод
на един познат оригинал.
ПРАЗНИК
Ден карнавален е – сестрина Цветница.
Църквите сричат: „Всич-ко е в жес-та…”
Кучето пъха и ближе ръцете ми,
болни от ямба и анапеста.
Казвам му: „Милички, близал си залеза.
Виж си езика – мъртъв, за риби.
Ах, остаряваме – а няма надлези
нито над старост, нито над гибел!”
Куче – разбира ли как си отиваме!
Куче – отпуснато, пъха, почива си!
Милвам го: „Милички, мъжките повести
свършват с трибуна или мълчание.
Аз не заслужих обществени почести –
кой ще ми каже: „Сбогом, Иване!”
Куче – разбира ли как си отиваме!
Куче – отпуснато, пъха, почива си!
Восъчен,
месецът капе по троскота.
виждам си гроба – хълм белезникав.
И правя крачка – и пръст под ноктите
вземам от него,
за да привикна.
