Боян Бойчев

 

СЕЛА

 

Ослепели къщи, онемели градини,

Свлича се мазилката

След всеки плач на дъжда –

На настоящето фалшивия грим.

Запустели ниви –

Бурени, тръни,

Сякаш тук нивга

Живот не е кипял.

Скелети на постройки

И стопански дворове,

Нито бодри звънци на стада,

Нито школски звънец,

Нито радостна суетня и глъч

В ранната утрин пред жътва.

Разруха.

И само тук-таме чорбаджии

Изедници

Като от Ботевите стихове,

Алчни за еврофондове и субсидии,

Дерибействат…

А на селския площад,

Смален от мълчание,

Понякога за час – два

Разменят си болка и спомени

Оцелелите

Унизени достойни.

А в ръждясалите жълти

Пощенски кутии

Писма не идват

От децата, внуците,

Заминали в чужбина,

Отритнати далече

От властимащите.

Пътеките отдавна са обрасли,

Дъбовете са забравени…

Гаснещи села,

Умираща България.

 

 

 

ГРАМАТИКА

 

Аз – съществително

С най-различни значения,

 

Ти – прилагателно

В най-превъзходна степен,

 

Ние – словосъчетание

С най-важното значение,

 

Любовта ни – глагол

Винаги в сегашно време.

 

Получава се изречение –

Удивително, с многоточие,

Продължаващо в безкрайност…

 

 

МИДА

 

Не си отивам аз от този бряг, не си отивам,

В бяг ветрен нищо че препускат дните,

И къщата на стария моряк е минало,

А мислите в рибарски мрежи се оплитат.

 

От пясъка разравям стъпките си умалели

Сред стъпките на моите родители,

На сестра ми немирница. А вълните бели

Шепнат поредната вълшебна притча.

 

Нищо, че днес запуснати изглеждат бунгалата

И отдавна не работят ресторантите,

Магазините са празни. Ала са златни

Брегът, морето, спомените и пространствата.

 

Затова не си отивам аз, не си отивам,

Оставам тук на този морски бряг,

Душата ми подобно бяла оцеляла мида,

Перлата на миналото крие тя.

 

 

СОНЕТ

 

Да съм влюбен в теб е толкова хубаво –

Променя се контрастът на цветовете,

Денят е светъл, вятърът – южен,

И дъждът е топъл и цветен.

 

А ти самата си толкова хубава,

Разцъфнало неувяхващо цвете,

Питам се – реалност или илюзия

Са очите ти слънчеви, дето ми светят?

 

Да заровя лице в косите ти,

И от аромата им опиянен,

На ръце да те понеса приказна

 

На приказен остров, навеки пленен,

Да потъна, влюбен, в очите ти,

А ти да останеш завинаги с мен.

 

 

ВСЕОБХВАТНОСТ

 

На Ели

 

Ти, която изпълваш с музика душата ми

И слънцето свири върху струните на дъжда,

Ти, която изпълваш със светлина сърцето ми

И мракът ядосан се разпилява, изчезва бързо,

Ти, която изпълваш с красота очите ми

И подреждаш елементите в съвършена хармония,

Ти, която изпълваш със страст мислите ми

И ме потапяш във вълшебства огнени,

Ти, която си изворът и ручеят на реката,

Самата река, началото на всички начала,

Ти, която си и пътят, и крайната цел,

Въздухът, който дишам, все към тебе поел,

Ти, която си любовта във всичките измерения,

И си неизмерима, необятна, без време,

Ти, която си времето, която за мене си всичко,

Ти… Просто бъди до мен да се обичаме.

 

 

 

БУНТЪТ

 

Приветствам революцията!

Бунта на масите,

Които искат промяна.

Вдигнат юмрук.

Вън мутрите!

От управлението, от държавата,

От партиите, от заведенията,

От живота ни!

Изключете звука

На чалга мисленето,

На подмяната на ценностите,

На извратените концепции

И примитивни съждения.

Събудете морала!

Парите – най-висша ценност?!

Глупости!

Парите са убийци на идеали.

А вие убихте надеждата.

Безценен бе всеки миг,

Пропилян в прехода.

В прехода към какво?

Към миналото?

Няма да мине!

Вие, които се кланяте

На Златния телец,

Корумпирани, ояли се,

Безморални примитиви,

Вие ще бъдете натикани

В собственото блато,

Вие ще бъдете пометени

От тълпата, жадуваща възмездие,

И от времето.

 

Приветствам революцията,

Помитаща ви.

Новото утро.

Бунта на народа,

Поискал промяна,

Вдигнал юмрук в закана.

Вън мутрите!

Рано или късно –

Обречени сте.

Никой не може да спре

Полета на свободата,

Победата на морала,

Вярата в социалното,

Триумфа на човека.

Нека днес да поискаме промяната,

Пълната, цялата,

За да повярваме в утре!

 

 

 

НЯКЪДЕ ОКОЛО ДЕВЕТ…

 

Часовникът на кулата е спрял

Някъде около девет.

Безвремие…

Безгрижни, преплитаме ръцете,

Морето разговаря тихо,

Небето е платно,

Върху което рисувам те,

Със страстни устни,

Созополските улици

Там нейде свирят джаз.

И ти танцуваш в мен,

Ароматът на смокини,

Сладък е като целувка,

Омаен е като любов.

Прегръщам те –

Ухаеща и топла,

Потъвайки в омаен сън.

Красива си като

Безгрижно лято.

На бара до морето

Отпиваш от моята любов.

При художниците

Един поет

Рисува те с любовни думи.

Но ти от тях си по-красива…

Само фонът сменя се –

Тюркоазен ден

Или звездна нощ.

По пясъка следите ни се сливат

И аз разбирам

Сред шепот на сапфирени вълни

Кое е най-важното

Във всемира:

Ти и твоята любов,

Аз и моята любов,

Ние в нашата любов.

И аз ти слагам пръстен –

Светеща безкрайност,

В знак на щастлива обич,

Която искам, моя любов,

Да е завинаги.

Като морето, пясъка, Созопол,

Някъде около девет.

Безкрайност…