Мартин Ралчевски е български писател и сценарист. Роден е на 4 март 1974 г. в гр. София. Завършил е СУ „Св. Климент Охридски“ със специалности богословие и география. Работил е като преподавател в Софийската семинария „Св. Йоан Рилски“ и като асистент в Богословския факултет. От дълги години неуморно се труди чрез перото си за съхраняването на българщината и на православието. Има издадени 10 романа и 2 сборника с разкази. Някои от тях са преведени и издадени на английски, немски и руски езиици. По шест от тях е написал киносценарии. А с най-новия си роман „Последно обещание”, продължението на „Не затваряй очи”, добавя още някои нюанси по вечната тема за спасението на душите ни. В края на 2024 г. писателят осъществи най-голямата си мечта – да бъде реализиран по негов роман и сценарий игрален филм.Така стана факт и първият в страната ни филм на православна тематика „Не затваряй очи.“
– Как си обяснявате големия му успех, г-н Ралчевски?
– Когато човек влага душата и сърцето си в творчеството, когато е напълно открит и честен, крайният резултат също е истински. За него допринесе и липсата на преднамереност, нравоучителност, както и неговият достъпен, разбираем език. Но най-много помогна това, че филмът показва безпределната вяра в Бога, която върши чудеса. Също и усилието, упорството на волята ни, произхождащи от силната любов към Бога и към тези, за които творим.
– Споделяте, че създаването му минава през много върхове и падове, че е имало и голямо ходене по мъките…
– Да, то премина през толкова много перипетии, откази, че изглеждаше като обречена на неуспех кауза. Изпитанията бяха толкова много и сериозни, че е цяло чудо как филмът беше завършен. Но дори случилите се превратни събития – затваряния на пътища, проливни дъждове, наводнения на нашето море, където снимахме, те не ни спряха, дори успяхме да пренасочим 40-те участници в екипа на друго място и за един-единствен ден да завършим най-значимите сцени.
– Вероятно, всичко това е тествало вярата ви, но пък в замяна, е имало и някои странни, чудодейни случвания, …
– Възможно е, щом като пламъчето на надеждата не преставаше да гори в сърцата ни. А едно от тези чудодейни случвания беше, че открихме, след месеци на търсене, възможно най- подходящото момче за ролята на Петър. Съвсем неочаквано провидението ни срещна с Яни Малинов в една църква. Той беше на 16 години, възпитаник на Езикова гимназия, но актьорството винаги е било неговата мечта. Затова прие с радост да пресъздаде образа на Петър – момче, което търси спасение в свят, който не го разбира. И не просто изигра ролята, но я преживя с цялото си сърце, направи с лекота и своя дебют в киното.
– Явно е трябвало време първо историята да се пресътвори, да се преживее предварително в душата и сърцето като лична…
– Да, трябва да я обикнеш предварително, да я носиш дълго като идея в душата си. И тя, като Божие дело, да призове Божията любов да се прояви с пълна сила. Както и се случи. По промисъл свише, първо се появи продуцентът Богдан Дарев, който даде зелена светлина на филма. После се появиха и други продуценти и дарители. Отец Боян Саръев също беше дал своята благословия за създаването на наш християнски филм по романа ми „Не затваряй очи”, защото разглежда една много трогателна, общочовешка идея, усилваща вярата на всички хора. Затова посветих романа си на него и винаги ще му бъда признателен за подкрепата. Така както съм благодарен и на абсолютно всички от екипа, работили по филма. Както и на Светия Синод на БПЦ за подкрепата и благословението. Също и на отец Николай Величков, който закупи билети за филма на всички деца, също и на техните родители, от Неделното училище към манастира Св. Йоан Предтеча в Кърджали.
– В днешните усилни времена ще имаме още много знаци свише в тази посока за търсене на истинските напътствия, на правилното разбиране на интензивната войнствена обстановка, в която живеем…
– Да, както и на нас се даваха такива знаци, за да разберем, че нямаме време за разтакаване, за губене, защото идват много трудни времена и ще се нуждаем от силната си вяра в Бога. Защото сега тече една духовна бран за спасение или за погубление на душите ни. Ще ни се дават и знаци, че развоят на тази битка е предрешен към добро, както се казва в Библията. Филмът ни напомня, че и не трябва да сме само наблюдатели на случващото се, а и да отстояваме всячески Божията правда. Но също и да преразглеждаме вярата си, да погледнем и към падението, към омерзението по духовен начин.
Да казваме на съгрешилите хора директно, но и с любов, че грехът е мерзост пред Божието лице. И без да мразим никого, да показваме грозната страна на греха, да им помагаме да се измъкнат от смъртоносната му прегръдка. И да се убедим, че среден път няма! Или си с Христос, или си против Него.
– И в допуснатите от Бога кризи, изпитания, страдания, като утвърждаващи още повече вярата ни…
– Да, доверието е неизменна част от нашата вяра. Страшните неща Бог ги допуска, поради нашата свободна воля, но това не означава, че ги одобрява. Трябва много да внимаваме и разсъждаваме духовно – кое е Божие дело и кое е Божие допущение. Не може една война, например, да е дело на Бога, нито появата на нови и страшни болести. Безспорно, доверието в Него е висша добродетел. Може и да не сме наясно защо Господ е допуснал толкова драстични неща преди настъпването края на този свят, но ние, като добри християни, трябва напълно да Му се доверяваме. Така както всяко малко дете се доверява на родителите си в момент на бедствие. И да останем спокойни, защото злото, в края на краищата, ще бъде напълно победено от Божията сила и правда.
– И, все пак, чия е тази битка, щом тя „не е срещу плът и кръв, а срещу духовните сили на нечестието”? Та нали тогава не е по силите на редовия християнин…
– Духовното воюване (Ефесяни 6:12) не е по силите на обикновените християни, уви. Дори срещу плътта не можем да се борим с още плът. А пък още по-малко, слабите хора могат да победят злите духовни същества, неограничени от пространството и времето. Но с Божията помощ, с твърдата си вяра в Божия промисъл, с пост и молитви, ще сме в мир с хората и няма да се тревожим толкова от падението около нас, което, щем не щем, ни се натрапва отвсякъде. Пример за това са светците. Спасението започва от спазването на Божиите заповеди, а накрая винаги завършва с опрощаване по милост, т.е. по благодат. Защото никой не може да изпълни докрай Божия закон и да бъде поставен в рая. Спасението е възможно само поради любовта на Бога. А Неговата благодат, без да отменя закона, го допълва и надминава.
– В това ли се съдържат основните послания на филма?
– Те са много, доказват, че истинската ни сила е в нашата вяра в Бога, че изкуството може да я съживи и окрили… Но филмът най-вече напомня, че Любовта е най-важната, тя е повече дори от вярата и надеждата. И щом любов нямаме, нищо не сме и нищо не ни ползва. В нейната константна величина можем да намерим себе си и непроменимите Божии заповеди, съдържащи благовестието и посланието на Евангелието. А в непроменимия Христос, духът на времето не може изобщо да ни влияе. В Него смелостта, заради вярата, е най-прекрасното нещо. В Неговия мир постигаме спокойствие и щастие в този живот, който един ден ще се преобразува във вечна радост, в прегръдката на безкрайната Божия любов. Защото тя е най-всесилното „оръжие” за духовно воюване, очистване, възкръсване. Тя достига дори дотам – да обичаме и нашите врагове…
– За какво най-важно е нужно да не си затваряме очите? И за какво ги затваряме с най-тежки последствия?
– Не трябва да ги затваряме най-вече за вярата в Бога и за любовта към Него. Но ние, уви, често затваряме очите си за чуждата болка и страдание. За милосърдието. И за любовта към онеправданите. В това число влизат не само хората, но и животните. Трябва да прогледнем и за не толкова непосилните за изкачване наши житейски планини, защото Бог винаги ни помага. Както и за снабдяването ни с повече решимост в неизбежните ни и трудни житейски избори.
– Виждате ли скоро такава възможност за поемане по този спасителен път – и то с нужната ни за това осъзната синовност към нашия Баща?
– Според мен, това не може да бъде общ път, но всеки, според силите си, е добре да обръща повече внимание на молитвата. Ако всеки от нас започне да се моли от сърце, дори по десет минути на ден, това ще го направи по-добър, по-замислен и по-щедър към грешките на другите. И така – постепенно доброто ще се разпростре сред всички. Тогава Бог ще може да влезе в нашия живот и да ни помага във всичко. Но преди всичко – в най-важното – да спасим душите си.
– Ролята на Християнството в този път?
– Християнството е уникална религия, която няма нищо общо с другите религии, защото е истинско, живо откровение от самия Бог. Самият Божии Син слезе и живя сред човеците, страда, бе погребан и възкръсна. А това е нещо, което го няма никъде другаде по света. И този голям дар, че ще живеем вечно с душите си, заедно с нашия Господ в Небесните селения, е голямо благословение, голяма радост и утеха.
Интервю на Лияна Фероли