БОРИС ДАНКОВ е роден на 16 април 1941 г. в с. Жълтеш, Габровска община. През 1959 г. завършва Априловската гимназия, а през 1966 и 1980 –
българска филология и журналистика в Софийския университет. От 1970 – 1973 г. е журналист в културния отдел на габровския окръжен вестник „Балканско знаме”, а до 2015 г. работи във в. „Работническо дело” и „Дума”. През 1995 – 1998 г. е директор на Българския културен институт във Варшава. Автор е на книгите: „Магията на словото”, публицистика (1986); „Сянка на птица” стихове (1994); „Хаос”, стихове (1995); „Енигма”, стихове (1995); „Колибарски сънища”, стихове (2007); „Гневни хроники” – том 1 и 2, публицистика (2012, 2019); „Минало не отминало” (2017), краеведска книга за с. Жълтеш. Носител е на наградата „Христо Ботйов” (2004); Априловската награда за цялостно творчество и принос в културата (2007); руската награда „Золотая муза” (2009); литературната премия „Сергей Есенин” (2012); Годишната награда за публицистика на Съюза на българските писатели (2012); Наградата на СБП за документалистика и краезнание (2018). „Пирамида” е най-новата му книга с избрана поезия. Неотдавна поетът- журналист навърши 85 години. Честито на юбиляра!
ХАОС
Вървиш и като куче стенеш
сред нощната мъгла. Нали
светът от хаос е заченат?…
Не питаш вече ти дали
на светло можеш да излезеш.
Алкохоликът сам стои
на ъгъла. И вече трезвен
стотинките си пак брои.
Сред тази врява някой вика,
а друг по теб внезапно стреля.
Куршумът просто те застига.
И тихо казваш: „Май уцели…“
Момичето със вик полита
от петия етаж и ти
съседите сега разпитваш.
Какво ще разбереш? Почти
си мисля, тука е излишно
да се разпитва. Отвори
прозореца. Една въздишка
за всичко стига, разбери…
ДЕЛНИК
Вървиш по грешната земя
със знака Каинов белязан.
Броиш стотинките за хляб.
Укриваш нож във свойта пазва.
На ъгъла стоиш с ръка,
протегната за милостиня.
Изглежда твоят ден така
до залеза ще си отмине.
Ухае на бензин. Нима
на пътя не видя момчето,
прегазено от теб с кола,
а не позна ли му лицето?…
Стои до нямата стена
едно дете и се целува
със другото дете-жена.
Денят започва. Не сънуваш
небе от кървави слънца.
Вървиш нататък. И не спира
животът. Някъде сърца,
взривени от любов… умират.
ПРИРОДА
Омразен свят. Защо го ненавиждаш?
Нима от него ти си по-добър?
Обратното е – мисля си, че трижди
си по-жесток и безпощадно зъл.
Цвета преди да разцъфти – прегазваш.
Плода убиваш още нероден.
И криеш камък в подлата си пазва,
а тръгваш по земята причестен,
пречистен сякаш в мислите, в душата.
И вярваш, че си с нещо съвършен –
с кръвта дори на жертвата, пролята.
Ръцете си да бе измил поне…
ФИЛОСОФИЯ
Зная, че си Авел или Каин.
Може да си даже и Христос.
Твоето проклятие остава.
Тръгваш по земята сам и бос.
И ореш браздата си. Проклинаш
своята окаяна съдба.
Зърно във пръстта с ръце зариваш.
Търсиш вечно нечия следа.
Брата си убиваш. И умираш
от ръцете му във кръв облян.
Съвестта си със вода измиваш
и заспиваш от света презрян.
Вече късно е да бъдеш честен
в този подъл и безумен век.
И едва ли ще е много лесно,
но бъди поне докрай човек.
И гнева си смъртен не показвай.
Приеми и кръста си Христов.
Не осъждай нищо на омраза.
Не обричай нищо на любов.
АВЕЛ
Къде със тази доброта, човеко?
Дотук нима от всичко не разбра,
че тъй си е било дори от века:
че цялата безсмислена игра
под слънцето отдавна продължава,
че звярът дебне тайно хищен звяр,
че камъкът остава мъртъв камък,
че старецът е безнадеждно стар,
и самецът със мъжество дарява
в леглото пак невярната жена.
А и защо ли всъщност даже трябва
да бъде вярна някому? Сама
съдбата вечно със трохи ни храни.
Пак тръгваш ти по нечия следа.
Безсмислено е всичко. И нима не
разбра, че за злочестата беда
ти си виновен сам. Че не остава
нищо от сянката ти на света,
че времето без тебе отминава.
Къде си тръгнал с тази доброта?…
КАИН
Човека в себе си убиваш,
без съд и всякаква присъда.
Дори следата не прикриваш.
Живееш с болната си съвест.
Ръцете ти са цели в кърви,
но ти кръвта не забелязваш.
След стъпките самотни тръгваш.
Трева с нозете си прегазваш.
Пречупваш житен клас. В небето
разстрелваш полета на птица.
Погубваш обич неродена.
Раняваш слънчева зеница.
В душата ти е нощ беззвездна.
И сам се взираш пак във мрака.
Не знаеш зад самата бездна
какво ли още те очаква.
На шията си като камък
проклятието свое носиш.
След тебе само смърт остава.
И хилядите ти въпроси…
МИРАЖ
Подлецът с подлост ще спечели.
Лъжецът вечно прав ще бъде.
И сам си казваш – накъде ли
във този ад сега да тръгнеш?…
Убиецът стои на прага
и във тила ти се прицелва.
На улицата със тояга
на две главата ти разцепват.
Какво, че твоят брат е Авел
или Христос ти е учител?
Доброто вече си забравил,
отдавна злото си изпитал.
И може да си даже честен
или добър като мушица,
тогава дяволски по-лесно
ще вземат твоята душица.
Да, подъл е светът. Тогава
какво ли можеш да направиш?
Какво ли друго ти остава,
освен подлеца да накажеш…
ХРИСТОС
Прескръбна е душата ти до смърт.
Отново към Голгота ли отиваш –
по същия прокълнат, стръмен път,
край угарта на кръвната си нива?
От тебе се отрекоха. Сега
какво ли можеш да направиш,
освен под кръста да сведеш снага
и да вървиш покорно сам докрая.
„Боже мой, защо си ме оставил?“ –
не питай небесата. Няма смисъл.
От всички ученици си продаден.
Изглежда, че така си бил орисан:
по пътя си прокълнат да вървиш,
до дъно да изпиеш свойта чаша,
на кръста сам разпънат да висиш,
преди да те убие нова стража.
Дори и да възкръснеш, вече няма
да можеш в Галилея да се върнеш.
Единствено надеждата остана
със гняв назад за миг да се обърнеш…
СЪТВОРЕНИЕ
И гаснат в утринта звездите:
нощта се сменя пак със ден,
а ти за кой ли път се питаш
дали светът е съвършен.
Сам подло звяра ти затриваш.
С нозете си прегазваш злак.
И ближния със нож убиваш.
Невинна кръв проливаш пак.
Че злото на добро не става,
от райското дърво узна.
Осъден си на грях. Тогава
къде е твоята вина?
От земна пръст си ти създаден
и пак ще се превърнеш в пръст.
Със смърт от бога си наказан –
това е страшният ти кръст.
Кръгът безкраен продължава:
нощта се сменя пак със ден,
но мракът вечен мрак остава.
Светът е лошо сътворен.