Петър МИХАЙЛОВ

В края на месец май и дни преди бележитата дата, в която се прекланяме пред подвига на Ботев, четниците и останалите герои, загинали за нашата свобода, своята книга „Ботевиада“ представи проф. Симеон Янев. В уютния и изискан салон в Дома на архитекта изящен и импулсивен анализ представи доц. Георги Цанков от Института за литература (БАН). Програмата се води умерено и балансирано от председателя на Съюза на българските писатели  Боян Ангелов. Участие взеха Добрин Добрев с красивия си и мощен баритон, като изпълни „Кавал свири на поляна“ и прочете въвеждащото есе от книгата. Актьорът Стефан Сърчаджиев разкри приятелствата на човека Ботев като ни накара да се просълзим – как Христо продава палтото и ризата от гърба си, за да нагости поредния хъш в Румъния, как Захари Стоянов възкликва: „той беше наш, но не беше като нас“ – т.е. той е извън обикновеното време и извън обикновеното пространство. И за него не може да се говори обикновено, делнично, но празнично и сърдечно… Разбира се и проф. Симеон Янев също се изправи пред своята аудитория и говори както той може – сдържано привидно, но силно, емоционално, любящо.

И тази книга на проф. Смеон Янев е плод на дълго писане – повече от две десетилетия[1]. Сякаш за да може словото да узрее, да кристализира, да се получи именно „Ботевиада“. Ние нямаме епическа поема „Илиада“ в нашата литературна история. Ролята на национален епос обаче изиграват поетическите (но и публицистичните) достижения на Ботев, Записките и романите на Захарий Стоянов[2], песните на Добри Чинтулов[3], Епопеята на Вазов[4]. По този именно модел иде и заглавието, което проф. С. Янев е избрал. Сам сподели: „книжката, макар и тънка (140 странични), е писана дълго време, сякаш, за да докажа сам на себе си, че Ботев преминава времето, той е отвъд времето, той е във всяко време, ние сме ограничените във времевия диапазон, той е в сферата на вечността и безсмъртието“.

Есето е обичан жанр от С. Янев. Ще ми се да припомня, че той навлиза в нашата литература преди 55 години с разкази, доближаващи се до новелистичното – „Но преди да изляза на ринга“ (1970). В края на 80-те години на миналия век оставя великолепни есета, психографии, поместени в книгите му „Корени“ и „Български характери“ – като някои от тях ще се трансформират в един солиден том „1876“ през 2016. Доц. Г. Цанков определи последния опус като прелюдия към „Ботевиада“ – тъй като са органически свързани. Характерът на есеистичната форма ясно се отлива и етюдното, което авторът формално е посочил като основно жанрово русло на своите фрагменти, събиращи монолитната словесна мозайка, е по-скоро вариационна форма – разсъждения на темата Ботев. Този размисъл е и филологически, но и философски, и народопсихологически, и исторически, и мемоаристичен, и съвременен – всичко тръгва всъщност от спомена за песента, чута, изпята от майката. Всичко това подсказва за появата на сложна книга. Променяща се сама, но и променяща четящия я. Модулираща в своята мелодика и емоция подобно на музикална партитура, където обаче владее словесната хармония. Емоционалност, вулканичност, темпераментност – че нали за Ботев се говори! Ала и същевременно много човешки написана (така би я определил скъпия проф. Никола Георгиев), много обично изказана, баладично-апотеозно, разкриваща невероятния личностен облик на слововаятеля, а защо не и на световаятеля Ботев. С. Янев е доказал, че умее майсторски да се доближава, да се слива с познати стилови регистри – йовковския, гео-милевския, антон-страшимировския – вижте романа му „Биография на мъртвия век“. Сега, в някои епизоди от „Ботевиада“ Смеон Янев се извисява до мелодиката на Ботев и се получава модерна, полифонична словесна симфония.

Сам уча учениците си, че Ботевият стил е изповеден, личен, съкровен.  Така започва и своето въведения в „Ботевиада“ проф. Симеон Янев – изповедно, лично, съкровено говорене за най-ранните спомени когато е звучал майчиният глас и е пеел „Кавал свири на поляна“. От времето на малкото момче преди около 80 години се стига до нашето алабалистично сега, подчинено на фалша, разрухата, страданието. Ала Симеон Янев оптимистично заявява: „Ботев е на страната на страдащите, затова е бил неудобен преди, затова е неудобен и днес“. А вероятно затова е и вечен – страданието на народа, но и на отделния човек, породено от не-свободата. Днес сме под друго робство – не, не етническо, по-страшно е – ценностно. А Ботев носи моралното, достойното, сакралното. Той е приятел с ония наши титани – Каравелов, Левски, Стамболов и сам става титан. Ала нека не забравяме, че от кораба „Радецки“ телеграфира: „Мила ми Венето, Димитре, Иванке…, подир отечеството обичам най-много тебе“. Кой е Димитър? Шестгодишното момченце на жена му – скъпата Венета – изоставена от предния си мъж. И какво прави мъжът Ботев? Приема жена си с най-скъпото, което тя има – детето ѝ. Той не се интересува, че биологично това момченце не е от него, приема го като свое,  и то става негово, носи неговата пламенна фамилия – Ботйов! Така действат мъжете, ама истинските, от нашето сега. Подир 150 години! Ето как Ботев прескача в и през времето. Бащинското, съкровеното обичане на детето на жена ти – ето ти съвременното отношение. Ама преди век и половина? Ми не е бил разбиран. Защо ли? Изпреварил го е. Времето си. И е дошъл в нашето…

След емоционалното и сърдечно Предисловие, въвело топлия и вече далечен образ на родната майка, пишещият ни запознава с идеята, която го е ръководела в началото – книга, която обаче се колебае кой стилов регистър да използва: „Закроих я, ту като литературоведско изследване, ту като психографски етюди, а по едно време и като огромен биографичен роман“. Всички тези жанрове обаче вече са налични в нашето Ботевознание – романът на З. Стоянов от 1888, Психографията на Борис Делчев от 1986 г. Вероятно затова „тя започна да ми излиза на някакви си парченца, фрагменти“, продължава изповедта си автора на „Ботевиада“. Всъщност, бихме могли да четем този текст и като своеобразен Дневник, защото документалният пласт е силно различим, видим – не само датирането на съответните творби – 2001, 2017, 2021, но и историческите ремарки – България преди членството ѝ в НАТО и ЕС, демографската криза, на която сме свидетели и в настоящия момент, тоталната духовна безпътица, която довежда до икономическата криза, а не обратното, както стереотипно ни убеждават… Та всичко това вкупом е близо до стила именно на дневниковата форма, а тя пък от своя страна е композиционно зависеща от по-фрагментарното изложение, чрез окото реално се постига монолитност. Но водещ е творческият поглед на и към Ботев – такъв, какъвто го знаем от едноименната поема на Никола Вапцаров. Апропо цитиран от писателя и определен като голям поет. Сега е мястото да откроим Симеон Янев като значим литературен историк на нашето днес – монументалният „Атлас на българската литература“, обхванал 250-годишно литературно развитие (до 1989 г.), онзи така полезен „Малък речник на българската литература“ отпреди две десетилетия (2004). Така че сме свидетели как говорейки за Ботев, Симеон Янев легитимира и друг от големите поетически майстори. Така книгата става диалогична, полемична, страстна – че може ли безпристрастно да се пише било за единия, било за другия?! Но най-важното, според мен, е, че Симеон Янев кани към размисъл, към мислене въобще – ето дейност, която не се отдава всекиму[5], трудоемка е, мъчна е, изисква и време, и дисциплина, и много, ама наистина много четене, анализ – трезв, логичен, професионален.

Двата текста, с които реално започва „Ботевиада“ проф. Янев окачестява стилово като памфлети. Самият Ботев е автор на десетки такива журналистически жанрови форми. Разликата между двете артистични творби е 17 години. По-късният носи белега на нашето съвремие – има своята дигитална публикация в една от социалните мрежи и лесно може да бъде прочетен[6]. Всъщност и двата памфлета подготвят, отварят мястото за централния текст в книгата – „Балада за Радецки“. Актът с пленения австроунгарски кораб реално тласка съдбата на България към нейното спасяване. Масовото огласяване за съдбата и борбата на българския народ, реално разрешават по нататъшната му съдба – Освобождението. Тук са ценни достиженията на Симеон Янев именно като мислител – Ботев е роден свободен, Ботев е роден различен, Ботев е избран сякаш от Бога да свърши всичко, което е свършил. Той е изключителен.

Балада за Радецки се простира върху петдесетина страници и е поделена на 24 неравномерни части. Предизвиква интерес самото заглавие – та нали книгата е изградена от етюди, а оказа се, има и памфлети, есета, а сега – балада. Композицията не е в стихотворна форма, но словото е лирически стихийно, на едно място се оформят строфични акорди – 23 част – където разказващият заговаря в стихове. Може би точно тази част от „Ботевиада“ е с най-усложнена структура – срещаме лирическо построение на речта, но и богата цитатност – Захарий Стоянов и неговата знаменита творба „Христо Ботйов. Опит за биография“ зазвучава, или по-скоро се вплита, слива с основният разказ. Симеон Янев е майстор на вживяването, заговарянето с гласа на някого друг – добре позната техника блестящо демонстрирана в „Биография на мъртвия век“ където повествователя постига тембъра на Антон Страшимиров и „Хоро“, на Гео Милев, на Томас Ман, на Йовков… Сега С. Яневият глас се слива с този на Захари Стоянов, на капитан Енглендер, на Макгахан, на оцелелите четници, за да изгради един разбулващ-тайната текст. И ако специфичното за баладната жанрова форма[7] е постигането на тайнственост, оформяне на фантастичен и необикновен сюжет с причудливи свръхестествени герои, то можем да кажем, че Симеон Янев съумява да постигне тази близост дори доста сполучливо. Ала успехът се корени и в самия стил, в неговите модулации и имитации, в изказа, в езиковата сплав. И ако се върнем към  етимологията на думата, идеща от провансалския глагол ballar, добавим френската – balete и италианската –  ballata – ще припомним, че основното значение на понятието е танцувална песен, игра, танц[8]. В този аспект бихме могли да кажем, че „Балада за Радецки“ на Симеон Янев е изящен танц между различни стилистики, но и блестящо размишление – танц върху и със смисъла на ония събития отпреди 150 години, датирани 16 – 17. 05. 1876 г. Същевременно баладичното споява неделимо у себе си лиричното и епическото начало, отразяващи едно изключително важно събитие[9]. Наскоро проф. Ал. Панов предложи и защити нови за литературознанието ни наблюдения, свързани с баладата – свързването на типологическо равнище между баладата и новелата[10]. Подобна трактовка извежда още преди 60 години и акад. Михаил Арнаудов[11]. Та мисълта ми е, че баладата позволява да се избегне (понякога) от стихотворното композиране на речта, т. е. не е задължително тя да е строфическа, стихово оформена[12].  Основната цел на разказвача е да се прочете по нов начин актът на отвличането на кораба „Радецки“. Още в самото начало повествователят заявява: „Има една непълна, ако ли не и погрешно разчетена страница от биографията на Ботев, чиято реална стойност надхвърля всичко извършено от него в краткия му живот“. И в рамките на 50 страници убедително, полемично, свръхемоционално разказващият изгражда едно повествование, което е трудно жанрово определимо, ала е съвършено в своята цялостност. Макар и изградено привидно на фрагментарна основа, оказва се, че композиционните части са по-скоро епизоди, градящи монолитна словесна структура, характерна със своята устременост към истината и свободата. Сам говорещият споделя, че това е размисъл, в който въвлича-кани читателят. Съвсем в традициите на постмодерното писане тук – в този текст – читателят е активна страна. Той се превръща в свидетел, но и съучастник, съмишленик, съпреживяващ случващото се пред погледа му. Усеща се близостта с автентичния Ботев речник – думи като пигмеи са характерни са неговата огнена публицистика, към тях се появява новоизкованата либерасти, която е сложно пейоративно съчетание между смислите на прекалено толерантен и хомосексуален[13]. Някои могат да възразят, че е крайно и прекалено, но Ботевият стил е именно краен и прекален, в поезията му не липсва низовият пласт на езиковата изява: „копелето му да бавя“ („Хайдути“), а в памфлета „Смешен плач“ ще открием думата хермафродит. Тази особена езикова ситуативност е свързана с идеята за граничното слово – революционното говорене е гранично, то има за цел да предизвика действие, то самото е действие. Именно  точно това успява да постигне и Симеон Янев – слово-действие и вероятно затова и жанровият избор гравитира към баладното построение на композицията. Сложната лексема, която коментирахме преди малко, има ролята да се противопостави на опитите за пренаписване, а оттам и за омаловажаване на героичния акт, извършен от Ботев в последните дни от живота му около 16 май 1876 г. Ботев не е терорист, не е безумец, който не е съзнавал какво върши. Точно обратното – напълно ясно е знаел какво и защо прави нещата така, че действията му да повлияят на историческия ход на събитията подир съдбовната му намеса. В историята положение „ако“ няма и тук Симеон Янев говори именно като историк – Ботев е направил съвсем съзнателно своя избор, като действията му изненадват съ своята зрелост, с хуманистичния си жест към останалите мирни хора, пътуващи на кораба. Неговите заповеди „и косъм да не пада от главата на пътуващите турци“, а по-сетне: „Стойте, не стреляйте! Дете носи човекът“ за бягащия татарин, ни карат да настръхнем от удивление – в същото време башибозуците безмилостно убиват български бебета… Тази извисеност на дух, възпитание, мироглед може да постигне само велик човек – такъв е Ботев в тези мигове. Такъв е когато пише писмата си, за да оправдае и защити капитан Енглендер, но и такъв е когато се изповядва на „Мила ми Венето, Димитре, Иванке“. И запазва най-най-човешкото у себе си – способността да се разплаче. Ние не познаваме този Ботев – плачещият. Ето друга отлика на баладичното – сълзи на радост, но и на болка, на щастие в болката: след като легендарните хайдути Филип Тотю, Панайот Хитов и Дядо Жельо отказват да поведат двестате български юнака, сам Ботев изплаква: „Аз ще ви стана войвода!“. И става! И остава. Безсмъртен. Велик.

Симеон Янев очертава и историческия контекст на епохата – Ботев е сроден с Бенковски, Васил Петлешков, Цанко Дюстабанов, Бачо Киро (затова и 2 юни е не само негов ден, но и на геройски загиналите за свободата!), идеологически е близък до Левски, в четата е редом с по-малкия си брат – бъдещ генерал Кирил Ботев. Та в тоя смисъл борбата се води и от братя по кръв, за да се постигне най-святото. Буквално ставаме свидетели как „в няколко дена тайно и полека// народът порасте на няколко века“. Вазов в одата си „Каблешков“ се домогва до това гениално прозрение, а в нашия случай имаме момчета и мъже, които отведнъж стават войници и защитници на България, без никога преди това да са били в казарма, без никога преди това да са се обучавали във военно дело. Ботевата намеса в последната фаза на обреченото Априлско въстание реално е доказателство, че българите са способни на борба за свобода, т.е. те не чакат готовански някой да им я сервира. Имало е тогава мотори, които задвижват, предвождат народа си. Истински национално водачи. Със словото си този път на френски и немски език,  този път в епистоларен лапидарен стил на телеграмата, посредством самопожертвователния банкер Горов, Ботев успява да ангажира европейския свят с каузата – освобождаването на един народ, намиращ се во „червото адово“. Самият капитан на „Радецки“ свидетелства неколкократно, че този акт на Ботева е „Величав“. А това е оценката на съвременник-европеец.

Едва след тази мощна увертюра, разгърнала се в двата памфлета и баладата, се нареждат десетте етюда на „Ботевиада“-та. Дали градят някакъв сюжет? Дали кореспондират, диалогизират с предишните части? Нека се постараем да отговорим на тези въпроси.

Съвсем спокойно можем да кажем, че частите в „Ботевиада“ изграждат хомогенно цяло. Предисловието, памфлетите, есетата, етюдите, баладата, одата, апотеозът, диалогизират по между си, обговарят се взаимно и се дописват. Някъде можем да проследим определена тема, която е или лайтмотив, или е вариационна, а това още повече стабилизира целостта на книгата. „Балада за „Радецки““ дава началото на етюда за Димитър Горов – „Банкерът на Ботев“ и „Ода за Венета“, които са позиционирани към финала. Трите текста реално създават една история, която ни запознава с организирането, оглавяването на четата, с оборудването ѝ, но и със съдбата на най-близките до сърцето на войводата подир Освобождението. Четири странички е посветил Симеон Янев на личността на забравения днес, за наш всеобщ срам, достоен радетел и борец на идеята за свобода – Димитър Горов, който се оказва, че е спомоществовател на три легендарни чети – Хаджи-Димитровата, тази на Таню войвода и Ботевата, ала той има принос и за публикуването на единствената книжка, видял приживе поета – „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“ през 1875 г. Същият човек помага на журналиста-редактор да закупи печатната преса и да реализира няколко от своите огнени вестници. Основният куриер, разпратил телеграмите-писма до европейските вестници и до семейството на приятеля си е пак той. Лежи из затворите, а сетне в навечерието на Освободителната война разпродава всичко и дарява парите за войските. Сам участва в боевете като преводач.  Тази себеотрицателност, пламенност и преданост към народното дело има и своето обяснение – Д. Горов се пада зет на Ангел Кънчев! Тъжна е съдбата му подир осъществяването на великата мечта – чрез протекциите на Стамболов става околийски началник, ала през 1881 е покосен от туберкулозата, загубил и жена, и невръстна рожба. Със така човешкия и отзивчив глас на историк Симеон Янев припомня за този изключителен наш родолюбец, допринесъл за нашата свобода преди 150 години. Това не е етюд. Това не е есе. Това е особен вид белетристика, която е позната на нашите читатели от книги като „Корени“ или „Български характери“ – отпреди трийсетина години където С. Янев обърна поглед към Гаврил Хлътев и Георги Бенковски, към Петър Бобев, към Цанко Дюстабанов, Захарий Стоянов. По-късно се появиха отделни книги, част от поредицата Дълг и чест, реализирана от издателство Захарий Стоянов – „Цанко Дюстабанов“ (2018, 144 с), „Петър Бонев“ (2018, с. 160). Тяхно естествено продължение с явява и настоящата „Ботевиада“.

Достойна трябва да е жената до и на Ботев – няма как да е друга! Тя е негова приятелка, но и съмишленик, духовна опора, идеен другар, любима. Тя му се посвещава всецяло, разбира го и е неотменно до него – дори и когато физически той вече отсъства, тя пази спомена за него жив. „Ода за Венета“ е втората кулминация в книгата. Действително възпев за великата жена, която жертва собственото си благополучие, за да дари и получи най-грандиозното – любовта на любимия човек. На няколко пъти в книгата се споменава за огромната самота и неразбраност, която поглъщат Ботев през 1875 г. От тази криза успява да го изведе именно нежната, любящата, отдадената Венета. Тя дарява и най-голямото щастие на младия мъж – прави го баща на дъщеричката Иванка – още една причина да оглави чета и да положи глава за свободата на отечеството. От два епизода е изграден този етюд – вторият е по-къс, но достойнството на Венета Ботева очарова – кара ни да настръхнем и да сведем глави пред подвига ѝ – нравствен – десетина години (1885 – 1894) тя получава скромна пенсийка от трийсетина лева. Когато решава да изпрати Иванка – наследничката на поета-революционер – да следва в чужбина, прошението за увеличение на помощта от държавата остава неуважена. Тогава съпругата на Ботев огнено в пресата се отказва от подаянието и зашлевява оглушителен шамар на политичетата в България – пигмеи и тогава. Само голяма, достойна, велика жена може да постъпи така. Венета Ботева! Е как да не напишеш ода за нея?!

Останалите етюди са посветени на личността и творчеството на Ботев. Оригинални, интересни, написани великолепно, четени на един дъх те грабват и отнасят читателя наистина на размисъл, свързан с поета, с миналото, ала и с нашето сега! Успоредиците с Вазов и Каравелов са направени с вещина и майсторство – изтъкнати са заслугите на големите ни национални писатели-строители на българската литература, идентичност, култура. Нова е идеята, която предлага Симеон Янев, че Вазов и Каравелов в определена степен са повлияни от Ботев. В творчески, в политически, в обществен план. И тримата титани на нашето Възраждане прескачат историческите рамки на епохата си и създават гражданско общество, гражданско мислене, демонстрират гражданско поведение – които са в рязко противоречие с робското примиренчество и верноподаничество. Симеон Янев твърди, че нашето общество, нашият народ се възпитава в граждански ценности от литературата си, а не от институциите си – обратно на западните общества. Ала ширещата се неграмотност днес все повече усилва болезнената липса на гражданска доблест – някога в началото на Прехода към демокрация имаше надежда да се оформи именно гражданско мислене, а оттам – и поведение, и устройство, и възпитание, но реално постигнахме мутрократско дъно в аксеологическото ни битие днес. Ботев, Каравелов, Вазов са граждани, носещи изконно българското, ала и европейското, което ги прави цивилизатори на нашия народ. Бранители и носители на свободата, на високата нравственост, на безкомпромисната честност. Дълбоката вяра в Бога е друго, което ги отличава в етично отношение, защото верующият е морален. Действително Симеон Янев успява да ни убеди, че Ботев е като светкавица от мълния – ослепителен, ненадеен, мигновено дошъл, но озарил българското завинаги. Докато сме под мощта на тая светкавица – било творческа, било идеологическа – ще имаме националност, а вероятно и бъдещност.

–––––––––––––––––

[1] Бихме могли да кажем, че проф. Симеон Янев се налага в нашето съвремие като писателят-рекордьор по бавното писане. Такъв е случаят с „Биография на мъртвия век“, отпочнат с томчето „Биографии на писатели, генерали и трети лица“, публикувано през 1983 и завършен през 2022 – цели 40 години! Две десетилетия са събирани фрагментите-есета, памфлети, етюди в настоящата книга.

[2] Имам предвид „Записки по българските въстания“, „Христо Ботйов. Опит за биография“, „Васил Левски“, „Чардафон Велики“.

[3] Из съчиненията на Любен Каравелов („Неда (Разказ от моята баба)“ – в: Каравелов, Любен (1965) Събрани съчинения. Том първи, София: Български писател с. 501) има мото „Стани, стани, юнак балкански“ – прочутото стихотворение на Добри Чинтулов, описано обаче като „българска песен“.

[4] „Епопея на забравените“.

[5] За жалост кризата по отношението на мисленето откриваме не само у държавните ни мъже (политиците), но у по-голямата част от нашето общество. А Ботев е бил и политик, и общественик, и мислител. Така че заговорим ли за него, изисква се от нас да мислим, поне.

[6] Повече виж на: https://www.zora-news.com/index.php?option=com_content&view=article&id=6964:2018-05-12-16-18-18&catid=677:broi-02-2018&Itemid=131 (посетено на 26. 07. 2024). Също така, рожба на дигиталното е 1. Рецензията на Кирилка Демирева, поместена на страниците на електронното списание „Литературен свят“: https://literaturensviat.com/?p=197940 ; 2. там своя страница има е самият проф. С. Янев: https://literaturensviat.com/?p=197940 (посетено на 26. 07. 2024). И като 3. – видеоматериал от премиерата на книгата с участието на автора: https://www.youtube.com/watch?v=LSYo-b9rqMk (посетено на 26. 07. 2024).

[7] Георгиев, Л., Джамбазки, Хр, Ницолов, Л., Спасов, С. (1969) Речник на литературните термини, София: Наука и изкуство (с. 140 – 142).

[8] Повече виж на: Увод в литературознанието, под редакцията на Г. Н. Поспелов, София: Народна просвета, 1978 г. (с. 462); Стефанов, Емил (1971) Студии по литературознание, София: Софийски университет „Кл. Охридски“ (с. 378).

[9] Увод в…(1978) – с. 462.

[10] Повече виж на: Панов, Александър (2022) Текстът като социално действие, София: ИЦ „Боян Пенев“, УЦ „Диоген. бг“ (с. 332 – 358).

[11] Арнаудов, Михаил (1964) Баладни мотиви в народната песен, София: БАН (с. 67).

[12] Пример за подобен род творба е „Балада за Георг Хених“ (1987) от Виктор Пасков.

[13] Тук бих искал да направя уточнението – не става въпрос за някакви дискриминиращи настроения, а по-скоро за липсата на мъжество, на мъжко поведение. Стереотипно тази липса се изразява с пейоративната лексема за хомосексуален човек. Обаче трябва да изтъкнем, че в нашето съвремие липсата на мъжество и мъжествено поведение все повече се усеща. Може да прозвучи анекдотично, ала и жените, и хомосексуалните, искат да имат до себе си именно представител с мъжко мислене, поведение, отношение. Все пак изконно мъжкото е да се бранят, да се защитават по-слабите; мъжът трябва да се грижи за общността, да е неин водач. Предполагам точно по тази мисловна посока е употребена и въпросната дума, а не за да бъдат уязвени хората с по-различна сексуална ориентация. Защото нека припомним легендарни антични герои – за тях различието не е било проблем. Но проблем е било липсата на достойнство, на мъжество.