search
top

БОЙКО КОЦЕВ /БИОГРАФ. ДАННИ И РАЗКАЗИ/

Бойко Коцев е роден на 18 юни 1956 г. в София. Получава висше юридическо образование по специалност „Международно право“ в МГИМО – Москва.  Между 1983 и 1995 г. специализира Международно публично право в Международния съд на ООН в Хага; Международно публично право в КМП на ООН, Женева; в Британския институт за международно и сравнително право; Европейска правна интеграция  в Civil Service College – Лондон. Заемал е редица високи дипломатически постове, сред които: заместник-ръководител на Посолството на Република България в Зимбабве, заместник-началник на Мисията на Република България към Европейската Общност  в Брюксел, постоянен представител на Република България при Европейския съюз, Извънреден и пълномощен посланик на Република България в Руската Федерация.  В момента е представител на Република България в Международната банка за икономическо сътрудничество.

Носител  на многобройни чуждестранни отличия: Велик офицер на Ордена за заслуги на Френската Република, Велик офицер на Ордена на Леополд II на Кралство Белгия, Велик офицер на Ордена за заслуги на Кралство Норвегия, ордена на Руската православна църква „Преподобни Серафим Саровски“, медала „За взаимодействие“ на Министерството на външните работи на Руската федерация и др.

Автор на множество публикации в централния печат и в специализирани издания.

 

 

 

 

 

Бойко Коцев

 

СМИРЕНИЕТО

 

Стоях на опашка в Катедралата „Христос Спасител“, в центъра на Москва, наслаждавах се на  стенописите в тържествената зала и очаквах своя ред, за да поздравя Кирил, патриарха Московски и на цяла Русия, с поредната годишнина от интронизацията му. Това събитие беше станало традиционно и се отбелязваше всяка година. Беше винаги добре посетено. Пристигаха много високопоставени лица от номенклатурата, политици, представители на художествено-творческата и научно-техническата интелигенция, общественици, дипломатическия корпус, представители на поместните православни църкви, видни бизнесмени и миряни.

Руската православна църква има голямо влияние, не само поради нейните дълбоки корени в обществото по традиционни и исторически причини, но и поради политиката на официалните власти спрямо православието, които считат, че чрез укрепването на православието се създават необходимите предпоставки за запазване на руската идентичност, духовни ценности, сплотяване на руския народ, наброяващ над 140 етноса и мощно противодействие на губителното въздействие на глобализма.

Голяма част от руснаците не са религиозни. Тяхното отношение към църквата се ограничава до черкуване в неделя, посещение в храмовете по повод на различни традиционни празници от църковния календар, спазване на народните обичаи и традиции като кръщаване, осветяване на нов дом, молебен по повод на национални празници и други официални мероприятия. Отношението към Руската православна църква беше станало въпрос на патриотичното отношение към страната, към изконните руски традиции, въпрос на национална идентичност и съхранение на своята духовност. Почитта, която се оказваше на църквата и православието беше донякъде по вътрешни подбуди, но не поради религиозност, а донякъде и поради това, че беше модно и актуално.

Пристигнах с 10-15 минути по-късно от обявения час за начало на мероприятието, но вече имаше много хора, чинно подредени на опашка, извиваща се зигзагообразно до средата на помещението и търпеливо изчакващи своя ред. Влязох в залата, наредих се на опашката и се огледах, ако мога евентуално да преценя колко време ще отнеме докато дойде редът ми. Церемонията вървеше бавно. Всички искаха да поговорят с патриарха. Някои му носеха подаръци и искаха да споделят  с него  някаква своя история. Разбира се, отнемаха време и снимките с патриарха, които никой не искаше да пропусне. Нормалният ход на опашката се нарушаваше и от това, че пристигаха по-първите хора в държавата (министър-председателят, председателят на Държавната дума, председателят на Съвета на федерацията и други), които бяха посрещани от служител на протокола на църквата и ги отвеждаха директно при патриарх Кирил, без ред.

По една случайност, точно пред мен на опашката се беше наредил Генадий Андреевич Зюганов – ръководител на фракцията на КПРФ в Държавната дума, придружен от ръководителя на международната дейност на партията и непознат за мен активист, дошъл наскоро от Крим, който много оживено разказваше за събитията там и възможни предстоящи дейности по линия на КПРФ. Тематиката беше актуална, като се има предвид поставената задача от държавното ръководство да се приобщи полуостровът към партийно-политическата система на страната, т.е. всички парламентарно представени партии трябваше да изградят свои структури в Крим, за да се осигури необходимото представителство на населението в структурите на властта на Руската федерация. Оживеният разказ на активиста беше накъсван от отделни реплики и вметвания на лидера на партията и неговия сподвижник.

Бавното придвижване на опашката ми предостави възможност да проведа кратък разговор със Зюганов, с когото се познавахме. Бяхме се срещали няколко пъти. Дори на една от срещите му подарих два анекдота, които представяха българския патриотизъм, но и с типичното за нас чувство на самоирония. Малцина знаят, че той освен лидер на най-голямата парламентарно представена опозиционна партия в Държавната дума е и човек с невероятно чувство за хумор – беше издал два сборника с анекдоти. Успях в този разговор да разбера позицията на неговата партия по редица актуални въпроси на обществено-икономическото развитие на страната, а така също и по редица важни външно-политически теми. Разменихме номерата на личните си мобилни телефони – нещо, което беше значително постижение за руската действителност.

Бавно се придвижвахме напред. Спокойно изчаквахме да дойде нашият ред, докато на вратата на залата не се появи Владимир Волфович Жириновски – лидер на ЛДПР, придружен от антураж от 4-5 човека. Служител на протокола се приближи до тях и ги отведе направо при патриарха, пререждайки всички хора от опашката. Това възмути сподвижника на Зюганов, който започна една емоционално наситена тирада, явно недоволен от поведението на лидера на ЛДПР. Направи ми впечатление, че критиката му беше насочена към партийния функционер, а не към представителите на протокола на църквата. Реших да се включа в разговора, с оглед на успокояване на обстановката и казах:

„Да, действително, ако е протоколно регламентирано как ръководители на партийни фракции поднасят приветствие на патриарха, това би следвало да се отнася за всички. Но все пак, ние сме в божий храм и може би трябва скромно да изчакаме реда си.“

От дясно на мен, на опашката се беше наредил представителят на чешката православна църква. Млад митрополит с благо излъчване и интелигентно лице. С тих и достолепен тон той каза:

„Не скромно, а смирено. Смирението е духовно възвисяване. Смиреномъдрият човек е познал себе си и е постигнал душевен мир. Загърбил е омразата, злобата, завистта, гордостта и високомерието. Достигнал е нравствена и духовна висота. Смирението никога не лишава човека от неговото достойнство. Той не е беззащитен. Винага защитава себе си, дори понякога яростно, но винаги с достойнство и на пиедестала на нравствените и духовни ценности, с уважение и добронамереност към другия. А скромността е път за никъде.“

След около 30-40 минути дойде и моят ред. Поздравих патриарха. Връчих му офорт на международно най-известният български график – Стоимен Стоилов. В своето произведение той беше изобразил талантливо равноапостолните славяно-български братя Кирил и Методий, български и руски православни храмове, киевската княгиня Олга, която е от български произход и е изиграла огромна роля в духовното развитие на Русия, Киприан –  първият митрополит Московски и на цяла Русия, също с произход от българския род на Григорий Цамблак и Патриарх Евтимий, Христо Ботев, Иван Вазов, Пушкин, Толстой и Достоевски – символи на духовното израстване на двата народа.

Но през цялото време, докато чаках, си мислех за думите на моя съсед, представителя на чешката православна църква. Колко по-добър би бил светът около нас, ако можеше повече хора да постигнат своето нравствено и духовно извисяване.

Един вътрешен глас не спираше да ми нашепва: „Дай боже сили всекиму, за да може да намери своето смиреномъдрие и се извиси до общочовешките добродели и нравственост!“

 

ЕЗИКЪТ Е ОРЪДИЕ НА МИСЛЕНЕТО

 

Добрият дипломат трябва да знае чужди езици. Колкото повече чужди езици знае, толкова по-добре. Трябва да знае чуждия език толкова добре, на такова ниво, че когато излага позиция на този език или когато превежда на свой ръководител, да може да предава достатъчно точно нюансите на речта.

Това обаче не е достатъчно. Чуждият език в такива случаи е просто средство за комуникация. Трябва и съдържание, което да бъде предадено чрез чуждия език на събеседника. Нужно е задълбочено познаване на материята, с която се работи. Защото ако на диплом€та му липсват познания в областта на въпросите, които обсъжда със своите партньори, той просто няма да има какво да каже, колкото и добре да знае езика.

Първия урок научих като студент през зимата на 1975 г. Току-що бяхме постъпили в първи курс на Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО). С младежки ентусиазъм се втурнахме в учебния процес с огромното желание да получим колкото се може повече знания в областта на международните отношения. Ние, приетите във факултет „Международно право“, бяхме особено щастливи, защото за разлика от другите факултети, които през първата година изучаваха предимно общообразователни предмети, нашият факултет беше известен с това, че няма т.нар. преходен период, а направо започва със специалните предмети – различни правни дисциплини. Така още през първия семестър започнахме да изучаваме „Римско право“ – основата на континенталната правна система.

Преходът от училищното към университетското обучение обикновено е свързан с трудности и почти винаги е съпътстван с определен стрес. Самият предмет „Римско право“ е сложен заради изучаването на правила и формули за регулиране на отдавнашни, вече несъществуващи обществено-икономически отношения. Процесът в римското право е силно формализиран, като отделните процесуални формули изучавахме на латински език. За нас, чужденците, всичко това беше особено трудно, понеже трябваше да учим материята през руския език. Въпреки това обаче ходехме на лекции и семинари с голям ентусиазъм, присъщ на младите хора, които с нетърпение желаят да се докоснат до „сърцевината“ на правните науки.

Особена роля в това положително отношение играеше и личността на нашия преподавател – професор Кабатов. На младини той е бил талантлив цигулар. Със своите виртуозни  изпълнения печелил многократно национални и международни конкурси. По време на Втората световна война командвал изтребителен противотанков взвод. В една от акциите на „Курската дъга“ е тежко ранен. Остава жив, но ампутират и двете му ръце. Разбирахме, че това е огромна трагедия и загуба в личен план, но бяхме силно впечатлени от силата на неговия дух. Намира сили в себе си да живее и със силата на волята, с невероятно желание да продължи напред завършва право, специализира се в областта на римското частно право и става преподавател. Проф. Кабатов носеше протези и на двете ръце, но това не му пречеше да пише сам латинските сентенции на черната дъска. Това силно ни мотивираше да не пропускаме нито една негова лекция, да се готвим много усърдно за семинарите му.

И така, бързо изтече първият семестър – с ентусиазъм, старание, превъзмогване на трудности и много желание. Дойде и първата сесия. Един от първите изпити беше по римско право. Бях се готвил много старателно.

С трепет влязох в залата за изпит. Изтеглих своя билет с два въпроса, които ми се струваше, че знам добре. Но вълнението ме обзе изцяло, защото нямах опит, а професорът задаваше и допълнителни въпроси, от които се притеснявах – дали ще мога да отговоря достатъчно убедително, въпреки че ние, българите, имахме известно предимство – един от признатите специалисти в областта на римското право беше българският професор Михаил Андреев, чийто учебник ползвахме в подготовката за изпита. В залата бяхме шестима студенти, разположени отдалечено един от друг, на различни маси. Подготвих си отговора и изчаквах да дойде моят ред. Преди мен отиде да отговаря мой немски колега от бившата ГДР. Заслушах се внимателно. Може би щях да науча нещо повече за протичането на изпита, настроението на професора, или някои негови предпочитания.

Не знам какъв въпрос беше изтеглил, но започна да отговаря за ревандикационния иск (rei vindicatio – иск на законния собственик на дадена вещ към незаконно владещия същата вещ за възстановяване на собствеността). Започна плахо да говори на руски, но никак не му се отдаваше да засегне същността на въпроса. След кратко въведение, с много вълнение и с изобретателността на младия студент той погледна с невероятно изстрадало лице професора и каза, че му е трудно да обясни на руски, но се е готвил много старателно и знае отговора перфектно. Очевидно разчиташе на снизхождението на проф. Кабатов, та нали само три-четири месеца учеше руски език. При други преподаватели не доброто още знаене на руския език минаваше за извинителна причина. Професорът се усмихна благородно и  добронамерено каза:

– Уважаеми колега, не се притеснявайте. Можете да продължите отговора си на немски.

Оказа се, ние впоследствие разбрахме, че проф. Кабатов знае перфектно немски език и за него не представляваше никаква трудност да продължи изпита на родния език на моя колега, който впрочем замлъкна и не пророни повече нито дума. Очевидно беше, че или нищо не знае, или поради вълнение нищо не може да си спомни.

Този случай остана в моето съзнание и в цялата ми последваща кариера на дипломат беше като пътеводно начало. Винаги се стараех да вникна в същността на въпроса и да го познавам в дълбочина – първо на родния си език, а след това и на други езици. Това особено се отнася до познаването в дълбочина на националния български интерес. В противен случай дипломатът рискува, когато дойде моментът да защитава страната си, да остане изразително безмълвен, или в „заиграването“ с чуждите езици да подмени родния интерес с чужд.

 

Из подготвения за печат ръкопис „Кратки разкази от живота на един посланик“.

 

One Response to “БОЙКО КОЦЕВ /БИОГРАФ. ДАННИ И РАЗКАЗИ/”

  1. Иван каза:

    Да,езика е оръдие на мисленето,но кой език,слово и на кое мислене.Знайно е,че в началото бе словото,словото бе у Бога и Бог бе словото,но с течение на хилядолетията,дали това слово не се изражда и деградира,за да се стигне до това,че езика бил даден да прикрива мислите и до всички евфимизми днес царстващи навсякъде и служещи за описание на случващото се.Или по—скоро служещи за прикритие и димна завеса за реално случващото се,а като се прибави и идващата масова цифровизация ,то първоначалния смисъл и истинност на словото изчезват съвсем,което говори,че ако човечеството и човека иска да се запази като създаден по образ и подобие божие,трябва връщане към истинското Слово,с неговата първоначална същност.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top