БОРИС КРУМОВ  (Борис Крумов Попов)

(15.ІІІ.1923 – 20.ІІІ.2015)

Роден в с. Остров, Врачанско. Учи в гимназията в Горна Оряховица и в средно техническо училище в София. Работил като ремсов организатор. Офицер в БНА. Редактор на в. „Народна армия”, сп. „Пропагандист и агитатор”, сп. „Септемврийче”. Главен редактор на в. „Антени”, редактор в издателство „Народна младеж”.

Издадени книги: „Героизмът на българските войни в Отечествената война” (1952), „Граница на мира” (1952), „Пратеник на Партията” (1953, 1955), „Песента на славея” (1957), „Летни нощи” (1958), „Верни приятели” (1959), „Очите на приятелите” (1960), „Морска слава” (1961), „С едничката вяра” (1961), „Из Ропотамските гори” (1963), „Морето е за смелите” (1964), „С обич и вяра” (1964), „Наско разведката” (1967, 1974, 1980, 1985), „Очите на младостта” (1967, 1973, 2009), „Роза за свободата” (1968, 1974), „Цветът на отровата” (1968), „Приключения на границата” (1969), „Безстрашните момчета” (1970), „Вариант № 1″ (1970), „Приключенията на Илко градинарчето” (1970), „Райко моряка” (1970, 2009), „Отрова за брилянти” (1971), „Владо комунистът” (1972), „С пушка в гората” (1973), „По следите на мечките” (1975), „Трудни минути” (1975), „Вярата на влюбените” (1976), „На един алпийски връх” (1976), „Вкусът на илюзиите” (1977), „А имаше човек” (1979), „Обич без междучасия” (1981), „Далечният Изток отблизо” (1981), „Трийсетте сребърника” (1982), „Отвъд бариерата” (1982), „Избрани произведения в 2 т.” (1983), „Симо детектива” (1983), „Нежни приключения” (1984, 1987), „На лов за тигри и моржове” (1986), „Любовни замени” (1987), „По камилските пътеки (1988, съавт.), „Женски голготи” (1988), „Когато започва любовта” (1989).

ДРЕБОЛИЯ

Разказ

В градинката пред един от входовете на болницата чакаха мъж и жена. Въпреки че седяха в прохладата под дърветата, и на двамата им бе душно, и мъжът често посягаше да разкопчее ризата си, която отдавна бе разкопчал.

От входа изтича войник, дългун, чиито крачки бяха по-големи от ръста му. Жената бързо се увери, че никой не го е гонил. Той се озърташе да види не кой тича след него, а кой идва насреща му. Мнозина от тези, които идваха от болничния портал, не го интересуваха и дългунът седна на една пейка, но веднага стана, пак седна и пак стана.

Имаше си защо да става и да сяда – към него с ускорена крачка се приближаваха две момичета. Войникът ги прегърна едновременно през раменете и те подложиха бузите си да ги целуне. По-напред целуна момичето от дясната си страна – високо, с дълга коса, едва ли не до кръста му, и, както реши жената, мързяло го е да я среши или да я завърже с панделка, ами е тръгнало като самодива. Тази самодива войникът целуна втори път, към нея наклоняваше по-често глава, нея слушаше и всичко това хич не приличаше на братско внимание и сестринско галене.

От лявата му страна стоеше по-дребно момиче, косата му бе по-късо отрязана, ама и тя не беше сресана – рунтава, закрила ушите и челото, че и очите, само зъбите му се бялкаха. Такива несресани момичета жената бе виждала на село, когато през ваканцията се връщаха гимназистки и студентки.

– Ето ги какви са днешните – измърмори мъжът.

Двамата нададоха ухо към разговора на войника и момичетата.

– Какъв е тоя зор, че ни извика? – запита момичето със самодивските коси.

– Да ви видя.

– И тук ли намери най-удобно място?

– Имам малко време.

– А за какво си дошъл?

– Дреболия.

– Кажи де, при лекари за дреболия не се ходи.

– Убодох се на едно трънче.

– Ей, виж какъв си…

– Казах ви – дреболия.

Тримата седнаха на една пейка, войникът се настани между приятелките си и ръцете му останаха върху раменете им.

– Виж как се оголиха раменете им и хич нямат срам – каза мъжът. – Такава да ти се падне за снаха…

– Май че ти светнаха очите? Защо си зяпнал в тях?

Мъжът все едно чу не чу съпружеското поучение и каза, като че продължаваше започнат разговор:

– Ако такава ми се падне за снаха, ще ѝ свия сармите без време.

– Ох, как да не ходят така – почти изпъшка жената, – като гледам, че и по телевизията ги пускат голи-голенички, само по едни гащички и блузки, ама срамотиите им се видят и се усещат с поглед.

Разговорът на тримата срещу тях ги накара да се умълчат.

– Какво има около вас? – запита момичето, на което не се виждаха ушите, нито челото и очите от косата.

– Всичко е в ред.

– Кажи де, пожар ли, експлозия ли е имало? Хората в града приказват.

– Дреболия.

– А как е нашият човек?

Запита момичето с дългата коса, ама личеше, че от отговора на въпроса се интересуваше повече приятелката му.

– Мравка го ухапала.

– Ей, ама знаеш ли какъв си!…

– Отлично зная какъв съм – редник от стария набор.

– Защо ми се струва, че днес ти си някак…

– Ясно, бърбори много и с това прикрива нещо.

– Днес съм в отлична форма.

Изглежда, за да потвърди думите си, той целуна момичето и пак, както преди, започна с дългокосата и завърши с нея. А те дори и не примигаха, като че не ги е целувал, а е отърсил сламки от роклите им. Поне за хорски срам не се опитаха да се дръпнат, а щом усетиха намеренията му, сами си подложиха бузите и се притиснаха към него и това притискане нито беше сестринско, нито беше от студ.

– Ще му река – настояваше на своето мъжът. – Че бива ли така?

Жената разбираше, че не бива така, ама и не биваше да пъха носа си в чужди работи.

– Да трая, но ако такава ти стане снаха…

Жена му знаеше, че ще бъде не само нейна, но и негова снаха, а щом има с кого да споделиш една неволя, все пак е по-леко. Тя нищо не отговори, само потиснато въздъхна.

На изхода се показа медицинска сестра и дали си беше такава широка, или от горещината се бе разширила, но изпълни цялата врата, докато стоеше там, никой не можеше нито да влезе, нито да излезе.

Тя запита войника като отдавнашен познат:

– Стара службо, готов ли си?

– Винаги готов, сестро.

– Охо, това да не са… – подсмихна се многозначително сестрата и смигна, войникът също смигна и поклати утвърдително глава.

– Довиждане, мили хора – сбогува се той с момичетата. – В петък в два часа елате тука.

– Но защо пък тука?

– Сюрприз. Ще се обадите на сестра Александрова.

Войникът посочи сестрата, а тя посочи с ръка бюста си. Мъжът помисли, че от такъв голям бюст техният речовит председател в селото може и реч да произнесе, но нищо не каза – подобни приказки не са за пред собствената жена.

– Ей, ама днес ти говориш все със загадки… – нацупи се момичето със самодивските коси.

За да го накара да замълчи, войникът се опита да го целуне по устните, но то подложи само бузата си.

– Ще му река – избоботи мъжът.

По гласа му жената разбра, че вече е решил да стори онова, което е намислил, и настъпи крака му, затисна ръката му на пейката.

Дългунът се втурна във входа, от който бе изтичал. Преди да се скрие, изпрати една въздушна целувка на приятелките си и извика:

– Стискайте палци.

Момчетата се спогледаха с недоумение, но побързаха да покажат как ще стискат палци за неговите загадъчни дреболии, наново се спогледаха и поеха натам, откъдето бяха дошли.

Сестра Александрова седна на съседната пейка и изпъшка:

– Вътре е задушно, целите сме се умирисали на лекарства, а тука – прохлада, аромат от цветята и тревите…

– Хм – подсмихна се мъжът, – от такъв въздух пощръкляват тези, гдето си отидоха.

– Остави ги – възрази приказливата сестра, – и тяхната не е лека, но още нищо не знаят.

– Това да не би да е служба? Мацне едната, мацне другата и се лигави “Дреболия, дреболия”, а няма като български войник да говори сериозно, както се полага на човек с пагон.

Жена му не изтрая и се скара.

– А ти млъкни, та да питам.

– Какво – предложи веднага услугите си сестрата.

– Наш Цецо е войник, докаран е за операция, дали мина…

– Цецо, Цецо… А да, сега го вкараха в операционната. Нали затуй и този отиде.

– Тоя ли? – запита с мърморещия си глас мъжът. – Че той е здрав като жребец, каква операция за него!

– Кожа ще дава.

Мъжът и жената повдигнаха озадачено рамене – хич не им беше ясно как се дава кожа.

– Сложна работа. Режат от неговата кожа и я пришиват на болен, който е обгорял.

– Майка му или баща му са пострадали?

– Та нали ви казах, че ваш Цецо е в операционната, за него – двамата са от едно отделение.

– С този с Дреболията?

Сестрата потвърди – с него са в едно отделение.

– Божке, наш Цецо! – простена майката и едва ли не избухна към мъжа си. – А ти – “да му река, та да му река”.

Майката на войника седна до сестрата и запита:

– Ами момичетата… Те да не са на двамата с наш Цецо?

– Май, че е така.

Замълчаха. Мислите и на двамата бяха за оня, който сега лежи на операционната маса, и за Дреболията, когото хич не го е еня, че отива здрав и читав под ножа на докторите, и за онези две момичета, които ще дойдат в часа за свиждане в петък, за да видят двамата бинтовани войници на съседни легла.