“ЗЛОБНА ГИ ПАМЕТ ЧЕСТО ПОВТАРЯ…”
Константин ЕЛЕНКОВ
Ние дори не подозираме колко сме обсебени от гения на Ботйов! Улавям се понякога, че в диалозите-монолози на всекидневието ми идват стихове от Ботев:
“Весел ме гледат мили другари”…
“срещам това, що душа мрази”;
“в гърди ни любов, ни капка вяра”;
“грабят го наши и чужди гости”
“Кажи ми, кажи, бедни народе,
кой те в таз робска люлка люлее?”
”В тъги, в неволи младост минува..”
Или:
“Млад съм аз, но младост не помня”;
че “мойта младост слана попари!“;
“мечти мрачни, мисли бурни са разпнали душа млада”…
Младост … Какъв ли смисъл влага поетът в тази дума? Той, когото от деца сме имали за по-възрастен. Младостта в ония времена има по-особен смисъл: младите са надежда, младите са решение…
Сега плачеш – защо, дядо?
Байрак ли се не развява,
или нямаш сърце младо?
… Роден е навръх Коледа – затова са го и кръстили Христо. И сякаш са го обрекли: да поеме своята голгота; да не остави „…и гласът ми да премине тихо като из пустиня.“
Понесох укори, че изкарвам Ботйов, представете си, – мислещ интелектуалец! Но днес Ботйов ни е странен именно с интелектуалните си брожения – той и в борбата се хвърля, защото се е врекъл с думи! Той не познава смущенията на интелигента, НО ги иронизира:
“Не пей ми се, не смей се, от днес вече ще да блея!”
Ние и днес повече се лутаме около загадките на Ботевата смърт, а не в свидетелствата за вътрешната, най-съкровената същност на гения.
Тук се сещаме за Шопенхауер, който в студията “За привидната неопределеност и съдбата на отделния човек” казва:
Онова, което ни се струва, че идва отвън, от Съдбата, от Бога,
е всъщност н а ш а работа, дело на самите нас!
Не каза ли и Ботев –
“…а ти що си в м е н е, Боже, мен в сърцето и в душата”?
Робската люлка не е неговата люлка. В това как външните обстоятелства налагат нашето поведение, ние се убеждаваме особено днес, в “преходното време”, в което живеем от векове.
“стоим и броиме време…”
Без надежда:
“от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди!”
Каква е тази актуалност? Каква е тази мистика?
Откъде и как прониква Ботев в нас и времето ни? Защо ни е така близък, толкова н е о б х о д и м? Нашите близки предшественици го нарекоха “българския бог”; така, както русите определяха Пушкин като “нашето в с и ч к о”… И двамата имаха своя Бог – богът на разума и на съвестта. И двамата имаха един знаменит девиз:
”И не оспаривай глупца!”/ Пушкин/”; “но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя” /Ботйов/…
Захари Стоянов ни е оставил един романтичен портрет на харамията Ботев, С него израснаха поколения, той е в основата на съвременния мит за поета, от него е трудно да се освободим, за да вникнем в истинския Ботев – да го видим като порода интелектуалец, нестандартна и несъвместима с нашите мерки. А тъкмо днес е нужно да видим и другия Ботев – Ботев на действеното и магическо слово, Словото като пословица, словото – послание и клетва…
Иначе – ще си повтаряме най-вече оня стих :
“Тъжно щеш, майко, да гледаш ти на туй хоро весело”
И ще заклеймяваме врага народен по кръчми и механи…
