Борис Георгиев Вулжев
(19.IV.1936 – 7.ІІІ.2016)
Роден в с. Павелско, Пловдивско. Завършва гимназия в Стара Загора и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Технически ръководител на строителни обекти в Рудозем и Мадан. Отговорен редактор в Радио София. Заместник главен редактор на в. „Пулс” и сп. „Дружба”.
Издадени книги: „В строя” (1963, съавт.), „Дом на криле” (1964), „Поречие” (1966), „Осъмвам върху детелина” (1970), „Близост” (1971), „Късни огньове” (1973), „Горещи ридове” (1976), „Поделени плодове” (1977), „Паметта на реките” (1979), „Солени корени” (1980), „Лалка Развалка и Здравка поправка” (1982), „Чучури” (1982), „Има го – няма го” (1983), „Открехната виделина” (1983), „Немирна сянка” (1984), „Спирка „Мечта” (1984), „Зеленият сън на дърветата. Избрани стихотворения” (1986), „Живот без адрес” (1987), „Ледописи” (1987), „Невидими небеса” (1987), „Нещо хубаво иде” (1988), „Шепа изплакана вечност” (1989), „Отивай по-нататък” (2002).
МЕЖДУ ДВЕ СВЕТЛИНИ
Всяка нощ моя дом е купето на бързия влак.
Звънки релси – блестящи игли,
кърпят сънищата ми разкъсани.
Една млада жена ме изпраща оттук призори.
Една стара жена ме посреща във късното.
Колко трае това разстояние между двете сърца?
Часове? Километри ли?
Или просто две гари обикновени?
Едно вечно пътуване от спирката на любовта
към спирката на обичта. Неотменно.
И кантон след кантон.
И перон след перон.
Дълги релси – блестящи игли,
кърпят сънищата ми разнищени.
Една млада жена с мен раздялата сподели,
една стара жена ще дели топлината в огнището…
Как е дълго това разстояние между две светлини!
Всяка нощ моя дом е вагонът от линия първа.
Светофарите бягат назад като жълти луни.
И пристигам…
И зная къде ще се върна!
НАЙ-СЕТНЕ
Най-сетне дойде ред да напиша нещо за теб.
Всъщност какво ти отнех и какво ти дадох?
Едно златно паяче безмилостна мрежа плете –
няма шега,
няма измислица,
няма пощада.
И се мъча да се огледам в душата ти – кънтяща
бездна, –
но тя се люшка като гълъбово перо над хребета.
Плодоберът привършва и тъгата е безполезна –
просто такъв ни беше жребият.
Удавиха се в горещите вирове сините ни лета
с ветрове и приумици, с птици и окарини.
Изумява ни само тържеството на есента –
може би наблизо е зимата.
Хайде да помълчим като опиянени
от странна наркоза –
по-късно ще решим как да я назовем…
Върху перваза на рида слънцето е червена роза,
Която наскоро ще увехне…
Не съвсем… И съвсем…
БИТИЕ
Изтича времето, изтича,
тъй както пясък от дланта ни.
Подир угаснало кокиче
изгряват теменужки ранни.
Нищожна мравка след зърното
пренася пръст, издига сламка.
Как океана на живота
ще усмириш във стих и рамка?
Земята е една черупка.
Небето – вис неразгадана.
А жилката, която тупка
над челото ти – е мембрана.
А трябва всичко да усетиш.
А трябва всичко да изпиташ.
С очите – тихите съцветия.
С кръвта си – тоя бесен ритъм.
И удивен, и очарован
от вик на отлетяло ято,
да кажеш прямото си слово.
И да се слееш с тишината.
СЛЕД ЯТОТО
Онемяха жабите в реката.
Смоците навярно са добре.
Неусетно преданото ято
отлетя към Бялото море.
Ти лежиш, забравено и гладно,
в дъното на есенния слог.
Бяла смърт те дебне безпощадно,
щъркелче с пречупено крило!
И наистина – ще стане чудо,
ако устоиш до пролетта.
Вихърът зловещ ще се събуди,
кърът ще утихне в самота.
Може би за малко ще изчакаш,
сетните си сили да сбереш –
да се вдигнеш над калта и мрака…
Та поне, летейки, да умреш!
ВРЕМЕ
Ще отшумим и ние със годините…
Жарта ще се превърне в хладна пепел.
А колко още пътища неминати
ще викат хората?
А колко трепети
ще разцъфтяват подир нас в сърцата?
А слънцето –
прастарият водител,
ще стапя дните в залези червени.
Ще има радост.
Болки неизпитани.
Ще има мигове неизживени –
несподелени или споделени.
Нас няма да ни има…
Време, време!
Едно аз искам:
не охлаждай никога
сърцето ми,
жарта дълбоко в мене.
Когато в клепките ми уморени
запъпли някога студенина,
вземи сърцето,
дето е нетленно,
и го прелей във житните зърна –
да чувствам,
че живея в чернозема,
да сещам,
че се раждам и раста.
Аз ненавиждам пепелта студена
пред тая скрита сила на пръстта!