Божидар Чеков е роден през 1946 г. в Лом. Дедите му са бежанци от Егейска и Вардарска Македония, участници в Илинденското въстание. През 1965 г. завършва техникума по графика в София. В юношеските си години се занимава и с писане – през 1966 г. той е най-младият публикуван участник в месеца на българския разказ, организиран от в. „Вечерни новини“. Като всеки „неблагонадежден“ младеж (произхожда от богат род, има близки в лагерите след 9 септември 1944 г.) отбива военна служба в Трудова повинност. Тогава започва да пише за в. „Трудово дело“, става дописник и редактор. През септември 1968 г. Божидар Чеков бяга зад граница и стига до Париж. През 1971 г. се дипломира във Висшия лицей по графика „Естиен“. От 1995 г. е директор на продажбите в хартиения завод “Лансе”, близо до Гренобъл. Женен, с две деца. Носител на почетния медал на труда на Франция. Публикувал е редовно във в. „Бъдеще“, редактиран от Ценко Барев. Живее във Франция, баща е на две деца и дядо на две внучки. В България има публикувани книги и публикации в почти всички вестници и най-посещавани сайтове. В продължение на десет години е кореспондент на сп. „Тема“. Член е на Съюза на българските писатели.
ФРЕНСКАТА SIMCA 1000 rouge ТРЪГНА ОТ БОЯНА
Често ме питат – защо се връщаш? Опитвам се да обясня, но ми се струва, че свикналият да бъде лъган българин слуша, но не вярва на всичко. Написах книгата „Билет за връщане“, но тя излезе прекалено бързо и много от спомените ми останаха извън полезрението на любопитството.
Един от тях е този, който ми се случи през 1967 година с френската SIMCA 1000. Бях на морето, когато чух да говорят на френски. Трима французи на моите години бяха дошли с кола на нашето Черноморие. Запознахме се и аз им се похвалих, че имам кръвна връзка с Франция, но за сега властите си правят оглушки относно моите постъпки. Предложиха ми да тръгнем с тяхната кола на обиколка из България. Приех с радост ролята на екскурзовод. Прекосихме Долината на розите и стигнахме до София. Помолих майка ми да спи при приятелки, за да приютя френските гости. Тя прие. По този начин, освен екскурзовод, станах и домакин. След това започнаха купоните и няколко приятелки купонджийки проговориха френски.
Една нощ, прибирайки се към моя дом на ул. „Солунска“, френската кола мина върху бетонен остров за трамвай номер №1 на булевард „Витоша“. Бутахме колата до тротоара и я оставихме там до другия ден. Моите гости посърнали си скубеха косите – как ще стигнат обратно във Франция? Отидохме на следващия ден да оглеждаме белята. Черно масло се беше разляло по паветата на булеварда. Картерът беше смачкан. Французите ме помолиха да ги заведа до гарата, за да търсят товарен вагон за Франция. Постъпката ми се струваше обречена. Имах приятели в отбора на „Славия“. Заведох французите до „Красно село“ и позвънях на Ването Давидов. Той ми даде адрес на майстор в Бояна. Извика 5-6 момчета от квартала и всички се върнахме при колата. Мисля, че за 3-4 часа бутане до полите на Витоша нашата група спря пред дома на майстора с гараж на двора. Беше неделя. Позвъних и човекът, облечен с празничен костюм, се появи на вратата. Изслуша ни, погледна под колата и разбра проблема. Французите се чудеха защо сме дошли чак до Бояна, а аз се опитвах да ги успокоя. Майсторът ни се извини, защото този ден се жени. Помоли ни да оставим колата и да се върнем на другия ден. Приехме с възторг. Така и направихме. В понеделник се върнахме. Гаражистът беше изковал и запоил с ръцете си картер, който, според него, щеше да издържи без проблем до Франция. Обиколи с колата квартала и подаде ключовете на французите. Моите френски приятели започнаха да се бъркат по джобовете и да ме питат – колко пари трябва да платят.
Майсторът махна с ръка и извика категорично:
– Никакви пари не приемам! Това са наши гости.
С групата приятели, които бутаха „Симката“ до Бояна, ги изпратихме почти до браздата при Калотина. С нас дойдоха и приятелките, които проговориха френски. Разделихме се с прегръдки и целувки, и си обещахме нови срещи.
Една година по-късно минах границата нелегално през „Ждрелото“ на река Ерма. Веднага, след като пристигнах в Париж, им писах. Адреса помнех наизуст. И още го помня – ул. „Данфер Рошро“ 26, град Хавър. Минаха повече от десет години, преди да получа отговор. Един от тях ме питаше как се чувствам във Франция и между другото – как съм със здравето?
Не му отговорих. За сметка на това с този разказ отговорих на тези българи, които пак ще ме питат – защо се връщам.